Патриарх Даниил пред Явор Дачков: Само Христос може да ни спаси от болестите на века
Бог не ни е не запомнил
Разговорът с Негово Светейшество Даниил, Патриарх Български и митрополит Софийски, е излъчен в подкаста на Явор Дачков - . Техническа реализация:
Акценти:
- Възкресението на Христос от мъртвите в началото е било потрес даже за самите апостоли. Щом двамата пасажери за Емаус познали Възкръсналия Христос, който им се явил като елементарен човек, Той станал незабележим за тях. И ето какво си споделили: „ Не гореше ли в нас сърцето, когато вървяхме по пътя и Той ни обясняваше писанията? “ Ето това горене на сърцето е методът, по който познаваме Възкръсналия Христос — незабележим за телесните очи, само че не и незабележим, неузнаваем за сърцето под действието на Неговата берекет. Ние имаме същия опит, който са имали светите апостоли след Възкресението — не виждаме Христос телом, физически, само че действието на Неговата берекет ни приказва за Неговото наличие.
Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух, който идва след него, е това, което трансформира индивида. Св. ап. Павел споделя: „ Ето, всичко стана ново! “
Чрез този подарък ние можем да познаваме Бога — и това трансформира всичко. Човек, който е в своята самотност, в своята несподеленост, даже с най-близките хора, когато живее без религия, егоизмът и себелюбието му го изолират от всички индивиди. Дори със фамилията си човек не може да показа съкровената си същина и остава самичък без Христос. Христос е Този, който съединява индивидите. Христовата обич и действието на тази обич измежду нас са това, което ни съединява.
Това е новото, изкупено човечество.
Най-съвършеният подарък на Светия Дух – това е любовта. Но тя не може да възсияе в човешкото сърце, в случай че там има нарцисизъм, тъй като любовта е жертва. Висшата степен на пълнотата на Христовата обич е саможертвената обич. Човек подценява себе си поради другия. И това не може да се случи, в случай че не се умъртви егоизмът в индивида.
Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух трансформират индивида, трансформират човешкия живот. Поставят го в напълно друга вероятност – в връзките му с Бога и посред ни.
- Покаянието е дело на индивида през целия му живот, тъй като индивидът се нуждае от Бога когато и да е. Липсата на смисъл у мнозина, които имат всичко, което може да даде материалният свят, ги оставя неудовлетворени, каквото и да реализират. В последна сметка този подарък на разсъдъка, който всеки човек има, и Божият глас в индивида – съвестта – могат да трансформират и мисленето му, и метода му на живот.
Няма време или безнадеждно положение, в което да не може да се проповядва покаянието – промяната на мозъка.
И в този веществен век човек търси истината – и той не може да я откри, не може да задоволи този апетит за истина с нещо, което е от този свят. Бог е жив. Той работи и през днешния ден. Ако човек има доблестта, в случай че има мъжеството да търси и отстоява истината, Бог ще го докара до Себе Си, тъй че да Го познае. Затова и покаянието е допустимо и през днешния ден.
В пътя си към Бога човек неизбежно минава през духовна битка. Трезвото осъзнаване на провалите, които прегрешението е нанесъл върху човешката природа – склонността към себеугаждане, неистина, двуличие, нежеланието да поемаме отговорност, когато можем да избегнем следствията от злото, което сме направили – всичко това работи в нас.
Когато човек види ясно до каква степен подобен метод на живот го отдалечава от Бога, по какъв начин загрозява душата, унижава я и унищожава човешкото достолепие, тогава, укрепен от Божията благосклонност, може да пожелае смяна. Там, където е царяло бездействие и отчаяние, се ражда ново безстрашие – предпочитание да живеем по Бога, с ентусиазъм и блян към каузи на действена Христова обич. И тогава, лека-полека, тази смяна стартира да се случва в индивида. Без духовна битка обаче сърцето не може да се очисти. Това е пътят на християнина – от положението на прегрешението, през очистването на сърцето, неизбежно се минава през тази духовна битка за вътрешно обновяване.
- Като нашите прадеди Адам и Ева след грехопадението, и до ден сегашен ние, индивидите, страдаме от себеоправдание, самолюбие, крием се от Бога, неведнъж не желаеме да погледнем истината за самите себе си. С какви ли не неистини и доводи се опитваме да създадем различен облик за себе си – това е действието на прегрешението в нас. И го вършим, като се съгласяваме с тези лъжи.
Така живее човек и си дава едно мнимо задоволство, едно мнимо запълване на значителните потребности на душата си. А душата на първо време се нуждае от истина, душата се нуждае от смисъл.
Грехът постоянно се пробва да предложи някакви заместители – всичко ще създадем без Бога. Както споделя оракул Исая: „ Този народ е загрубял, запушил е ушите си, да не би с очи да види, с уши да чуе и със сърце да разбере, да се обърне, та да го изцеря. “
Страстите основават у индивида илюзии – по този начин прекатурват усещането ни, че започваме да имаме вяра, че качествата и дарованията, които Господ ни е дал, са единствено за наше персонално обогатяване, за облекчаване на персонални упоритости и стремежи. Когато възприемем този неправилен път, ставаме за посмешище – постоянно по противен метод обезобразяваме човешкия си облик. Това се случва, когато се опитваме да бъдем „ като богове “, само че без Бога. Великото достолепие да бъдем основани по Божи облик и сходство – ние самите го потъпкваме.
Господ ни е предизвестил: ужасно е човек да почине в греховете си – цяла безкрайност да остане обособен от Бога. Именно това е най-страшното.
- И аз съм минал през българското учебно заведение. В тези години, когато съзрявахме, доста ме измъчваше това, че имаше всякаква информация, учехме доста неща, само че за най-важните въпроси не се оферираше нищо.
Не е възможно в днешно време да съществува незнание по отношение на християнството и неведение по неговите съществени въпроси – въпроси, които стоят в основата на цялата християнска цивилизация. Цялата европейска литература, изкуство, просвета – всички те носят белега на християнското въздействие.
Как днешните деца биха могли да схващат творби от тази ера, в случай че не познават даже обикновени истини от християнската религия? Как ще вдървен смисъла на събитията към Възкресението – събития, които са витално значими и определящи за нашето схващане за живота?
Как можем да честваме Пасха, когато не знаем какво в действителност се е случило на Пасха? В дословния смисъл – не знаем. А това неведение лишава празника от неговата дълбочина и живителен смисъл.
Огромна вреда се нанася в мисленето и в душите на децата, по тази причина че не са осведомени с християнството. Не че не са индоктринирани, не че не са въцърковени, а че не са осведомени.
Така, както се учи математика и се преподават формули, би трябвало да се изясни за какво предаването на една пристрастеност – като гнева или завистта – може да те подчини напълно под нейния надзор. Децата би трябвало да се срещнат с обикновените правила на православната духовна литература. Това ще им даде напълно друга вероятност.
Отделен е въпросът дали ще одобряват за себе си да постъпват по този метод, дали ще одобряват с религия това, което научават. Това към този момент е персонален избор и никой не може да се намеси там.
Но страната е длъжна да даде информация, да образова своите деца в културата и светогледа на една съществена част от своето население. Тук страната в действителност има цялостното обвързване да го направи.
Седемдесет % от българите се дефинират като православни християни. Те заплащат налози, те устоят страната. Нима страната не е длъжна да се погрижи за децата на тези жители, тъй че те да се срещнат с вярата на своите родители?
- Опитът, който православният християнин придобива, когато живее по Бога, му дава да разбере нещо значително – че крайната дума за всичко, което се случва в света, принадлежи на Господ. Както споделя св. Паисий Светогорец: „ Ако не знаех, че Бог има властта и последната дума за това, което ще се случи със света, щях да полудея. “
Обезценяването на индивида, обезценяването на човешкия живот, хаосът, който царува на толкоз места по света, биха отчаяли мнозина. Но по този начин са мислели и мнозина след разпъването на Господ Иисус Христос. В оня миг – върхът на неправдата, Богоубийството – мнозина са казвали: „ Край, всичко свърши. Силата надви. “ Дори у самите Христови възпитаници вярата е била съвсем угаснала.
И точно тогава се случва непредвиденото – ангелите възвестяват Възкресението на Христос. Апостолите освен чуват, само че добиват и персонален опит с Възкръсналия Господ – освен зримо, само че най-много посредством действието на Христовата берекет в сърцата им.
А щом тогава Христовите възпитаници, а по-късно и техните почитатели, са били подготвени да страдат, само че не и да се откажат от вярата – какво място остава за отчаянието? Ето я силата на християнската вяра. Бог дава разтуха. Чрез благодатта на Христос вярата у вярващия остава жива.
Св. ап. Павел ни припомня: „ С самообладание спасявайте душите си. “
Бог не ни е не запомнил.
Смисълът на вярата е точно този – да устоим, да останем правилни до дъно, с цел да получим това, което Господ ни е заречен.
Разговорът с Негово Светейшество Даниил, Патриарх Български и митрополит Софийски, е излъчен в подкаста на Явор Дачков - . Техническа реализация:
Акценти:
- Възкресението на Христос от мъртвите в началото е било потрес даже за самите апостоли. Щом двамата пасажери за Емаус познали Възкръсналия Христос, който им се явил като елементарен човек, Той станал незабележим за тях. И ето какво си споделили: „ Не гореше ли в нас сърцето, когато вървяхме по пътя и Той ни обясняваше писанията? “ Ето това горене на сърцето е методът, по който познаваме Възкръсналия Христос — незабележим за телесните очи, само че не и незабележим, неузнаваем за сърцето под действието на Неговата берекет. Ние имаме същия опит, който са имали светите апостоли след Възкресението — не виждаме Христос телом, физически, само че действието на Неговата берекет ни приказва за Неговото наличие.
Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух, който идва след него, е това, което трансформира индивида. Св. ап. Павел споделя: „ Ето, всичко стана ново! “
Чрез този подарък ние можем да познаваме Бога — и това трансформира всичко. Човек, който е в своята самотност, в своята несподеленост, даже с най-близките хора, когато живее без религия, егоизмът и себелюбието му го изолират от всички индивиди. Дори със фамилията си човек не може да показа съкровената си същина и остава самичък без Христос. Христос е Този, който съединява индивидите. Христовата обич и действието на тази обич измежду нас са това, което ни съединява.
Това е новото, изкупено човечество.
Най-съвършеният подарък на Светия Дух – това е любовта. Но тя не може да възсияе в човешкото сърце, в случай че там има нарцисизъм, тъй като любовта е жертва. Висшата степен на пълнотата на Христовата обич е саможертвената обич. Човек подценява себе си поради другия. И това не може да се случи, в случай че не се умъртви егоизмът в индивида.
Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух трансформират индивида, трансформират човешкия живот. Поставят го в напълно друга вероятност – в връзките му с Бога и посред ни.
- Покаянието е дело на индивида през целия му живот, тъй като индивидът се нуждае от Бога когато и да е. Липсата на смисъл у мнозина, които имат всичко, което може да даде материалният свят, ги оставя неудовлетворени, каквото и да реализират. В последна сметка този подарък на разсъдъка, който всеки човек има, и Божият глас в индивида – съвестта – могат да трансформират и мисленето му, и метода му на живот.
Няма време или безнадеждно положение, в което да не може да се проповядва покаянието – промяната на мозъка.
И в този веществен век човек търси истината – и той не може да я откри, не може да задоволи този апетит за истина с нещо, което е от този свят. Бог е жив. Той работи и през днешния ден. Ако човек има доблестта, в случай че има мъжеството да търси и отстоява истината, Бог ще го докара до Себе Си, тъй че да Го познае. Затова и покаянието е допустимо и през днешния ден.
В пътя си към Бога човек неизбежно минава през духовна битка. Трезвото осъзнаване на провалите, които прегрешението е нанесъл върху човешката природа – склонността към себеугаждане, неистина, двуличие, нежеланието да поемаме отговорност, когато можем да избегнем следствията от злото, което сме направили – всичко това работи в нас.
Когато човек види ясно до каква степен подобен метод на живот го отдалечава от Бога, по какъв начин загрозява душата, унижава я и унищожава човешкото достолепие, тогава, укрепен от Божията благосклонност, може да пожелае смяна. Там, където е царяло бездействие и отчаяние, се ражда ново безстрашие – предпочитание да живеем по Бога, с ентусиазъм и блян към каузи на действена Христова обич. И тогава, лека-полека, тази смяна стартира да се случва в индивида. Без духовна битка обаче сърцето не може да се очисти. Това е пътят на християнина – от положението на прегрешението, през очистването на сърцето, неизбежно се минава през тази духовна битка за вътрешно обновяване.
- Като нашите прадеди Адам и Ева след грехопадението, и до ден сегашен ние, индивидите, страдаме от себеоправдание, самолюбие, крием се от Бога, неведнъж не желаеме да погледнем истината за самите себе си. С какви ли не неистини и доводи се опитваме да създадем различен облик за себе си – това е действието на прегрешението в нас. И го вършим, като се съгласяваме с тези лъжи.
Така живее човек и си дава едно мнимо задоволство, едно мнимо запълване на значителните потребности на душата си. А душата на първо време се нуждае от истина, душата се нуждае от смисъл.
Грехът постоянно се пробва да предложи някакви заместители – всичко ще създадем без Бога. Както споделя оракул Исая: „ Този народ е загрубял, запушил е ушите си, да не би с очи да види, с уши да чуе и със сърце да разбере, да се обърне, та да го изцеря. “
Страстите основават у индивида илюзии – по този начин прекатурват усещането ни, че започваме да имаме вяра, че качествата и дарованията, които Господ ни е дал, са единствено за наше персонално обогатяване, за облекчаване на персонални упоритости и стремежи. Когато възприемем този неправилен път, ставаме за посмешище – постоянно по противен метод обезобразяваме човешкия си облик. Това се случва, когато се опитваме да бъдем „ като богове “, само че без Бога. Великото достолепие да бъдем основани по Божи облик и сходство – ние самите го потъпкваме.
Господ ни е предизвестил: ужасно е човек да почине в греховете си – цяла безкрайност да остане обособен от Бога. Именно това е най-страшното.
- И аз съм минал през българското учебно заведение. В тези години, когато съзрявахме, доста ме измъчваше това, че имаше всякаква информация, учехме доста неща, само че за най-важните въпроси не се оферираше нищо.
Не е възможно в днешно време да съществува незнание по отношение на християнството и неведение по неговите съществени въпроси – въпроси, които стоят в основата на цялата християнска цивилизация. Цялата европейска литература, изкуство, просвета – всички те носят белега на християнското въздействие.
Как днешните деца биха могли да схващат творби от тази ера, в случай че не познават даже обикновени истини от християнската религия? Как ще вдървен смисъла на събитията към Възкресението – събития, които са витално значими и определящи за нашето схващане за живота?
Как можем да честваме Пасха, когато не знаем какво в действителност се е случило на Пасха? В дословния смисъл – не знаем. А това неведение лишава празника от неговата дълбочина и живителен смисъл.
Огромна вреда се нанася в мисленето и в душите на децата, по тази причина че не са осведомени с християнството. Не че не са индоктринирани, не че не са въцърковени, а че не са осведомени.
Така, както се учи математика и се преподават формули, би трябвало да се изясни за какво предаването на една пристрастеност – като гнева или завистта – може да те подчини напълно под нейния надзор. Децата би трябвало да се срещнат с обикновените правила на православната духовна литература. Това ще им даде напълно друга вероятност.
Отделен е въпросът дали ще одобряват за себе си да постъпват по този метод, дали ще одобряват с религия това, което научават. Това към този момент е персонален избор и никой не може да се намеси там.
Но страната е длъжна да даде информация, да образова своите деца в културата и светогледа на една съществена част от своето население. Тук страната в действителност има цялостното обвързване да го направи.
Седемдесет % от българите се дефинират като православни християни. Те заплащат налози, те устоят страната. Нима страната не е длъжна да се погрижи за децата на тези жители, тъй че те да се срещнат с вярата на своите родители?
- Опитът, който православният християнин придобива, когато живее по Бога, му дава да разбере нещо значително – че крайната дума за всичко, което се случва в света, принадлежи на Господ. Както споделя св. Паисий Светогорец: „ Ако не знаех, че Бог има властта и последната дума за това, което ще се случи със света, щях да полудея. “
Обезценяването на индивида, обезценяването на човешкия живот, хаосът, който царува на толкоз места по света, биха отчаяли мнозина. Но по този начин са мислели и мнозина след разпъването на Господ Иисус Христос. В оня миг – върхът на неправдата, Богоубийството – мнозина са казвали: „ Край, всичко свърши. Силата надви. “ Дори у самите Христови възпитаници вярата е била съвсем угаснала.
И точно тогава се случва непредвиденото – ангелите възвестяват Възкресението на Христос. Апостолите освен чуват, само че добиват и персонален опит с Възкръсналия Господ – освен зримо, само че най-много посредством действието на Христовата берекет в сърцата им.
А щом тогава Христовите възпитаници, а по-късно и техните почитатели, са били подготвени да страдат, само че не и да се откажат от вярата – какво място остава за отчаянието? Ето я силата на християнската вяра. Бог дава разтуха. Чрез благодатта на Христос вярата у вярващия остава жива.
Св. ап. Павел ни припомня: „ С самообладание спасявайте душите си. “
Бог не ни е не запомнил.
Смисълът на вярата е точно този – да устоим, да останем правилни до дъно, с цел да получим това, което Господ ни е заречен.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ