Мъртвецът, като средство за изява на стадната единица
Бог да елементарни Кирил Маричков. Него към този момент изобщо не го интересува дали го осъждат, или изживяват същинска персонална покруса след неговата кончина
Не знам за какво, само че като чух, че стотици хора с китари щели да се съберат пред НДК да пеят „ Клетва “, си показах тези тогавашни всеобщи бракосъчетания в сектата на Муун. Представих си също и реакцията на новопреставения Кирил Маричков (Бог да го елементарни и да упокои душата му в селенията на праведните!) от тази панорама в светлината на новия му и напълно друг дневен ред.
После, като ги видях – лицата им умни, свестни, благи, одухотворени… От една страна е прочувствено хората да се отдадат дружно на някакъв нравствен ентусиазъм, да вземем за пример литургията (общо дело – гр.), само че откогато сме изключили литургията от наложителния си дневен ред, се чудим с какво да я заместим, с цел да покажем достойнство и взаимност, единодушие и сензитивност. Забележете основната дума – „ покажем “.
Трябва ли все нещо на някого да демонстрираме? Или да демонстрираме себе си наляво и надясно? Изглежда човек има потребност от някакво общо (масово, синхронизирано) деяние и когато това не е литургия, тогава търси друго. Като оная дълга маса преди няколко седмици, помните ли?
Дето някакъв областен кмет затворил цяла улица и провел дълга маса, на която съкварталците трябвало да ядат домашни манджи и да се опознават общувайки, само че след това се оказа, че се събрали всевъзможни деятели и обществени герои, та да ги снимат.
Идеята била хората да поддържат връзка по съседски, обаче дали съкварталци от единия завършек на масата са разменили и една дума със съкварталци от другия или всеки си е излязъл пред входа и е седнал да си приказва до оня, който и без друго познава? На кого му пука! Постигнати са и двете цели – усвоени са едни къси пари от родственици и познати на кмета и се е отчело всеобщо мероприятие в либерално-прогресивен дух.
Понякога индивидът в действителност търси всеобщи изяви, само че дали в действителност ги търси или го карат да мисли, че му трябват? Карат го, с цел да го трансфорат в стадна единица. Та след това елементарно да му довеждат до познание верните хрумвания и мисли, верните позиции.
Но всеобщата свирня на китара беше едната страна. Другата се състоеше от самостоятелните прояви на тъга. Сякаш оповестиха конкурс. Всеки се почувства задължен да се изкаже. Обществено разпознаваемите фигури бяха най-старателни. Мислех да изредя поименно всички жалеещи, на които попаднах, даже започнах, само че се отхвърлих и ги изтрих, тъй като иска ми се докачат, пък множеството са положителни хора. По принцип не са толкоз възвишени и просълзени, колкото се демонстрираха (пак тази дума!) след трагичната гибел на Кирил Маричков.
За тях то изглеждаше като същинска персонална покруса. На всички животът им опустя. Изведнъж се оказа, че са били най-близки другари, съвсем родни на покойника. Припомниха се мелодии, разгласиха се текстове. Колкото повече тежест и скорост набираше лавината на съпричастието, толкоз повече ескалираше нервността, с която всеки искаше да се включи в общия хор и да надвика останалите. То не беше „ Кириле “, „ Киро “, „ Кирчо “, единствено „ Киренце “ не видях, само че то не значи, че не е имало. Екраните на тв приемниците в един миг не съумяха да поберат всички смутени лица. Единствено родната сестра на Маричков – Люба – показа единствено едно изречение, с цел да каже по кое време е опелото. Всички останали драха ризи и забиваха нокти в жива плът.
Разбира се (как без това!), се обадиха и киселяците, които постоянно ридаят върху тленните остатъци на правдата. Те са способни да извадят компромат и против архангел Михаил, с цел да го очернят. Маричков бил номенклатура, славата му се дължала на тоталитарния подтекст, другояче нямало да е тая звезда, гибелта му била (Боже, елементарни сквернословието!) орис и отмъщение задето преди време взел участие в злополука, в която починала жена и така нататък Това са хора, лишени от успокоение и добрина, не знам по какъв начин живеят със себе си. Не знам не им ли тежи чудовищният грях непрестанно и при всевъзможни мотиви – даже най-щастливите или най-печалните – да осъждат другите от висотата на някакво подразбиращо се свое съвършенство.
За какво са всичките тези обществени жалейки? Те имат една цел – да продължат земната популярност на индивида и след неговата гибел. Но него това към този момент изобщо не го интересува. Не знам даже дали си спомня за нея. Сега си има доста нови усещания и въобще не му е до „ Киро “ и „ Киренце “ от непознати или от хора, с които си е кимвал два-три пъти за 80 години. Тогава за какво го вършат? Да не си мислят, че покойникът ги гледа отнякъде и им е доста признателен за шума? Едва ли. Правят го за публиката и на първо място за себе си, за своя облик в очите на публиката. За тях мъртвецът е средство, което те използват най-безсрамно, театрален костюм, който навличат, даже когато не им е по размер, и се перчат с него. Сами разбирате, че всичко това надали прави обстановката красива.
А индивидът си е просто човек – голо и комплицирано бебе в сърцевината на наслоени условности, които със гибелта падат. И не ме питайте за Картаген – дали да бъде опустошен или не. Бог да елементарни Кирил Маричков. За Бог той си е просто човек.
Не знам за какво, само че като чух, че стотици хора с китари щели да се съберат пред НДК да пеят „ Клетва “, си показах тези тогавашни всеобщи бракосъчетания в сектата на Муун. Представих си също и реакцията на новопреставения Кирил Маричков (Бог да го елементарни и да упокои душата му в селенията на праведните!) от тази панорама в светлината на новия му и напълно друг дневен ред.
После, като ги видях – лицата им умни, свестни, благи, одухотворени… От една страна е прочувствено хората да се отдадат дружно на някакъв нравствен ентусиазъм, да вземем за пример литургията (общо дело – гр.), само че откогато сме изключили литургията от наложителния си дневен ред, се чудим с какво да я заместим, с цел да покажем достойнство и взаимност, единодушие и сензитивност. Забележете основната дума – „ покажем “.
Трябва ли все нещо на някого да демонстрираме? Или да демонстрираме себе си наляво и надясно? Изглежда човек има потребност от някакво общо (масово, синхронизирано) деяние и когато това не е литургия, тогава търси друго. Като оная дълга маса преди няколко седмици, помните ли?
Дето някакъв областен кмет затворил цяла улица и провел дълга маса, на която съкварталците трябвало да ядат домашни манджи и да се опознават общувайки, само че след това се оказа, че се събрали всевъзможни деятели и обществени герои, та да ги снимат.
Идеята била хората да поддържат връзка по съседски, обаче дали съкварталци от единия завършек на масата са разменили и една дума със съкварталци от другия или всеки си е излязъл пред входа и е седнал да си приказва до оня, който и без друго познава? На кого му пука! Постигнати са и двете цели – усвоени са едни къси пари от родственици и познати на кмета и се е отчело всеобщо мероприятие в либерално-прогресивен дух.
Понякога индивидът в действителност търси всеобщи изяви, само че дали в действителност ги търси или го карат да мисли, че му трябват? Карат го, с цел да го трансфорат в стадна единица. Та след това елементарно да му довеждат до познание верните хрумвания и мисли, верните позиции.
Но всеобщата свирня на китара беше едната страна. Другата се състоеше от самостоятелните прояви на тъга. Сякаш оповестиха конкурс. Всеки се почувства задължен да се изкаже. Обществено разпознаваемите фигури бяха най-старателни. Мислех да изредя поименно всички жалеещи, на които попаднах, даже започнах, само че се отхвърлих и ги изтрих, тъй като иска ми се докачат, пък множеството са положителни хора. По принцип не са толкоз възвишени и просълзени, колкото се демонстрираха (пак тази дума!) след трагичната гибел на Кирил Маричков.
За тях то изглеждаше като същинска персонална покруса. На всички животът им опустя. Изведнъж се оказа, че са били най-близки другари, съвсем родни на покойника. Припомниха се мелодии, разгласиха се текстове. Колкото повече тежест и скорост набираше лавината на съпричастието, толкоз повече ескалираше нервността, с която всеки искаше да се включи в общия хор и да надвика останалите. То не беше „ Кириле “, „ Киро “, „ Кирчо “, единствено „ Киренце “ не видях, само че то не значи, че не е имало. Екраните на тв приемниците в един миг не съумяха да поберат всички смутени лица. Единствено родната сестра на Маричков – Люба – показа единствено едно изречение, с цел да каже по кое време е опелото. Всички останали драха ризи и забиваха нокти в жива плът.
Разбира се (как без това!), се обадиха и киселяците, които постоянно ридаят върху тленните остатъци на правдата. Те са способни да извадят компромат и против архангел Михаил, с цел да го очернят. Маричков бил номенклатура, славата му се дължала на тоталитарния подтекст, другояче нямало да е тая звезда, гибелта му била (Боже, елементарни сквернословието!) орис и отмъщение задето преди време взел участие в злополука, в която починала жена и така нататък Това са хора, лишени от успокоение и добрина, не знам по какъв начин живеят със себе си. Не знам не им ли тежи чудовищният грях непрестанно и при всевъзможни мотиви – даже най-щастливите или най-печалните – да осъждат другите от висотата на някакво подразбиращо се свое съвършенство.
За какво са всичките тези обществени жалейки? Те имат една цел – да продължат земната популярност на индивида и след неговата гибел. Но него това към този момент изобщо не го интересува. Не знам даже дали си спомня за нея. Сега си има доста нови усещания и въобще не му е до „ Киро “ и „ Киренце “ от непознати или от хора, с които си е кимвал два-три пъти за 80 години. Тогава за какво го вършат? Да не си мислят, че покойникът ги гледа отнякъде и им е доста признателен за шума? Едва ли. Правят го за публиката и на първо място за себе си, за своя облик в очите на публиката. За тях мъртвецът е средство, което те използват най-безсрамно, театрален костюм, който навличат, даже когато не им е по размер, и се перчат с него. Сами разбирате, че всичко това надали прави обстановката красива.
А индивидът си е просто човек – голо и комплицирано бебе в сърцевината на наслоени условности, които със гибелта падат. И не ме питайте за Картаген – дали да бъде опустошен или не. Бог да елементарни Кирил Маричков. За Бог той си е просто човек.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ