Нено Димов представи книгата си „Зеленият терор и консервативната алтернатива“
Бившият министър на околната среда доктор Нено Димов разкрива тоталитарния темперамент на зелената идеология, прикриваща се под булото на отбраната на околната среда. „ Зеленият гнет и консервативната опция “ е втората книга на някогашния министър.
Представянето на книгата събра огромна част от българския публичен и нравствен хайлайф. Присъстваха откривателят на закононарушенията на комунизма проф. Вили Лилков, политолозите Димитър Ганев и Иван Стамболов-Сула, Деница Сачева, юристът и правоприемник на семействата Шапкареви и Талеви Любомир Талев, икономистът проф. Красен Станчев, юристът Борислав Цеков и доста други.
В края на представянето на книгата на доктор Нено Димов, се изви голяма опашка от хора, които желаеха да се снабдят освен с книга, само че и с подпис от самия създател
„ И по този начин, пред вас е научният монографичен труд „ Зеленият гнет и консервативната опция “ от доктор Нено Димов – интелигентен и надарен човек с съответно политическо възприятие и здрава ценностна система. И умел в съставянето на текстове ”, показва Иван Стамболов- Сула.
В своя разбор той твърди читателя, че книгата е добра, а положителната книга е скъпа както с информацията и мислите, които излага, по този начин и с мислите, които поражда. „ Затова положителните книги би трябвало да се препрочитат по няколко пъти на друга възраст и аз имам вяра, че всички ние няма да прочетем „ Зеленият гнет “ единствено един път. Още повече че той съдържа и оракулски слой, който следва да се извърши ”.
Авторът има доста ясна и систематична мисъл. Това прави книгата лека и приятна за четене, макар че в действителност е цялостна с информация и не всички заключения в нея носят наслаждение. Състои се от две огромни елементи – що е екологизма и какъв закостенял отговор заслужава.
Книгата на Нено Димов не споделя за природата, животните, растенията, хабитатите, въздуха и водите, както може би следва да се чака от „ екологическо “ четиво. Тя систематизира философската страна на казуса с настъплението на следващия световен тоталитаризъм. Но с изключение на във философията, „ Зеленият тероризъм “, волно или несъзнателно, навлиза и в теологията, а пък както добре е известно, philosophia ancilla theologiae est (философията е слугиня на теологията), тъй като в случай че философията търси аргументите за нещата, то теологията се занимава с Причината на аргументите.
Ако от политологическа позиция екологизмът е тоталитаризъм, то от богословска позиция той е следващото преобразяване на пантеизма. Макар че са го считали за разкол и даже през 13 век, по времето на Филип II Огюст са горели пантеистите на клада, пантеизмът е по-скоро философско-религиозно обучение. Ереста въпреки всичко остава в границите на християнството, като го изопачава, до момента в който пантеизмът е нещо напълно друго. Той отъждествява Бог с природата, като по този метод отхвърля личността му, преглежда го като свръхестествена мощ, откъдето и известната имитация в актуалните филми: „ Вселената се пробва да ми каже нещо! “.
Когато Бог престане да бъде персона, той няма по какъв начин да е Творец, няма по какъв начин да е причина на битието, да го е изтръгнел ex nihilo, от небитието. Тогава към този момент индивидът, който носи религиозно възприятие по рождение, тъй като се появява на тоя свят с присъщ натурален духовен закон, насочва поклонението си от Твореца към творението. Затова за еколозите е толкоз значим голият охлюв, който мудно пресича магистралата; по тази причина автомагистралата ще заобиколи локалното тресавище, където на мира се въди блатното кокиче, тъй като кокичето има същите права като индивида. Магистралата ще заобиколи блатото и ще го остави умерено да отделя изобилния си метан в атмосферата, до момента в който екологът тича да рекетира промишлеността за няколко капки въглероден двуокис. До такава дисторция води смяната на посоката на поклонението – от Твореца, чиито облик е индивидът, към безличното създание.
Когато Творецът бъде изпъден от уравнението, тогава индивидът губи всякаква стойност. Тогава всякакви мъдри философи стартират да го преглеждат като туморно образувание, като пришка върху лицето на Майката Планета. Обрив, който се разраства експоненциално и би трябвало да бъде спрян. Забележете следващото несъгласие в атеистичната идеология: от една страна всеки един човек сякаш е индивид на всевъзможни права, всеки живот би трябвало да бъде съхранен, а от друга – планетата се задъхва от непостижимата ни популация. Преди време един прочут беше споделил, че активността на индивида върху планетата може да се оприличи на размазването на комар върху носа на изтребител в полет и че прекомерно доста се ласкаем, вярвайки, че по някакъв метод влияем на климата и на други неща. Но това е обособен диалог.
Противоречието продължава. От една страна индивидът е израстък, от друга няма нищо пи-висше от него. Разликата е, че „ АЗ съм висшето, а останалите са туморите “. Така гордият със сатанинска горделивост уединен ницшеански Свръхчовек от самото начало се мъчи да похити небесата, да смъкна парадайса тук на земята, само че това да бъде парадайс, в който единственият господ ще е той – развилият се по законите на еволюцията от маймуна в човек. Всеки който има вяра в това, непрекъснато се мъчи да „ трансформира света в едно по-добро място “, измисляйки регулация след регулация, като всяка последваща идва да поправи предходната, тъй като предходната неизбежно се оказва дефектна. И отсам до тоталитаризмите остава единствено една дребна крачка.
Адът със своите кръгове и катранени казани е фиктивен от Данте, за което доста по-късно Джеймс Джойс му се подиграва в „ Портрет на художника като млад “. Всъщност пъкълът не е нищо друго, с изключение на отсъствието на Бог. Зло по природа не съществува – злото е просто неявяване на положително. И консерватизмът знае това добре, за което се споделя в последната част от книгата на Нено Димов. Открай време европейската мисъл се е занимавала с положителното, злото и свободата. Разбрала е, че нормално злото се е стреми да лиши индивида от свободата. Да направи по този начин, че последният избор на свободната му воля да бъде то, злото, след което свободата му да изчезне, с цел да не може още веднъж да се обърне към положителното. „ Зеленият гнет “ предизвестява за поредед световен, проведен и доста упорит опит за посягане върху свободата на личността. Не на индивида, тъй като индивидът постоянно е уединен и се мъчи в обърканост, а точно на личността, която персонализира целият възвишен план за човешката природа.
Природата без индивида е пустиня. Човекът я трансформира в градина и с обич се грижи за нея. С рационалната си душа индивидът внася в природата мисъл и спомагателна естетика. Това е божественият промисъл за творението, това е и консервативният мироглед за околната среда. Консерватизмът е нормалност, където „ нормалност “ значи обективност, свободна от всевъзможни условности, от всевъзможен релативизъм. От своя страна екологизмът е извращение, при което, макар напудрената рекламация, природата остава на последно място. При екологизмът грижата за природата е единствено маска на благовъзпитание, която прикрива тоталният поход към властта и атентата против свободата на човешката персона. Екологизмът е едно от хилядите лъжеучения на последните времена, пред което държавните управления клякат, с цел да не изпаднат от витото хоро на властта. Европейският съюз обилно раздава пари за екстравагантни природозащитни планове. Предприемчиви хор ги печелят и съзнателно ги извършват, невзирая на нуждата от резултата. Всеки план има тежка информационна част, обхващаща всички медии. Нима това не е част от индоктринацията на популацията и изключително на младото потомство.
Любовта към творението е естествена. Опазването на околната среда е значимо. Следователно значимо е да приказваме по какъв начин да стане то по верния метод, а не както сега. Тази книга е за това. Такива книги не се появяват всеки ден и съм сигурен, че тя е единствено началото на един дълъг и доста сериозен диалог.
Представянето на книгата събра огромна част от българския публичен и нравствен хайлайф. Присъстваха откривателят на закононарушенията на комунизма проф. Вили Лилков, политолозите Димитър Ганев и Иван Стамболов-Сула, Деница Сачева, юристът и правоприемник на семействата Шапкареви и Талеви Любомир Талев, икономистът проф. Красен Станчев, юристът Борислав Цеков и доста други.
В края на представянето на книгата на доктор Нено Димов, се изви голяма опашка от хора, които желаеха да се снабдят освен с книга, само че и с подпис от самия създател
„ И по този начин, пред вас е научният монографичен труд „ Зеленият гнет и консервативната опция “ от доктор Нено Димов – интелигентен и надарен човек с съответно политическо възприятие и здрава ценностна система. И умел в съставянето на текстове ”, показва Иван Стамболов- Сула.
В своя разбор той твърди читателя, че книгата е добра, а положителната книга е скъпа както с информацията и мислите, които излага, по този начин и с мислите, които поражда. „ Затова положителните книги би трябвало да се препрочитат по няколко пъти на друга възраст и аз имам вяра, че всички ние няма да прочетем „ Зеленият гнет “ единствено един път. Още повече че той съдържа и оракулски слой, който следва да се извърши ”.
Авторът има доста ясна и систематична мисъл. Това прави книгата лека и приятна за четене, макар че в действителност е цялостна с информация и не всички заключения в нея носят наслаждение. Състои се от две огромни елементи – що е екологизма и какъв закостенял отговор заслужава.
Книгата на Нено Димов не споделя за природата, животните, растенията, хабитатите, въздуха и водите, както може би следва да се чака от „ екологическо “ четиво. Тя систематизира философската страна на казуса с настъплението на следващия световен тоталитаризъм. Но с изключение на във философията, „ Зеленият тероризъм “, волно или несъзнателно, навлиза и в теологията, а пък както добре е известно, philosophia ancilla theologiae est (философията е слугиня на теологията), тъй като в случай че философията търси аргументите за нещата, то теологията се занимава с Причината на аргументите.
Ако от политологическа позиция екологизмът е тоталитаризъм, то от богословска позиция той е следващото преобразяване на пантеизма. Макар че са го считали за разкол и даже през 13 век, по времето на Филип II Огюст са горели пантеистите на клада, пантеизмът е по-скоро философско-религиозно обучение. Ереста въпреки всичко остава в границите на християнството, като го изопачава, до момента в който пантеизмът е нещо напълно друго. Той отъждествява Бог с природата, като по този метод отхвърля личността му, преглежда го като свръхестествена мощ, откъдето и известната имитация в актуалните филми: „ Вселената се пробва да ми каже нещо! “.
Когато Бог престане да бъде персона, той няма по какъв начин да е Творец, няма по какъв начин да е причина на битието, да го е изтръгнел ex nihilo, от небитието. Тогава към този момент индивидът, който носи религиозно възприятие по рождение, тъй като се появява на тоя свят с присъщ натурален духовен закон, насочва поклонението си от Твореца към творението. Затова за еколозите е толкоз значим голият охлюв, който мудно пресича магистралата; по тази причина автомагистралата ще заобиколи локалното тресавище, където на мира се въди блатното кокиче, тъй като кокичето има същите права като индивида. Магистралата ще заобиколи блатото и ще го остави умерено да отделя изобилния си метан в атмосферата, до момента в който екологът тича да рекетира промишлеността за няколко капки въглероден двуокис. До такава дисторция води смяната на посоката на поклонението – от Твореца, чиито облик е индивидът, към безличното създание.
Когато Творецът бъде изпъден от уравнението, тогава индивидът губи всякаква стойност. Тогава всякакви мъдри философи стартират да го преглеждат като туморно образувание, като пришка върху лицето на Майката Планета. Обрив, който се разраства експоненциално и би трябвало да бъде спрян. Забележете следващото несъгласие в атеистичната идеология: от една страна всеки един човек сякаш е индивид на всевъзможни права, всеки живот би трябвало да бъде съхранен, а от друга – планетата се задъхва от непостижимата ни популация. Преди време един прочут беше споделил, че активността на индивида върху планетата може да се оприличи на размазването на комар върху носа на изтребител в полет и че прекомерно доста се ласкаем, вярвайки, че по някакъв метод влияем на климата и на други неща. Но това е обособен диалог.
Противоречието продължава. От една страна индивидът е израстък, от друга няма нищо пи-висше от него. Разликата е, че „ АЗ съм висшето, а останалите са туморите “. Така гордият със сатанинска горделивост уединен ницшеански Свръхчовек от самото начало се мъчи да похити небесата, да смъкна парадайса тук на земята, само че това да бъде парадайс, в който единственият господ ще е той – развилият се по законите на еволюцията от маймуна в човек. Всеки който има вяра в това, непрекъснато се мъчи да „ трансформира света в едно по-добро място “, измисляйки регулация след регулация, като всяка последваща идва да поправи предходната, тъй като предходната неизбежно се оказва дефектна. И отсам до тоталитаризмите остава единствено една дребна крачка.
Адът със своите кръгове и катранени казани е фиктивен от Данте, за което доста по-късно Джеймс Джойс му се подиграва в „ Портрет на художника като млад “. Всъщност пъкълът не е нищо друго, с изключение на отсъствието на Бог. Зло по природа не съществува – злото е просто неявяване на положително. И консерватизмът знае това добре, за което се споделя в последната част от книгата на Нено Димов. Открай време европейската мисъл се е занимавала с положителното, злото и свободата. Разбрала е, че нормално злото се е стреми да лиши индивида от свободата. Да направи по този начин, че последният избор на свободната му воля да бъде то, злото, след което свободата му да изчезне, с цел да не може още веднъж да се обърне към положителното. „ Зеленият гнет “ предизвестява за поредед световен, проведен и доста упорит опит за посягане върху свободата на личността. Не на индивида, тъй като индивидът постоянно е уединен и се мъчи в обърканост, а точно на личността, която персонализира целият възвишен план за човешката природа.
Природата без индивида е пустиня. Човекът я трансформира в градина и с обич се грижи за нея. С рационалната си душа индивидът внася в природата мисъл и спомагателна естетика. Това е божественият промисъл за творението, това е и консервативният мироглед за околната среда. Консерватизмът е нормалност, където „ нормалност “ значи обективност, свободна от всевъзможни условности, от всевъзможен релативизъм. От своя страна екологизмът е извращение, при което, макар напудрената рекламация, природата остава на последно място. При екологизмът грижата за природата е единствено маска на благовъзпитание, която прикрива тоталният поход към властта и атентата против свободата на човешката персона. Екологизмът е едно от хилядите лъжеучения на последните времена, пред което държавните управления клякат, с цел да не изпаднат от витото хоро на властта. Европейският съюз обилно раздава пари за екстравагантни природозащитни планове. Предприемчиви хор ги печелят и съзнателно ги извършват, невзирая на нуждата от резултата. Всеки план има тежка информационна част, обхващаща всички медии. Нима това не е част от индоктринацията на популацията и изключително на младото потомство.
Любовта към творението е естествена. Опазването на околната среда е значимо. Следователно значимо е да приказваме по какъв начин да стане то по верния метод, а не както сега. Тази книга е за това. Такива книги не се появяват всеки ден и съм сигурен, че тя е единствено началото на един дълъг и доста сериозен диалог.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ