Брюксел извън европейските институции - III
Бирата. Oпитах я в последните часове преди заминаването ми за България. На правилото като ще е врана, да е рошава, я пихме навръх Гран плас, на най-централното място. Малка масичка и единствено по едно столче едно против друго – направени единствено за двама. И защото взех решение, че класическaтa бирa е прекомерно елементарна за място като това, си избрах малинова. Получих я в чаша с размера на винена. Бе леко сладникава, леко газирана, с едвам доловимо чувство за бира – приятна и забавна напитка, изцяло съответстваща на пристрастеността ми да пробвам нови, непознати неща. Околните здания – с техните позлатени фасади, обсипани със скулптури и финтифлюшки от камък, наподобяващи на творения от пясък – на кметството, на другите занaятчийски задруги, това бе чувство, която се пробвах да задържа допустимо по-дълго. Как – като пия малиновата бира на допустимо най-малките глътчици, на които съм способна.
Буквално в последния час от пребиваването си в Брюксел заведох моята колежка в ботаническата градина, която по една случайност бях разкрила сама. От прозореца на хотела ми се виждаше прелестен и чудесно поддържан парк, а по пейките от време на време сядаха двойки, държаха се ръце и се целуваха. Едва благодарение на картата и то на втория ден открих, че това в действителност е краят на една от забележителностите на Брюксел – ботаническата градина. Първия път я разгледах сама, втория път бях в ролята на екскурзовод. Когато става въпрос за цветя, подредени по автентичен метод, за екзотични дървета, за мостчета, скулптури, езерца с фонтани в тях, за огромния павилион и многочислените стълби към него – това са неща, които не могат да се опишат, те би трябвало да се видят.
До какво още съумях да се докосна в този град? Докато моите сътрудници бяха на всякакви евросъбития, тъй като, да – европейският парламент бе повода да съм тук, би трябвало да призная, че за половин ден аз избягах и потеглих да обикалям града с карта в ръка. Едно от най-ценните за Брюксел неща е методът, по който е проведено метрото тук. Не съм виждала по-просто, рационално и комфортно построено метро. То обикаля в кръг учредената част от града. Вървейки по улиците, даже да се загубиш, видиш ли знакът за метростанция, значи си избавен и можеш да отидеш на всички места.
В денят на моето бягство направих своите си дребни открития в Брюксел – кралският замък с цялото величие на градините му, Народното събрание и държавни здания, прелестни катедрали, изключително тези в готически жанр, дворецът на правораздаването – голям, ситуиран на една височина, за който по-късно прочетох, че бил строен толкоз дълго време, че най-сетне планът бил дело на самия тогавашен министър на правораздаването. Статуята на крал Леополд I – първият крал на белгийците. Само минах край кралския парк, само че би трябвало да призная, че централният парк Брюксел, който е тъкмо против кралския двореца и държавните здания, не ме впечатлиха с нищо изключително. Мястото има формата на съвършен правоъгълник, плоско и равно, засадено с релативно рехави и млади дръвчета. Тук-там се виждат нещо като модернистични форми за декорация, само че и те не са изключително красиви. Няма нищо общо с нашата визия за паркове – остарели дървета, зашумени алеи и доста уют.
Хората в Брюксел. Нямаше нищо общо с това, което чаках. Четох, че това е доста безценен град, тъй като тук живеят еврочиновниците с техните " супер високи заплати ". Очаквах да видя хора в строги костюми, които най-малко по обед щъкат към някое от заведенията. Няма такова нещо. Всъщност в Брюксел е доста мъчно да попаднеш на същински белгийци – в метрото, по оживените улици. Тук има доста араби, доста негри и мулати, евентуално част от тях са си в действителност белгийски жители от някогашните колонии. Дори на два пъти имах прикосновение с тези араби, не за положително. В единия случай един се опита да ми открадне фотоапарата, до момента в който правех фотография на оживена централна улица. Номерът беше да го грабне стремително от протегнатите ми ръце и да изчезне в тълпата. За мое благополучие, се оказа, че притискам по-здраво, в сравнение с очакваше бандита – е, въпреки всичко съм от България, където също си имаме задоволително крадци. Но случая бе мотив да си помисля – да не ругаем България с високата й престъпност, ето какво става в центъра на Европа и никой не подвига пушилка. Вторият път един ме заприказва на британски. Оказа се, че диалогът е за да изпроси от мен някое евро – не били яли – той с жена си и не знам какъв брой си деца. Отговорих му, че скърбя, само че аз съм от България. Само толкоз. Малко по-късно се сетих, че надали е схванал подтекста – туристите от България нямат непотребни евро, с цел да отглеждат бедните емигранти в Европа. Камериерките в хотела бяха единствено арабки – всякога щом минеш край тях, споделяха наложителното “бонжур “ – в случай че се разминехме 20 пъти през днешния ден – двайсет пъти „ бонжур “. Както се разхождах, открих че единствено на към 500 метра от хотела стартира квартал, обитаем с турци. Изведнъж от европейска столица се пренасяш в атмосферата на Ориента – възрастните мъже седят по кафенетата и удрят лаф, възрастни дами с обичайни дълги до земята облекла в лъскави цветове разхождат внучета, седят с тях по пейките и им тъпчат храна в устата доста по нашенски, а хлапетата гонят гълъбите. Интересно, че доста от магазинчетата в историческата част на Брюксел се държат от търговци от Близкия изток – точно те продават дребните сувенирчета и шоколади на по-приемливи цени.
Времето в Брюксел – доста типично. Още като пристигнахме, домакините от Комитета на районите подариха на всеки чужденец по един чадър – огромен, стабилен. Стана ми забавно – тъкмо подобен подарък пък... Но се оказа, че всичко е напълно закономерно, а подаръкът безпределно потребен – тук вали всеки ден. Може да вали когато и да е и да си носиш чадър е просто наложително.
Така видях Брюксел – влажен, октомврийски топъл, с пъстра комбинация от раси, по едно и също време обаятелен с местата, пазещи загатна от минали времена, по едно и също време футуристично-стъклен и съвременен.
Продължава:
Брюксел отвън европейските институцииПродължава: Брюксел отвън европейските институции - II
Буквално в последния час от пребиваването си в Брюксел заведох моята колежка в ботаническата градина, която по една случайност бях разкрила сама. От прозореца на хотела ми се виждаше прелестен и чудесно поддържан парк, а по пейките от време на време сядаха двойки, държаха се ръце и се целуваха. Едва благодарение на картата и то на втория ден открих, че това в действителност е краят на една от забележителностите на Брюксел – ботаническата градина. Първия път я разгледах сама, втория път бях в ролята на екскурзовод. Когато става въпрос за цветя, подредени по автентичен метод, за екзотични дървета, за мостчета, скулптури, езерца с фонтани в тях, за огромния павилион и многочислените стълби към него – това са неща, които не могат да се опишат, те би трябвало да се видят.
До какво още съумях да се докосна в този град? Докато моите сътрудници бяха на всякакви евросъбития, тъй като, да – европейският парламент бе повода да съм тук, би трябвало да призная, че за половин ден аз избягах и потеглих да обикалям града с карта в ръка. Едно от най-ценните за Брюксел неща е методът, по който е проведено метрото тук. Не съм виждала по-просто, рационално и комфортно построено метро. То обикаля в кръг учредената част от града. Вървейки по улиците, даже да се загубиш, видиш ли знакът за метростанция, значи си избавен и можеш да отидеш на всички места.
В денят на моето бягство направих своите си дребни открития в Брюксел – кралският замък с цялото величие на градините му, Народното събрание и държавни здания, прелестни катедрали, изключително тези в готически жанр, дворецът на правораздаването – голям, ситуиран на една височина, за който по-късно прочетох, че бил строен толкоз дълго време, че най-сетне планът бил дело на самия тогавашен министър на правораздаването. Статуята на крал Леополд I – първият крал на белгийците. Само минах край кралския парк, само че би трябвало да призная, че централният парк Брюксел, който е тъкмо против кралския двореца и държавните здания, не ме впечатлиха с нищо изключително. Мястото има формата на съвършен правоъгълник, плоско и равно, засадено с релативно рехави и млади дръвчета. Тук-там се виждат нещо като модернистични форми за декорация, само че и те не са изключително красиви. Няма нищо общо с нашата визия за паркове – остарели дървета, зашумени алеи и доста уют.
Хората в Брюксел. Нямаше нищо общо с това, което чаках. Четох, че това е доста безценен град, тъй като тук живеят еврочиновниците с техните " супер високи заплати ". Очаквах да видя хора в строги костюми, които най-малко по обед щъкат към някое от заведенията. Няма такова нещо. Всъщност в Брюксел е доста мъчно да попаднеш на същински белгийци – в метрото, по оживените улици. Тук има доста араби, доста негри и мулати, евентуално част от тях са си в действителност белгийски жители от някогашните колонии. Дори на два пъти имах прикосновение с тези араби, не за положително. В единия случай един се опита да ми открадне фотоапарата, до момента в който правех фотография на оживена централна улица. Номерът беше да го грабне стремително от протегнатите ми ръце и да изчезне в тълпата. За мое благополучие, се оказа, че притискам по-здраво, в сравнение с очакваше бандита – е, въпреки всичко съм от България, където също си имаме задоволително крадци. Но случая бе мотив да си помисля – да не ругаем България с високата й престъпност, ето какво става в центъра на Европа и никой не подвига пушилка. Вторият път един ме заприказва на британски. Оказа се, че диалогът е за да изпроси от мен някое евро – не били яли – той с жена си и не знам какъв брой си деца. Отговорих му, че скърбя, само че аз съм от България. Само толкоз. Малко по-късно се сетих, че надали е схванал подтекста – туристите от България нямат непотребни евро, с цел да отглеждат бедните емигранти в Европа. Камериерките в хотела бяха единствено арабки – всякога щом минеш край тях, споделяха наложителното “бонжур “ – в случай че се разминехме 20 пъти през днешния ден – двайсет пъти „ бонжур “. Както се разхождах, открих че единствено на към 500 метра от хотела стартира квартал, обитаем с турци. Изведнъж от европейска столица се пренасяш в атмосферата на Ориента – възрастните мъже седят по кафенетата и удрят лаф, възрастни дами с обичайни дълги до земята облекла в лъскави цветове разхождат внучета, седят с тях по пейките и им тъпчат храна в устата доста по нашенски, а хлапетата гонят гълъбите. Интересно, че доста от магазинчетата в историческата част на Брюксел се държат от търговци от Близкия изток – точно те продават дребните сувенирчета и шоколади на по-приемливи цени.
Времето в Брюксел – доста типично. Още като пристигнахме, домакините от Комитета на районите подариха на всеки чужденец по един чадър – огромен, стабилен. Стана ми забавно – тъкмо подобен подарък пък... Но се оказа, че всичко е напълно закономерно, а подаръкът безпределно потребен – тук вали всеки ден. Може да вали когато и да е и да си носиш чадър е просто наложително.
Така видях Брюксел – влажен, октомврийски топъл, с пъстра комбинация от раси, по едно и също време обаятелен с местата, пазещи загатна от минали времена, по едно и също време футуристично-стъклен и съвременен.
Продължава:
Брюксел отвън европейските институцииПродължава: Брюксел отвън европейските институции - II Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ