Майка: Искам дъщеря ми да помни ръцете ми – силни, живи, прегръщащи. Не безсилни
Биляна е на 36 години. Нежна, усмихната жена, която държи в ръце своето 9-месечно бебе – момиченце, което е нейният свят. Но зад фотографията, зад усмивката и зад меката ѝ прегръдка стои история, която боли. История за безшумно страдалчество, постепенно лишаване и непрестанна битка за право на естествен живот.
Преди пет години първите признаци се промъкват в живота ѝ съвсем незабележимо. Като сянка. Като шепот. С всяка минала седмица обаче тази сянка стартира да пораства и да лишава парче по парче от свободата ѝ. Първо – кракът, който като че ли стопира да ѝ принадлежи. После – слабостта, която сгъва тялото ѝ. Изтръпвания, които я сковават. Поглед, който „ застава “ – стопира, замръзва, отхвърля да вижда ясно света.
Ходенето става риск. Шофирането – невероятно. Работата – фантазия. А нормалността – отдалечен спомен. И след това, най-трудното изречение, което човек може да чуе за себе си: „ Множествена склероза – рецидивиращо-ремитентна форма. “
Заболяване, което идва на пристъпи и си потегля, оставяйки след себе си боязън – ще мога ли на следващия ден да стана от леглото? Ще мога ли да вървя? Да държа детето си? Да пребивавам?
„ Чувствах се непозната в личното си тяло “
Години наред Биляна минава през лечебни заведения, лечения, медикаменти, надежди… и нови сривове. Радва се на дребни победи – няколко крачки без непозната помощ. А по-късно още веднъж пада. Отново се учи да става. Това не е просто болест. Това е ежедневна война с незабележим зложелател.
И тогава се случва чудото – бебето
„ Сякаш Бог ми изпрати светлина, която заболяването не можа да угаси “, споделя тя. Дъщеря ѝ се появява като втори живот – като нов смисъл, който раздира мрака. С нея идва нещо, което никоя терапия не съумя да върне: силата да има вяра. Но и страхът. Страхът, че детето ѝ може да пораства, гледайки майка си неподвижна, слаба, седнала… безсилна.
И по тази причина Биляна взема най-смелото решение в живота си – решение, което всяка майка би схванала: да се бори до дъно.
Има късмет. Има лекуване. Има вяра. Но тя коства повече, в сравнение с една майка може да понесе сама. В чужбина Биляна открива вяра: трансплантация на стволови кафези – пробно лекуване, което може да спре прогресията на болестта. Да върне тялото ѝ. Да върне ходенето. Да върне живота. Да ѝ разреши да бъде майка – не по име, а по деяние.
Това лекуване е късмет да прегръща детето си стоешком, а не седейки. Да го води за ръка, а освен да го следи. Да бъде до него на следващия ден, вдругиден, след години – без боязън, без болежка, без неизбежност.
„ Не желая щерка ми да помни майка си седнала и безсилна. Искам да помни ръцете ми – по какъв начин я подвигат. Как я водят. Как я прегръщат мощно. “
Това не е просто акция. Не е просто здравна потребност. Това е борба за едно дете. За една майка. За една орис, която може да бъде пренаписана.
Всеки лев е късмет. Всеки човек е вяра. Биляна се нуждае от нас. От добрина. От съпричастност. От поддръжка. Сума, която е непостижима за едно семейство, може да бъде допустима за хиляди сърца дружно.
???? Дарение с карта / PayPal / Apple Pay / Гугъл Pay / Revolut:
Преди пет години първите признаци се промъкват в живота ѝ съвсем незабележимо. Като сянка. Като шепот. С всяка минала седмица обаче тази сянка стартира да пораства и да лишава парче по парче от свободата ѝ. Първо – кракът, който като че ли стопира да ѝ принадлежи. После – слабостта, която сгъва тялото ѝ. Изтръпвания, които я сковават. Поглед, който „ застава “ – стопира, замръзва, отхвърля да вижда ясно света.
Ходенето става риск. Шофирането – невероятно. Работата – фантазия. А нормалността – отдалечен спомен. И след това, най-трудното изречение, което човек може да чуе за себе си: „ Множествена склероза – рецидивиращо-ремитентна форма. “
Заболяване, което идва на пристъпи и си потегля, оставяйки след себе си боязън – ще мога ли на следващия ден да стана от леглото? Ще мога ли да вървя? Да държа детето си? Да пребивавам?
„ Чувствах се непозната в личното си тяло “
Години наред Биляна минава през лечебни заведения, лечения, медикаменти, надежди… и нови сривове. Радва се на дребни победи – няколко крачки без непозната помощ. А по-късно още веднъж пада. Отново се учи да става. Това не е просто болест. Това е ежедневна война с незабележим зложелател.
И тогава се случва чудото – бебето
„ Сякаш Бог ми изпрати светлина, която заболяването не можа да угаси “, споделя тя. Дъщеря ѝ се появява като втори живот – като нов смисъл, който раздира мрака. С нея идва нещо, което никоя терапия не съумя да върне: силата да има вяра. Но и страхът. Страхът, че детето ѝ може да пораства, гледайки майка си неподвижна, слаба, седнала… безсилна.
И по тази причина Биляна взема най-смелото решение в живота си – решение, което всяка майка би схванала: да се бори до дъно.
Има късмет. Има лекуване. Има вяра. Но тя коства повече, в сравнение с една майка може да понесе сама. В чужбина Биляна открива вяра: трансплантация на стволови кафези – пробно лекуване, което може да спре прогресията на болестта. Да върне тялото ѝ. Да върне ходенето. Да върне живота. Да ѝ разреши да бъде майка – не по име, а по деяние.
Това лекуване е късмет да прегръща детето си стоешком, а не седейки. Да го води за ръка, а освен да го следи. Да бъде до него на следващия ден, вдругиден, след години – без боязън, без болежка, без неизбежност.
„ Не желая щерка ми да помни майка си седнала и безсилна. Искам да помни ръцете ми – по какъв начин я подвигат. Как я водят. Как я прегръщат мощно. “
Това не е просто акция. Не е просто здравна потребност. Това е борба за едно дете. За една майка. За една орис, която може да бъде пренаписана.
Всеки лев е късмет. Всеки човек е вяра. Биляна се нуждае от нас. От добрина. От съпричастност. От поддръжка. Сума, която е непостижима за едно семейство, може да бъде допустима за хиляди сърца дружно.
???? Дарение с карта / PayPal / Apple Pay / Гугъл Pay / Revolut:
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ