Били Холидей е американска джаз певица, която заслужено е смятана

Понякога е по-лошо да спечелиш битка, отколкото да я загубиш - БИЛИ ХОЛИДЕЙ

Били Холидей е американска джаз певица, която справедливо е считана за една от най-хубавите изпълнителки на 20 век.

Странно е какъв брой често най-добрите от нас, най-талантливите, имат и най-тежката орис.

Пътят й е изпълнен с възходи и падения, с открития и загуби, с неучтивост, принуждение, само че и с финес, хубост и вълнуваща музика.

Казват, че денят се познава от сутринта. Така е и с живота на Били Холидей . Ражда се, когато майка ѝ и татко й към момента са деца – тя на 13, а той на 15. Израства в бедната част на Балтимор.

Детството й е белязано от бедност, апетит, принуждение и непостижими за дете инциденти.

Самата тя споделя: „ Никога не съм имала опцията да играя с кукли, както другите деца. Започнах да работя, когато бях на 6 години. “

Често бяга от учебно заведение, а когато е на 11 афишира, че е била изнасилена. Вместо да получи помощ, бива изпратена в поправително католическо учебно заведение, в което живее две години.

На 13-годишна възраст стартира да работи като продажница, заради което прекарва време в пандиза.

През 30-те години на 20 век стартира да пее в нощни клубове в Харлем. Смята се, че геният ѝ е открит от Джон Хамънд през 1933 година

Били стартира да се изявява и да записва с джаз елита по това време – кларинетиста Бени Гудмън , както и със световноизвестния Луис Армстронг .

Първоначално музиката ѝ е ориентирана към чернокожата аудитория, само че скоро става световноизвестна.

В началото на 40-те стартира да използва твърда дрога и да злоупотребява с алкохол. По-късно влиза в пандиза за владеене на наркотични субстанции, а гласът й стартира да изневерява.

Умира на 17 юли 1959, единствено на 44 години, от цироза на черния дроб. И макар късия си живот, съумява да употребява неподражаемия си глас и да направи толкоз доста.

Нейният глас – скъпото й богатство, с което пленява хората, е и оръжието, с което се бори против расовата дискриминация и псевдоморала в Съединените щати през 30-те, 40-те и 50-те години на предишния век.

Гласът, посредством който съумява да трансформира болката в музика, омразата в любов и самотата в признание.

Казват, че никой не може да изпее думата „ апетит “ като мен, или думата „ обич “… Може би е по този начин. Защото доста добре знам какво значат и двете думи. Навярно имам задоволително горделивост да не се срамя от тях и задоволително храброст да не желая да забравя…

Любовта е като кранче, има алтернатива за стартиране и прекъсване.

Някой в миналото беше споделил – ние в никакъв случай няма да знаем кое е задоволително, до момента в който не разберем какво е повече от задоволително.

Не ме заплашвай с обич. Нека просто се разходим под дъжда.

Ако нямам другари, значи нямам нищо.

Мразя праволинейното пеене. Винаги трансформирам дребен детайл от песента по собствен си метод. Това е всичко, което мога да върша.

На планетата няма двама индивида, които да си наподобяват. По същия метод би трябвало да е и с музиката, или в противоположен случай няма да е музика.