Бил ли е дядо ми нацист? Или пък прадядо ми?

Бил ли е дядо ми нацист? Или пък прародител ми? А може би баба ми? Това са тежки въпроси, а отговорът може да е плашещ. И до през днешния ден доста немски фамилии отхвърлят да си ги зададат и по никакъв начин не им се приказва по тази тематика. Обществото просто е оставило дебата по този въпрос настрани. И живее по този начин към този момент повече от 80 години след края на Втората международна война, написа El Pais.

Но неотдавна се случи едно събитие, което разрешава инспекция, без да се постанова да се питат родственици. Държавният списък на Съединени американски щати разгласява в интернет 12 милиона цифровизирани файла от архива на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Има благоприятни условия за търсене в документите, тъй че всеки, който се интересува, може с няколко клика да разбере дали неговите предшественици са били членове на нацистката партия.

И с цел да е още по-лесно, немският вестник „ Ди Цайт “ сътвори търсачка, посредством която могат да се преглеждат цифровизирани микрофилми. Така всеки може непосредствено да види членската карта на индивида, от който се интересува. Само за няколко седмици над 1,5 млн. души са употребявали търсачките.

Втората международна война завършва публично през лятото на 1945 година, откакто Съединени американски щати пускат атомните бомби над Япония. Преди това, на 9 май, Германия афишира капитулацията и цялостния си погром. С края на военните дейности стартират разкритията за зверствата от предходните години и по-специално – за Холокоста, това всеобщо избиване на хора, проведено като промишлен развой. Смята се, че в нацистките лагери на гибелта са починали към 6,5 млн. евреи.

Холокостът е рожба на нацистката идеология, наложена от Хитлер с неговите налудничави разбирания за висшата арийска раса. Той обаче не е самичък в своята полуда. Десетки милиони германци му имат вяра и го следват, а към 1945 година в партията му членуват 8,5 млн. души при пълнолетно население от 55 млн. души.

„ Ние нямахме визия. Дъщеря ми и внукът ми, който учи политология, ни се обадиха ужасени, с цел да кажат, че татко ми е бил член на националсоциалистическата партия “, споделя Михаел Дикрайтер, чийто татко Ханс е роден през 1907 година

„ Честно казано, бях учуден. Никога не ми е изглеждал като човек, който може да изповядва тази идеология “, споделя синът, който през днешния ден е на 84 години.

Неговата първа мисъл била, че татко му е бил заставен да се запише в партията от шефовете си.

„ Баща ми не беше пратен на фронта, тъй като го оповестиха за неспособен. И аз помислих, че това е била цената, с цел да се избави от войната – да стане партиен член и да му се помогне да не води война “, изяснява Дикрайтер.

После обаче ревизирал и техните имена. И се оказало, че те не са били в редиците на нацистите. Възрастният мъж продължава с изследването, а откритията му стават все по-смущаващи. Оказва се, че с изключение на татко му членове на партията са били и тримата му чичовци. Двама от тях са били учители и са се включили през 1937 година

„ Знае се, че партията не е приемала нови членове в интервала 1933–1937 година Така че те са чакали няколко години “, споделя Дикрайтер.

Истинският потрес за него обаче идва от третия чичо – Ойген, който показал комунистически възгледи. Той станал член на нацистката партия още през 1927 година, т.е. евентуално е работил по убеждения, тъй като по това време нацистите са надалеч от властта. През 1936 година чичото емигрира в Съединени американски щати и се връща чак след края на войната – през 1950 година Начинът му на живот не допуска благосклонности към нацистите и по тази причина Дикрайтер отхвърля да повярва, до момента в който не вижда членската му карта със личните си очи.

Ясно е, че човек може да има доста аргументи да се запише в една партия и благосклонностите към идеологията може да не са измежду тях. Но е значимо да се знае, че нацистите в никакъв случай не са правили партийното участие наложително. Тъкмо противоположното – наложителна е била да вземем за пример военната работа, само че не и партийната. Естествено, в някои области, като да вземем за пример държавната администрация, е било по-изгодно да си партиен член, в случай че искаш да се издигнеш.

Друг чичо на Дикрайтер – Ханс – става партиен член чак през 1941 година, което значи, че може би не е бил индоктриниран. Но пък държал нацистко знаме на тавана на къщата си.

Историята на Дикрайтер е типична за Германия. Той в никакъв случай не е приказвал с татко си по тази тематика. Но и в този момент не желае да се задълбочава, обяснявайки, че въпросът за него е завършен.

Това отвращение на немското общество да се рови в тежкото минало и да го проучва е видяно от психоаналитиците Маргарете и Александър Мичерлих още през 60-те години на предишния век. Те назовават явлението „ некадърност да се скърби “. Това е тенденциозен отвод да се приказва по тематиката, тъй като неизбежно диалогът стига и до зверствата от военните години. А никой не желае да му бъде напомняно, че татко или дядо му е взел участие в всеобщото изтребване на хора.

В началото на века в Германия е извършено проучване, наречено „ Дядо не беше нацист “. То демонстрира, че редица фамилии са уверени, че техните предшественици нямат нищо общо с нацистите, до момента в който действителността е напълно друга.

„ Мълчанието по този въпрос е тип опрощение за идващото потомство – за това, че то не е задавало въпроси на родителите, на дядовците и бабите си. И в този момент внуците и правнуците би трябвало да питат за какво не са им споделили или за какво са им разказвали неистини “, споделя историкът Йоханес Шпор, шеф на организацията „ Настоящо минало “, която се специализира в проучването на родовата история.

През последните пет години, акцентира той, има засилен интерес към тази тематика. Публикуването на архивите отстранява „ част от неохотата “ да се научи фамилната история.

„ Това са настройки, които съществуваха десетилетия наред. През последните години понижиха в някои прослойки от обществото. От една страна, мина задоволително време. От друга – политическата конюнктура се промени и десните партии още веднъж са във напредък “, споделя Шпор.

Именно в този подробност се крие една от заплахите при проучването на фамилната история. Защото значително младежи одобряват нацисткото минало на прадядовците си като мотив за горделивост.

Преди публикуването на архивите в Съединени американски щати единственият метод за достоверна информация е посредством немските регистри. Там обаче процедурата е усложнена – подават се заявки и би трябвало да се изпълнят редица законови условия.

„ В момента федералният списък регистрира незабравим скок на интереса към документите за участие в националсоциалистическата партия. През последните години получаваме над 75 000 запитвания годишно за лица от нацистката ера – без значение дали са свързани с партията, армията или по други тематики “, споделя представителят на институцията Елмар Крамер.

Партийните досиета обаче са нищожни откъм информация. Ту-там по някой непокътнат лист със заявление за участие не споделя нищо за претекстовете на хората да се запишат. Затова и историци като Шпор предлагат детайлно изследване – и в гражданските, и във военните документи.

Партийните досиета са непълни, а това, което е останало, е непокътнато с помощта на един човек – Ханс Хубер, шеф на фабрика за хартия в Мюнхен в края на войната. Когато Германия е изправена пред проваляне, той получава заповед да унищожи архива на партията, само че не я извършва.

След като съюзническите сили окупират страната, архивът е открит и непокътнат. Част от информацията е употребена в процеса против нацистката върхушка в Нюрнберг. През 1994 година Съединени американски щати връщат архивите на Германия, само че резервират копия от тях, както и микрофилмите.