Поетесата и езиковед Магдалена Абаджиева: Трудно е да намерим прилика между християнството и политиците ни
Бих поискала от дядо Коледа за България рационални хора, които да се вглеждат във вътрешните си светове повече, в сравнение с в телата си и портфейлите си. Бих поискала едно езеро с гладка повърхнина, в което да можем умерено да се огледаме и един транспортен съд, който да не се клати непрестанно. Хората да чуват повече думи, които да могат да лекуват и тези думи да са истини.
Стига толкоз неистини, че всичко е прелестно и розово, желая да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната беднотия, който няма водачи и воля за по-добър и логичен живот. Само посредством осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
Мисля, че се пропукваме точно в разделянето си, а то се случва заради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная доста добре какво приказвам, тъй като съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките тествания могат да извърнат упоменатите функции и за жалост построяването постоянно стартира от злополуката. Тя би трябвало да се преживее. Иначе няма по какъв начин да се научим на обич.
Това споделя за Фрог поетесата и лингвист в Института за български език на Българска академия на науките Магдалена Абаджиева
- Г-жо Абаджиева, стават ли чудеса на Коледа?
- Чудеса стават всеки момент, само че въпросът е дали можем да ги забележим. Човекът би трябвало да работи върху изострянето на сетивата си, върху фокуса на очите си, с цел да може да вижда отвъдното, което стои зад света, който ни заобикаля. Преди време, разхождайки се в парка през есента, видях на алеята едно сгърчено и изгубило цветовете си листо, което стоеше изправено на ръбчетата на едната си страна. Беше изумително, все едно стоеше на крайници, с цел да ме посрещне и да тръгне дружно с мен по алеята. Ето това е чудото - да го видиш и да се опреш на него все едно държиш ръката на обичания човек. А чудото на Коледа е, че към този момент 2000 години приказваме за това.
- Как се усеща една млада поетеса, един млад теоретичен служащ в България?
- Говорейки за поезията, в България се усещам покрай нея. Тя е като човек, който живее тук и на който мога да се обадя, с цел да излезем и да се забележим, да се разходим дружно. Била съм и в други страни, имало е случаи, в които съм отсъствала и за повече време. Но ми е било мъчно де се сближа с дърветата, постройките, улиците, които са ме заобикаляли. Усещала съм, че те знаят други думи, че приказват различен език. Така се е случвало, че най-вече ме е докосвало това, което съм срещала в родината си. Тук е любовта ми и аз не мога да пиша надалеч от нея. Ако би трябвало да кажа по какъв начин се усещам като теоретичен служащ, ще дава отговор по същия метод.
Аз съм лингвист, който се занимава с историята на българския език и е най-логично да работя в България. Тук имаме още толкоз ръкописи, които чакат да бъдат проучени и аз се усещам на мястото си, имам среда, в която мога да се развъртвам и съм признателна. Разбира се, употребявам всяка една опция да пътувам, с цел да групирам нови данни и информация по отношение на изследванията си. Но не мога да скрия, че виждам и проблемите, пред които сме изправени. Работата в научните среди през днешния ден сякаш не е към този момент такава полезност. Хората желаят да вършат бизнес и да забогатяват бързо. За да станеш добър академик, се изисква много години да трупаш познания и да четеш. А хората през днешния ден бързат и желаят незабавно да видят триумфа си.
- Какво е за вас Коледа - кандилото на баба и виното на дядо или панаира на моловете?
- Спомням си последната Коледа с моята баба. Тя към този момент беше доста стара и не можеше да омеси питата, която правехме дружно всяка година. Усещах тогава по какъв начин ръцете ми изтръпваха от усилието да повторя всички нейни придвижвания, които съм гледала и които съм се мъчила да запомня. Освен от това, ръцете ми изтръпваха и поради тежестта на мисълта, че към този момент няма да има от кого да виждам и е пристигнал моят ред да изучавам децата си по какъв начин да месят питка за Бъдни вечер. Струваше ми се, че тестото не се извива елементарно, че пръстите ми не съумяват да го завъртят вярно, че брашното не се посипва по този начин естествено като сняг, когато загребвах от него. Баба седеше покрай печката и се свиваше в елечето си, а на мен сърцето ми се свиваше, че ръцете ù стояха отпуснати на скута. Това е за мен Коледа – сняг върху кухненската маса и една луна, която се закръгля и изгрява, с цел да си вземе паричка от ръцете на баба.
- Какво би споделил дядо Коледа за превода на романа на Иван Вазов на български?
- Дядо Коледа несъмнено би споделил, че това е добра концепция за подарък за тези, които не обичат литературата и желаят да ù се подиграят. Макар че нямам доверие Дядо Коледа да насърчи такава постъпка.
Сега съществено – по този начин нареченият превод на „ Под игото” аз по-скоро бих определила като неразбирателство. Много хора се изрекоха по този въпрос, не знам какъв брой от тях са видели прословутата книга, само че аз я видях и я разпрострях. Това не е „ превод”, защото текстът на „ Под игото” си е непокътнат в оригинал, единствено че е безусловно насечен от обяснения, които са поставени в скоби вътре в текста и пречат на неговото разбиране. Наистина, част от тези обяснения съгласно мен не са добре премислени и най-важното е, че мястото им не е там – би трябвало да бъдат изведени откъм гърба или като бележки под линия. Да смесиш текста на „ Под игото” с различен текст, въпреки и той изяснителен, е все едно да поискаш в известната картина на Владимир Димитров – Майстора „ Момиче с ябълки и гергини” да бъдат изрязани част от нарисуваните ябълки и да бъдат сменени с същински, с цел да бъде ясно на гледащия, че това са тъкмо такива плодове, а не някакви други. Романът на Вазов „ Под игото” е произведение на изкуството и ние би трябвало да почитаме и съхраняваме неговия достоверен тип и да се стремим да го учим същински, в дълбочина, а не да го опростяваме и видоизменяме.
- Имаме ли български стихове, които да са толкоз хубави, както тези в " Тиха нощ, свята нощ "? Да се приближават до тяхната магия?
- Важно е да се каже, че стиховете на „ Тиха нощ, свята нощ” са текст на една религиозна по своя темперамент ария, композирана още в далечната 1818 година Това е обвързвано с културната конюнктура тогава в Западна Европа, където писането на църковни произведения е било напълно естествена част от творчеството на множеството композитори. Магията на „ Тиха нощ, свята нощ” идва от това, че те са част от един обред, който и ние можем да усетим, въпреки че той е непознат на нашата традиция. Бих споделила, че по-хубавите стихове са постоянно тези, които ни влияят на нас.
Мярката за хубаво би трябвало да бъде това, което ни пробожда в сърцето тогава, когато слушаме, когато четем. Ние имаме прелестни национални песни, свързани с Рождество Христово, само че терзанието ми тук е, че ритуалът през днешния ден ни е непознат. Като слушаме тези думи, ние сме отчуждени от тях, те не ни влияят към този момент. Повече се трогваме от американските коледни мелодии, които в тези дни звучат отвред, даже от тротоарите пред магазините. И това е поради културното завземане, което ние насърчаваме да се случи.
- Кои български поети и писатели са написали най-хубавите стихове и разкази за Рождество Христово и Нова година?
- Мисля си, че не е нужно в един роман или стихотворение да бъде упомената думата Коледа, с цел да бъдат тези произведения рождественски по наличие и по дух. Коледно е всяко едно произведение, което ни носи вярата, че спасението съществува и че ние можем духовно да го реализираме. Какво е това избавление? Това е безконечният живот на душата, успеха над гибелта. Когато чета хубава книга, аз изгубвам чувството си за тяло и се свързвам посредством книгата с друго време, където живея под друга форма.
Така се усещам, когато чета стиховете на Асен Разцветников, Елисавета Багряна, Найден Вълчев, Валентина Радинска, Николай Милчев, Гълъб Ковачев, разказите на Йордан Йовков и Емилиян Станев. Днес, в комерсиалния свят, в който живеем, започнаха да се пишат доста тематични книги. Преди коледните и новогодишните празници всяка година излизат нови издания, изрисувани с камбанки и гирлянди по кориците. Тематичното писане и издаване на книги нарушава естествения ход на литературната история. Тя не следва своя вътрешен пулс на развиване, а се води по пазарните прогнози за най-големи продажби по празниците.
- Кой е най-ценният подарък за Коледа? Сякаш хората към този момент не си подаряват книги?
- Най-ценният подарък за Коледа е да бъдеш с хората, които са ти близки по дух и по сърце. Има традиция на Бъдни вечер бъдникът да гори до сутринта. В това има смисъл единствено в случай че стоиш до бъдника с някого, който обичаш, с който можеш да разговаряш. Спомням си по какъв начин моите родители всяка вечер сядаха на стъпалата пред къщата на село. Гледах по какъв начин денят помръква, по какъв начин очертанията на телата им се сливаха с тъмнината и изчезваха и единствено огънчето от цигарата на баща даваше знак, че той е към момента там, до майка ми и двамата за нещо си приказват. Това е най-ценният коледен подарък – не е наложително близкият ти по дух човек да бъде твой родственик, само че е прелестно да го срещнеш и да бъдеш до него.
Иначе за книгите – да, доста е хубаво да получиш книга за Коледа, само че красива книга и сложна книга. Хубавата книга не би трябвало да бъде лесна за четене, тя би трябвало да е изпитание за този, който я чете, тъй като постоянно положителният публицист поставя висока естетическа и художествена мярка, до която читателят би трябвало да се научи да доближава.
- Какво бихте написали на дядо Коледа за миналата 2019 година Какво бихте му поискали за България?
- Бих му написала, че от ден на ден се губим в промишлеността и обвързваме живота си с това, което можем да купим или да притежаваме. Заради това и бих му поискала за България рационални хора, които да се вглеждат във вътрешните си светове повече, в сравнение с в телата си и портфейлите си. Бих поискала едно езеро с гладка повърхнина, в което да можем умерено да се огледаме и един транспортен съд, който да не се клати непрестанно. Хората да чуват повече думи, които да могат да лекуват и тези думи да са истини. Стига толкоз неистини, че всичко е прелестно и розово, желая да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната беднотия, който няма водачи и воля за по-добър и логичен живот. Само посредством осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
За множеството хора постигането на живота е да имат апартамент, автомобил и деца. Постигайки това, те желаят да имат по-голям апартамент, по-нова кола и децата им да учат в частни учебни заведения, в случай че може в чужбина. Аз желая да видя културно израстване тук, в България, а не го виждам. Но за това са нужни доста повече старания от това да си купиш апартамент ново строителство.
- Волю или неволю на Коледа почитаме любовта, свещеният закон по който живее и Христос. Любовта ли би трябвало да е вътрешният храм на нашето общество? Къде се пропукваме?
- В Библията е казано да обичаме близък си. Но за мен тази поръка е огромно тестване, тъй като се опасявам, че не мога да я реализира. Как да обичам тези, от които зависи това дали децата ми дишат чист въздух, а те нехаят и даже вършат по този начин, че замърсяването в градовете и селата ни да се усилва, като внасят отпадък от други страни и го изгарят?
Да обичам близък си, само че какво значи близък? Има хора, към които изпитвам от време на време яд и не мога да се помиря с тях. Мисля, че се пропукваме точно в разделянето си, а то се случва заради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная доста добре какво приказвам, тъй като съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките тествания могат да извърнат упоменатите функции и за жалост построяването постоянно стартира от злополуката. Тя би трябвало да се преживее. Иначе няма по какъв начин да се научим на обич.
- Казват, че Рождество Христово е духовният празник, а Коледа - материалният празник. Поводът е Рождество Христово, а честваме материалната Коледа. Вие по какъв начин мислите?
- Ние всеки ден честваме материалната Коледа. Само че тъкмо за празника прекаляваме с трупането, с яденето и пиенето, с танците и банкетите и на това му споделяме коледен дух. И като прибавим показността, става ужасно. Във Фейсбук виждам непрестанно фамилни коледни фотоси, клипчета от коледни концерти и доста суетност и показност. Хората желаят да ги видят, че честват. И това вторачване в децата, в техните коледни томболи и тържества е прекомерно. Научете децата си на една молитва, само че не ги снимайте и не ги показвайте във Фейсбук. Не е значимо да ги чуе и види мрежата, значимото е да ги чуе Бог.
- Как, съгласно вас, се оправят българските политици с християнските предписания? Вашето мнение за благотворителността единствено по Коледа и Нова година?
- Трудно ми е да намеря непосредственост сред християнството и политиците. Не знам до каква степен с чисто сърце провеждат своята благотворителна активност по празниците, по-скоро го вършат поради персоналния PR и реклама. Защото грижата не може да бъде единствено в избрани дни, тя би трябвало да е непрекъсната. Казано е: „ А когато ти правиш лепта, дано лявата ти ръка не знае какво прави дясната”. Това значи да се опитваме да загърбваме себе си, когато даряваме. Както и когато вършим някакво положително. Защо е нужно да се знае, че тъкмо ние нещо сме направили, какъв е този фетиш безусловно да се чува името ни, да желаеме да бъдем известни? Това е суетност, а суетата не ни води към положително.
- Подарете едно ваше стихотворение за празниците на читателите на Фрог нюз?
КЪЩА
Познавах света като една
къща на високото.
Като градина, до която стигаха пет стъпала
и още пет облака.
Познавах света като баба си,
която обичах да прегърна.
Баба беше красива и нейната бяла коса
ми светеше в тъмното.
Познавах света като игра,
която играех на двора.
Ябълката беше моята оздравяла сестра,
на която говорех.
Познавах света като една
единствена къща.
Сега ми трябват пет облака и пет стъпала,
които си спомнят пътя.
Магдалена Абаджиева
Магдалена Абаджиева е родена през 1978 година в Русе. Завършва „ Българска филология” в Софийския университет „ Св. Климент Охридски”. През 2017 година пази докторска дисертация в Института за български език „ Проф. Любомир Андрейчин” (БАН) и сега е основен помощник в същата институция. Има издадени две книги с лирика – „ Между две секунди” (2015) и „ Пощальонът на дъжда” (2016).
Интервю на Красен Бучков
Стига толкоз неистини, че всичко е прелестно и розово, желая да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната беднотия, който няма водачи и воля за по-добър и логичен живот. Само посредством осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
Мисля, че се пропукваме точно в разделянето си, а то се случва заради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная доста добре какво приказвам, тъй като съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките тествания могат да извърнат упоменатите функции и за жалост построяването постоянно стартира от злополуката. Тя би трябвало да се преживее. Иначе няма по какъв начин да се научим на обич.
Това споделя за Фрог поетесата и лингвист в Института за български език на Българска академия на науките Магдалена Абаджиева
- Г-жо Абаджиева, стават ли чудеса на Коледа?
- Чудеса стават всеки момент, само че въпросът е дали можем да ги забележим. Човекът би трябвало да работи върху изострянето на сетивата си, върху фокуса на очите си, с цел да може да вижда отвъдното, което стои зад света, който ни заобикаля. Преди време, разхождайки се в парка през есента, видях на алеята едно сгърчено и изгубило цветовете си листо, което стоеше изправено на ръбчетата на едната си страна. Беше изумително, все едно стоеше на крайници, с цел да ме посрещне и да тръгне дружно с мен по алеята. Ето това е чудото - да го видиш и да се опреш на него все едно държиш ръката на обичания човек. А чудото на Коледа е, че към този момент 2000 години приказваме за това.
- Как се усеща една млада поетеса, един млад теоретичен служащ в България?
- Говорейки за поезията, в България се усещам покрай нея. Тя е като човек, който живее тук и на който мога да се обадя, с цел да излезем и да се забележим, да се разходим дружно. Била съм и в други страни, имало е случаи, в които съм отсъствала и за повече време. Но ми е било мъчно де се сближа с дърветата, постройките, улиците, които са ме заобикаляли. Усещала съм, че те знаят други думи, че приказват различен език. Така се е случвало, че най-вече ме е докосвало това, което съм срещала в родината си. Тук е любовта ми и аз не мога да пиша надалеч от нея. Ако би трябвало да кажа по какъв начин се усещам като теоретичен служащ, ще дава отговор по същия метод.
Аз съм лингвист, който се занимава с историята на българския език и е най-логично да работя в България. Тук имаме още толкоз ръкописи, които чакат да бъдат проучени и аз се усещам на мястото си, имам среда, в която мога да се развъртвам и съм признателна. Разбира се, употребявам всяка една опция да пътувам, с цел да групирам нови данни и информация по отношение на изследванията си. Но не мога да скрия, че виждам и проблемите, пред които сме изправени. Работата в научните среди през днешния ден сякаш не е към този момент такава полезност. Хората желаят да вършат бизнес и да забогатяват бързо. За да станеш добър академик, се изисква много години да трупаш познания и да четеш. А хората през днешния ден бързат и желаят незабавно да видят триумфа си.
- Какво е за вас Коледа - кандилото на баба и виното на дядо или панаира на моловете?
- Спомням си последната Коледа с моята баба. Тя към този момент беше доста стара и не можеше да омеси питата, която правехме дружно всяка година. Усещах тогава по какъв начин ръцете ми изтръпваха от усилието да повторя всички нейни придвижвания, които съм гледала и които съм се мъчила да запомня. Освен от това, ръцете ми изтръпваха и поради тежестта на мисълта, че към този момент няма да има от кого да виждам и е пристигнал моят ред да изучавам децата си по какъв начин да месят питка за Бъдни вечер. Струваше ми се, че тестото не се извива елементарно, че пръстите ми не съумяват да го завъртят вярно, че брашното не се посипва по този начин естествено като сняг, когато загребвах от него. Баба седеше покрай печката и се свиваше в елечето си, а на мен сърцето ми се свиваше, че ръцете ù стояха отпуснати на скута. Това е за мен Коледа – сняг върху кухненската маса и една луна, която се закръгля и изгрява, с цел да си вземе паричка от ръцете на баба.
- Какво би споделил дядо Коледа за превода на романа на Иван Вазов на български?
- Дядо Коледа несъмнено би споделил, че това е добра концепция за подарък за тези, които не обичат литературата и желаят да ù се подиграят. Макар че нямам доверие Дядо Коледа да насърчи такава постъпка.
Сега съществено – по този начин нареченият превод на „ Под игото” аз по-скоро бих определила като неразбирателство. Много хора се изрекоха по този въпрос, не знам какъв брой от тях са видели прословутата книга, само че аз я видях и я разпрострях. Това не е „ превод”, защото текстът на „ Под игото” си е непокътнат в оригинал, единствено че е безусловно насечен от обяснения, които са поставени в скоби вътре в текста и пречат на неговото разбиране. Наистина, част от тези обяснения съгласно мен не са добре премислени и най-важното е, че мястото им не е там – би трябвало да бъдат изведени откъм гърба или като бележки под линия. Да смесиш текста на „ Под игото” с различен текст, въпреки и той изяснителен, е все едно да поискаш в известната картина на Владимир Димитров – Майстора „ Момиче с ябълки и гергини” да бъдат изрязани част от нарисуваните ябълки и да бъдат сменени с същински, с цел да бъде ясно на гледащия, че това са тъкмо такива плодове, а не някакви други. Романът на Вазов „ Под игото” е произведение на изкуството и ние би трябвало да почитаме и съхраняваме неговия достоверен тип и да се стремим да го учим същински, в дълбочина, а не да го опростяваме и видоизменяме.
- Имаме ли български стихове, които да са толкоз хубави, както тези в " Тиха нощ, свята нощ "? Да се приближават до тяхната магия?
- Важно е да се каже, че стиховете на „ Тиха нощ, свята нощ” са текст на една религиозна по своя темперамент ария, композирана още в далечната 1818 година Това е обвързвано с културната конюнктура тогава в Западна Европа, където писането на църковни произведения е било напълно естествена част от творчеството на множеството композитори. Магията на „ Тиха нощ, свята нощ” идва от това, че те са част от един обред, който и ние можем да усетим, въпреки че той е непознат на нашата традиция. Бих споделила, че по-хубавите стихове са постоянно тези, които ни влияят на нас.
Мярката за хубаво би трябвало да бъде това, което ни пробожда в сърцето тогава, когато слушаме, когато четем. Ние имаме прелестни национални песни, свързани с Рождество Христово, само че терзанието ми тук е, че ритуалът през днешния ден ни е непознат. Като слушаме тези думи, ние сме отчуждени от тях, те не ни влияят към този момент. Повече се трогваме от американските коледни мелодии, които в тези дни звучат отвред, даже от тротоарите пред магазините. И това е поради културното завземане, което ние насърчаваме да се случи.
- Кои български поети и писатели са написали най-хубавите стихове и разкази за Рождество Христово и Нова година?
- Мисля си, че не е нужно в един роман или стихотворение да бъде упомената думата Коледа, с цел да бъдат тези произведения рождественски по наличие и по дух. Коледно е всяко едно произведение, което ни носи вярата, че спасението съществува и че ние можем духовно да го реализираме. Какво е това избавление? Това е безконечният живот на душата, успеха над гибелта. Когато чета хубава книга, аз изгубвам чувството си за тяло и се свързвам посредством книгата с друго време, където живея под друга форма.
Така се усещам, когато чета стиховете на Асен Разцветников, Елисавета Багряна, Найден Вълчев, Валентина Радинска, Николай Милчев, Гълъб Ковачев, разказите на Йордан Йовков и Емилиян Станев. Днес, в комерсиалния свят, в който живеем, започнаха да се пишат доста тематични книги. Преди коледните и новогодишните празници всяка година излизат нови издания, изрисувани с камбанки и гирлянди по кориците. Тематичното писане и издаване на книги нарушава естествения ход на литературната история. Тя не следва своя вътрешен пулс на развиване, а се води по пазарните прогнози за най-големи продажби по празниците.
- Кой е най-ценният подарък за Коледа? Сякаш хората към този момент не си подаряват книги?
- Най-ценният подарък за Коледа е да бъдеш с хората, които са ти близки по дух и по сърце. Има традиция на Бъдни вечер бъдникът да гори до сутринта. В това има смисъл единствено в случай че стоиш до бъдника с някого, който обичаш, с който можеш да разговаряш. Спомням си по какъв начин моите родители всяка вечер сядаха на стъпалата пред къщата на село. Гледах по какъв начин денят помръква, по какъв начин очертанията на телата им се сливаха с тъмнината и изчезваха и единствено огънчето от цигарата на баща даваше знак, че той е към момента там, до майка ми и двамата за нещо си приказват. Това е най-ценният коледен подарък – не е наложително близкият ти по дух човек да бъде твой родственик, само че е прелестно да го срещнеш и да бъдеш до него.
Иначе за книгите – да, доста е хубаво да получиш книга за Коледа, само че красива книга и сложна книга. Хубавата книга не би трябвало да бъде лесна за четене, тя би трябвало да е изпитание за този, който я чете, тъй като постоянно положителният публицист поставя висока естетическа и художествена мярка, до която читателят би трябвало да се научи да доближава.
- Какво бихте написали на дядо Коледа за миналата 2019 година Какво бихте му поискали за България?
- Бих му написала, че от ден на ден се губим в промишлеността и обвързваме живота си с това, което можем да купим или да притежаваме. Заради това и бих му поискала за България рационални хора, които да се вглеждат във вътрешните си светове повече, в сравнение с в телата си и портфейлите си. Бих поискала едно езеро с гладка повърхнина, в което да можем умерено да се огледаме и един транспортен съд, който да не се клати непрестанно. Хората да чуват повече думи, които да могат да лекуват и тези думи да са истини. Стига толкоз неистини, че всичко е прелестно и розово, желая да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната беднотия, който няма водачи и воля за по-добър и логичен живот. Само посредством осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
За множеството хора постигането на живота е да имат апартамент, автомобил и деца. Постигайки това, те желаят да имат по-голям апартамент, по-нова кола и децата им да учат в частни учебни заведения, в случай че може в чужбина. Аз желая да видя културно израстване тук, в България, а не го виждам. Но за това са нужни доста повече старания от това да си купиш апартамент ново строителство.
- Волю или неволю на Коледа почитаме любовта, свещеният закон по който живее и Христос. Любовта ли би трябвало да е вътрешният храм на нашето общество? Къде се пропукваме?
- В Библията е казано да обичаме близък си. Но за мен тази поръка е огромно тестване, тъй като се опасявам, че не мога да я реализира. Как да обичам тези, от които зависи това дали децата ми дишат чист въздух, а те нехаят и даже вършат по този начин, че замърсяването в градовете и селата ни да се усилва, като внасят отпадък от други страни и го изгарят?
Да обичам близък си, само че какво значи близък? Има хора, към които изпитвам от време на време яд и не мога да се помиря с тях. Мисля, че се пропукваме точно в разделянето си, а то се случва заради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная доста добре какво приказвам, тъй като съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките тествания могат да извърнат упоменатите функции и за жалост построяването постоянно стартира от злополуката. Тя би трябвало да се преживее. Иначе няма по какъв начин да се научим на обич.
- Казват, че Рождество Христово е духовният празник, а Коледа - материалният празник. Поводът е Рождество Христово, а честваме материалната Коледа. Вие по какъв начин мислите?
- Ние всеки ден честваме материалната Коледа. Само че тъкмо за празника прекаляваме с трупането, с яденето и пиенето, с танците и банкетите и на това му споделяме коледен дух. И като прибавим показността, става ужасно. Във Фейсбук виждам непрестанно фамилни коледни фотоси, клипчета от коледни концерти и доста суетност и показност. Хората желаят да ги видят, че честват. И това вторачване в децата, в техните коледни томболи и тържества е прекомерно. Научете децата си на една молитва, само че не ги снимайте и не ги показвайте във Фейсбук. Не е значимо да ги чуе и види мрежата, значимото е да ги чуе Бог.
- Как, съгласно вас, се оправят българските политици с християнските предписания? Вашето мнение за благотворителността единствено по Коледа и Нова година?
- Трудно ми е да намеря непосредственост сред християнството и политиците. Не знам до каква степен с чисто сърце провеждат своята благотворителна активност по празниците, по-скоро го вършат поради персоналния PR и реклама. Защото грижата не може да бъде единствено в избрани дни, тя би трябвало да е непрекъсната. Казано е: „ А когато ти правиш лепта, дано лявата ти ръка не знае какво прави дясната”. Това значи да се опитваме да загърбваме себе си, когато даряваме. Както и когато вършим някакво положително. Защо е нужно да се знае, че тъкмо ние нещо сме направили, какъв е този фетиш безусловно да се чува името ни, да желаеме да бъдем известни? Това е суетност, а суетата не ни води към положително.
- Подарете едно ваше стихотворение за празниците на читателите на Фрог нюз?
КЪЩА
Познавах света като една
къща на високото.
Като градина, до която стигаха пет стъпала
и още пет облака.
Познавах света като баба си,
която обичах да прегърна.
Баба беше красива и нейната бяла коса
ми светеше в тъмното.
Познавах света като игра,
която играех на двора.
Ябълката беше моята оздравяла сестра,
на която говорех.
Познавах света като една
единствена къща.
Сега ми трябват пет облака и пет стъпала,
които си спомнят пътя.
Магдалена Абаджиева
Магдалена Абаджиева е родена през 1978 година в Русе. Завършва „ Българска филология” в Софийския университет „ Св. Климент Охридски”. През 2017 година пази докторска дисертация в Института за български език „ Проф. Любомир Андрейчин” (БАН) и сега е основен помощник в същата институция. Има издадени две книги с лирика – „ Между две секунди” (2015) и „ Пощальонът на дъжда” (2016).
Интервю на Красен Бучков
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ