Бих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде

...
Бих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде
Коментари Харесай

Александър Шурбанов: “Светът извън и вътре в нас е пълен с вълнуващи жизнено важни неща...”

Бих споделил, че Александър Шурбанов принадлежи към тези, не прекомерно постоянно срещани хора през днешния ден у нас, които, направили едно или друго огромно културно дело, не считат, че имат в това отношение някакви прерогативи. Той е пределно непретенциозен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани значително: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след гибелта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната лирика и прозаичност. На него изискуем най- новия и най- добър и правилен превод на „ Хамлет”, преводите на Джон Милтън, Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската ера. В своята област той е академик от европейска големина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на английските университети на Съри и Кент), ерудит от класа, само че също по този начин и мощен, автентичен стихотворец, ослепителен есеист и журналист. Автор на 11 поетични и 6 есеистични книги. О. Ст.

УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР ШУРБАНОВ, НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ РАЗГОВОРА ОТ НАЧАЛОТО. ОТ ВАШИЯ РОД, ОТ ДОМА И РОДИТЕЛИТЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС), ОТ ДЕТСТВОТО...ПЪРВИТЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) СРЕЩИ СЪС СЛОВОТО, ЛИТЕРАТУРАТА...

Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на татко ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше именит воин в нашия дом. Не го помня. Умрял е преди да проходя. Вкъщи се пазеше като реликва офицерската му сабя, с която е предвождал популярния „ полк на старците “ при завладяването на Одрин през 1913 година Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската армия след Освобождението. През 1885 година, още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в офанзива против сръбските нашественици при Сливница и по този начин дава началото на тази първа война в отбрана на нашата самостоятелност. Ако борбата беше изгубена, евентуално е щял да бъде изправен пред боен съд, само че след триумфалния ѝ свършек е награден с медал, който пазим и до момента в фамилния списък. По-близки обаче постоянно са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, до момента в който дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, измежду ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми обичани вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина наоколо до още идиличното по това време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този божествен ъгъл, измежду уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с усета на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми разказва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми жанр беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се счита Варна) единствено със същинска северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да пристигна по-късно, посредством рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три генерации и се считам на първо място за софиянец.

Баща ми беше инженер-химик, приключил висшето си обучение в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, с цел да се грижи за брачна половинка и децата си. Нещо не толкоз рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната ѝ „ зестра”, бе пристигнало с нея от Варна в София и сестра ми стартира своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха освен жив интерес, само че и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата изискуем встъпването си в тази приказна страна на духа, а вероятно и идеалистичната си визия за нея, която ни направи незадоволително годни да се оправяме с препънките на действителността.

КАК ВЛЯЗОХТЕ В ЕЗИКА НА ШЕКСПИР И ЗАЩО ИЗБРАХТЕ ТЪКМО НЕГО?

Още като възпитаник в гимназията се пробвах да чета Шекспир в оригинал и без особено изпитание бях наизустил някои от знаменитетите монолози на Хамлет и Макбет. Вълнуваше ме тяхната поетическа мощ, звуковата сила на езика им. Когато ме одобриха за студент по британска лингвистика, един мой сътрудник и другар ми сподели: „ Заслужава да се следва тази компетентност, в случай че ще да е и единствено с цел да може да се прочете Шекспир, както би трябвало. “ Думите му са ми създали мощно усещане, с цел да ги помня и до момента. Тогава не съм предполагал, че ще се свържа за цялостен живот с творчеството на този талантлив стихотворец. Друг другар, преуспяващ биофизик, който не доживя до трийсетата си година, ме питаше с жив интерес по какъв начин звучи Шекспир на британски, не живее ли текстът му като повсеместен комплициран организъм. Тези диалози ме подтикваха да встъпвам все по-дълбоко в изключителните езикови творения, които толкоз чувствителни и интелигентни хора усещаха отдалеко, без да имат моята привилегия да поддържат връзка с тях. За това нахлуване в чудото изключително ми оказа помощ досегът с изследователските способи на съветския педантизъм и неговите приемници от Тарту до Чикаго. Годините на усърдна работа върху съчиненията на Шекспир като литературовед и преводач са затвърдили убеждението ми, че те са сътворени от извънреден занаятчия на словото, чийто талант е съпоставим единствено с този на неколцина други ренесансови титани, само че по обсега и размаха си превъзхожда всички, даже поета, с който най-вече се родее, Джефри Чосър.

КАКВИ БЯХА ПЪРВИТЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ЛИТЕРАТУРНИ ОПИТИ?

Съчиняването на стихове ме е увличало още от детските години. Но неща малко по-зрели и по-сложни, въпреки евентуално към момента много подражателни, а и прекомерно сантиментални, започнах да пиша като гимназист. Немалко от тях разгласих в новоучреденото ученическо списание „ Родна тирада “. Добрият банкет на тези ранни опити и от редакторите, а и от моите връстници и в София, и в провинцията ме насърчаваше да пиша. В по-късните години последователно се отдалечавах от наивния възторг на юношеството към иронията, парадокса, неразрешимата противоречивост на прекарването.

КОИ ОТ ПОЕТИЧНИТЕ СИ КНИГИ ЦЕНИТЕ НАЙ- ВИСОКО?

Никоя не оценявам изключително високо, само че и от никоя не бих се отказал. Може би най-споени като цяло станаха „ Цветята на скрежа “ (изд. „ Хемус “, 1994) и „ Гълъбът пред моя прозорец “ („ Болид “, 2007), както и тематичните сборници „ Внимание: котки! “ („ Аб Издателско ателие “, 2001) и „ Дендрариум “ („ Скалино “, 2017). Но и множеството стихотворения в останалите книги не престават да ми бъдат близки. А мисля, че и доста от късите ми прози са в действителност лирически произведения и не се отдалечават прекалено много от поезията.

ВЕЛИКИЯТ ЙОНЕСКО ПИСА: „ ПИШЕМ, ЗАЩОТО съдебномедицинска експертиза НЕЩАСТНИ..” КАК БИХТЕ ИЗТЪЛКУВАЛИ ТОВА?

Аз бих споделил по-скоро: пишем, тъй като не сме самодостатъчни. Пишем, тъй като имаме непреодолима потребност от шерване на нещо, което е прекомерно огромно, с цел да можем да го затворим в себе си. Друг е въпросът, че когато към този момент се е материализирало в словесната си обвивка, то ни наподобява прекомерно неприлично за това, което е било вътре в нас. Възторгът от сътвореното е временен. След това идват продължителните пориви към усъвършенстването му. И до момента в който в самия развой на творчеството никакви външни условия не отклоняват вниманието ни, в този момент започваме да мислим и за читателя, за обезпечаването на пълностоен разговор с него. Тук би трябвало да пипаме доста деликатно, тъй като можем елементарно да развалим непринудено излялата се форма.

А „ ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА”, ЖАН ПОЛ САРТР съдебна експертиза ПИТАШЕ: „ ТРЯБВА ДА СЪЗДАВАМЕ, ДА ОТРАЗЯВАМЕ ИЛИ ДА ОТКРИВАМЕ?” КАТО ПОЕТ КАК БИХТЕ ОТГОВОРИЛИ?

Светът отвън и вътре в нас е цялостен с вълнуващи витално значими неща за разкриване. Напоследък във всички изкуства се вижда някакво бягство от действителността към фантазията. Струва ми се, че в това отдалечаване от откривателството към „ основаването “ има нещо мъчително. Чудесата са тук, на всяка крачка към нас. Има ли потребност да ги търсим в несъществуващи светове?

С КОИ НАШИ И ЧУЖДИ ПОЕТИ / СТАРИ И СЪВРЕМЕННИ/ ЧУВСТВАТЕ ДУХОВНО РОДСТВО?

Особено близки са ми със своята като че ли безгранична дарба за съпричастие (модната дума е емпатия) Чосър и Шекспир. Усещам близка връзка и с един по-нов британски стихотворец, който съм превеждал, въпреки и да сме много разнообразни по характер – Дилън Томас. Много значима за мен като стихотворец е била срещата ми с Рилке, с Уилям Карлос Уилямс, с Робърт Лоуъл, с Филип Ларкин, с късния Йосиф Бродски. От българските поети възхищението ми е към Ботев и Димчо Дебелянов. Като изключително близки чувствам Далчев, Багряна, Константин Павлов, Иван Теофилов. Ще кажете: толкоз разнообразни? Да, не обичам еднаквостта, чувствам се вътрешно разпънат сред непримиримости.

СЛЕДИТЕ СЪСТОЯНИЕТО НА ПОЕЗИЯТА, КОЯТО съдебна експертиза ПИШЕ ДНЕС НА АНГЛИЙСКИ / В АНГЛИЯ И ЩАТИТЕ/. КАКВО Е МНЕНИЕТО Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) КАТО ЦЯЛО? НЕ МИСЛИТЕ ЛИ, ЧЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ДНЕС съдебна експертиза СЪЗДАВА ПО- ИНТЕРЕСНА ПОЕЗИЯ?

Боя се, че не проследявам от близко развиването на англоезичната лирика от моето потомство нагагък. Имам възприятието, че в последно време липсват огромни имена, забележителни нови феномени. Но може и да се неистина. Скоро ми споделиха, че в Русия имало ярки нови поетични имена. За жал ние не ги знаем, не ги чуваме. А сякаш сме станали по-отворени към външния свят. Преди като че ли по-забелязвахме новото и у нас, и на открито. По-бързо го усвоявахме. Сега стоим комплицирани измежду изобилието на литературно-издателския пазар, измежду шумотевицата на всекидневните министър председатели. И мъчно отделяме здравото от гнилото. А дали най-новата лирика в Източна Европа е по-интересна от тази на Запада не знам, само че бих очаквал да е по този начин, тъй като огромните и толкоз спорни промени стават точно тук, а поезията постоянно първа откликва на трусовете. Бих желал да видя ярки доказателства за тази догадка.

ПРИЕМАТЕ ЛИ ПОСТМОДЕРНИЗМА В НАШАТА, А И В СВЕТОВНАТА ПОЕЗИЯ ДНЕС?

Приемам всичко в поезията, което носи печата на достоверно неспокойствие и търсене на мъчно изразим смисъл. Нерядко в това, което се назовава „ постмодернизъм “, изпъква по-скоро игровото начало, което е присъщо на всеки тип изкуство, само че когато се трансформира в самоцел, снижава изкуството до просто развлечение или проява на сръчност. Очаквам от поезията освен това от магъосничество.

Освен това напоследък новите генерации поети като че ли одобриха, че с цел да пишеш стихове, не е нужно да знаеш нищо за стихосложението, за неговите правила и закони. Нахлуването на свободния стих в поезията сякаш даде на мнозина цялостна независимост да бъбрят в текстове, които графично наподобяват на мерена тирада, а не са, по съвсем същия метод, както бъбрят по мобилните си телефони. Свободният стих, в случай че ще е стих, не е аморфно словоизлияние, а произведение на изкуството със своя вътрешна конструкция, която е още по-строга от тази на строфическата лирика. Инак мястото на сходни съчинения е в персонални дневници и другарски албуми и тяхното издание е безпредметно.

КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА?

Сред многото типове превод ме интересува на първо място оня, с който най-вече съм се занимавал и над който няма по какъв начин да не съм размишлявал – превода на лирика. Известен е приписваният на един огромен американски стихотворец каламбур, че поезията е това, което се изгубва при превода. Ако се съгласим с такова умозаключение, цялата нелека работа на генерации преводачи на лирика се обезсмисля. Но в историята на този превод има такива шедьоври, че не бихме могли да ги отхвърлим с лека ръка. Различията сред езиците и културите, сред поетичните обичаи и системи в действителност вършат превеждането на едно стихотворение в неговата цялост съвсем невероятно. И въпреки всичко съществуват преводи, които се приближават до този блян. Те не робуват на буквата на оригинала, само че съумяват, въпреки и с по-различни средства, да предадат неговия звук и неговото подстрекателство. Добрият превод е този, който намира метод да остане правилен на творбата, от която потегля, а в същото време да звучи като независимо произведение, което приемният език няма да отхвърли като непознато тяло. Преводачът затова би трябвало да има възприятието за цялостна креативна независимост, само че в никакъв случай да не не помни, че неговата задача е не да основава, а да пресъздава.

А КАКВО БИХТЕ СПОДЕЛИЛИ ЗА ПЪРВИТЕ СИ ПРЕВОДИ?

Така се случи, че те бяха стихотворения на британски поети от епохата на Ренесанса – кръга, на който щеше да бъде отдадена съвсем цялата ми преводаческа работа през идващите години. Тези преводи ми бяха поръчани за една антология още когато бях студент. Работих върху тях с огромна наслада и с екстаз откривах, че могат да се трансфорат в живи български стихотворения. Много скоро по-късно пристигна и предлагането да преведа от средноанглийски език огромната поетична книга на Джефри Чосър „ Кентърбърийски разкази “. За мен това беше същински празник. Две години ден след ден живях с магията на Чосъровото слово, способно без всякакво изпитание, без поза и неестествен възторг да претворява всичко, до което се допре, в лирика. Тази магия не е престанала да ме удивлява и до през днешния ден.

И КОГА РЕШИХТЕ ДА ПРЕПОДАВАТЕ И ПРЕВЕЖДАТЕ?

Веднага след завършването на следването си през 1966 година станах аспирант по британска средновековна и ренесансова литература под управлението на световноизвестния шекспировед проф. Марко Минков и скоро започнах да повеждам семинарните извършения по тази дисциплинираност, по която той четеше лекционния курс. Работата със студентите, които бяха съвсем на моята възраст, ми харесваше. Опитвах се да им внуша своето удивление от огромните поети на онази блестяща ера – на първо място Шекспир, Марлоу, Спенсър, Джон Дън, – а и да ги науча да разпознават средствата, с които те реализират въздействието си. И така, някак без да виждам, питомците ми станаха връстници на децата ми, а я виж, скоро към този момент биха могли да ми бъдат и внуци. Най-голямата премия за мен като учител е срещата с тогавашни мои студенти, които на драго сърце и признателност си спомнят за нашите занятия.

Внимателното разчитане на ренесансовите поетични текстове в час ме подбуждаше и да ги разисквам в литературно-критически публикации и студии, оповестени у нас и в чужбина, а и да ги превеждам на български език. Преподаване, изследователска активност и превод преливаха естествено едно в друго и взаимно се захранваха с хрумвания и с възторг. Така минаха повече от четири десетилетия – цялостен един живот!

Но с каквото и да съм се занимавал, персоналното ми творчество, по-специално поезията, постоянно е била преди и над всичко друго. От нея е почнал пътят ми към литературата. Тя и до момента е в центъра на живота ми. А с нея – и родният език. Неведнъж съм имал опция да остана за дълготрайно време или даже за непрекъснато в чужбина – на работа в първокласни университети и в Англия, и в Съединени американски щати, и в Индия, и в други англоезични страни. Отказвал съм и най-примамливите оферти, тъй като съм чувствал, че мястото ми е там, където живее българският език.

СПЕЦИАЛИЗИРАХТЕ В АНГЛИЯ. КАКВО Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ДАДЕ ТОВА?

Във към момента новия тогава Съсекски университет изкарах през 1967-68 година част от аспирантурата си. Работех под управлението на доктор Антъни Нътал, след това професор в Оксфордския университет, утвърдил се като един от най-изявените английски експерти по творчеството на Шекспир и литературата на Ренесанса. За мен това беше безценен късмет да употребявам ежедневно мрежата на британските университетски библиотеки, да вляза в интернационалната гилдия на откривателите на ренесансовата лирика, да пиша докторската си дисертация в режим на непрекъснати съвещания със експерти в самия център на англицистиката. Не на последно място беше от огромно значение за бъдещата ми преподавателска кариера и потапянето ми в живия, актуален британски език, във всекидневния живот на Англия.

НАСЛЕДИХТЕ КАТЕДРАТА НА СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯ БЪЛГАРСКИ ПРОФЕСОР МАРКО МИНКОВ...

За мен професор Минков беше и си остава образец за цялостна и безрезервна отдаденост на високо професионалната си работа без значение от всички компликации и спънки. Пример за безкомпромисност в служенето на това, в което вярваш. Пример за ерудираност и за предусещане. Пример за почитание към словото, за пределна спестовност и смисленост на изразяването. Пример най-накрая за почтеност и достолепие. Имах голям шанс, че такава изключителна персона поведе първите ми стъпки в академичната кариера и стана моя пътеводна звезда. Трудно мога да изразя благодарността си за този късмет. Професор Минков е съвсем толкоз значим за моето образуване, колкото са и родителите ми, а и досегът с най-големите международни поети.

НАД 40 ГОДИНИ ПРЕПОДАВАХТЕ В СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. МЕЖДУВРЕМЕННО АКТИВНО ПРЕВЕЖДАХТЕ, ПИСАХТЕ. СТИГАШЕ ЛИ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ВРЕМЕТО?

И стигаше, и не. Знаменитият стихотворец и преводач Самуил Маршак беше писал: „ Помни же, что путь у нас короче/ тех путей что намечает взгляд “. Много остава несвършено, само че което съм съумял да направя, нямаше да бъде същото без тази разностранност на заниманията ми.

КОИ ОТ ПРЕВОДИТЕ СИ ОБИЧАТЕ НАЙ- МНОГО? КАКВО Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ДАДЕ ПРЕВОДЪТ? НЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ЛИ ОТНЕ НЕЩО?

Особен сантимент имам към „ Кентърбърийските разкази “, може би тъй като това беше първият ми огромен лиричен превод, само че и заради привързаността ми към този необикновен стихотворец. Разбира се, по-близки от всичко останало са ми и четирите велики нещастия на Шекспир (които издадох през 2012, а след това в двуезичен четиритомник през 2016 година в „ Изток-Запад “), а и лириката на Дилън Томас (първоначално издадена от „ Народна просвета “ през 1992 година под заглавието „ И гибелта ще остане без царство “, а през 2018 година – от „ Жанет 45 “ в разширения си и модифициран вид „ Дордето слънцето се пръсне”). При тези създатели съм почувствал най-силно креативната природа на превода. Не бива да изпускам и безсмъртните поеми на Милтън. Но в случай че продължа, евентуално ще изброя още значително имена. Да спрем дотук.

Питате какво ми е дал и какво ми е лишил преводът. Преводът ми даде изключителната опция да поддържам връзка с титани на поетичното слово и да се пробвам да извисявам своя надалеч по-малък растеж до техния. Това няма по какъв начин по някакъв метод да не се е отразило и на персоналната ми лирика. Разбира се, не по пътя на подражанието. Преводът – и то в огромен мащаб – ми лиши правото да бъда посрещан на първо място като стихотворец. Без спомагателни квалификации. Нищо, по този начин да бъде. Лиши ме – посредством неизбежното съизмерване с великите, до които ме докосна – и от илюзията на самооблъщението. Званието стихотворец за мен си остана безпределно високо, достижимо за малко на брой от многото стихотворци..

- ПРЕВЕДОХТЕ ШЕДЬОВЪРА НА ШЕКСПИР „ ХАМЛЕТ” И ТОВА съдебна експертиза ОКАЗА НАЙ- ДОБРОТО МУ ПРЕСЪТВОРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКИ. ТОЛКОВА ТРУДНА ЗАДАЧА...

Моят превод на „ Хамлет “ излезе за пръв път през 2006 година Но в този момент си давам сметка, че е бил подхванат четирийсет години по-рано. Разбира се, главната работа е осъществена след 2000 година Ако някой си даде труд да съпостави това първо издание с последвалите три, ще види какъв брой съществено съм траял да работя по текста за всяко от тях. Мисля, че приближаването към Шекспир е безконечен развой. Не инцидентно огромните му драми са превеждани още веднъж и още веднъж през последния близо век и половина.

Моята рекламация (дай боже да е основателна) е, че за четири десетилетия преподавателска и изследователска работа на детайлно вчитане в Шекспировите текстове, а и в профилираните научни мнения по тях, съм имал опция да вникна по-дълбоко от досегашните преводачи в характерностите на тези текстове. Целта ми при превода на великите нещастия беше да откроя смисловата плътност и трагичната ритмика, които отличават върховия интервал на Шекспировото творчество от всичко останало и го сродяват с поетиката на нововъзникналата Метафизическа школа. Бях уверен, че е безсмислено да слугувам на утвърждавани с десетилетия локални привички в прочита на Шекспир и че съм задължен да поема риска на конфронтиране с тези привички, с цел да се проясни нашето знание за шедьоврите на британския Ренесанс, като се освободи от наносите на традиции-посредници. Знам, че сходна смяна няма да е нито лесна, нито неочаквана, само че пътят е този.

- НАСКОРО ПРЕВЕДОХТЕ „ ЛЕБЕДОВАТА ПЕСЕН” НА ДЖОН МИЛТЪН, ДРАМАТА В СТИХОВЕ „ САМСОН АГОНИСТЪТ”. ПРЕДИ 38 ГОДИНИ НИ ПРЕДСТАВИХТЕ „ ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ” НА МИЛТЪН. С КАКВО Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ПРИВЛЕЧЕ ТОЗИ ДАЛЕЧЕН И ТРУДЕН ЗА ПРЕВОД АВТОР?

Милтън се слави като един от най-големите британски поети, само че даже англичаните признават, че им е нужна специфична подготовка, с цел да го схващат. Езикът му е мощно латинизиран и синтактично комплициран, с цел да придобие особената си, ритуална, библейска церемониалност. Поемата се отличава с присъща митична изразност, алюзиите към антични и модерни монументи на европейската духовна просвета са чести и нелесни за разчитане. Музиката на Милтъновия стих е неподражаема. Всичко това беше за мен примамливо предизвикателство, когато взех решение да се заема с „ Изгубеният парадайс “. Никоя нация не може да счита себе си за цивилизована, в случай че не е препяла тази велика поема на своя език, по този начин както би била недоразвита, в случай че не се е докоснала до епосите на Омир, до Божествената комедия и до Библията. Радвам се, че съумях да преведа на български и последната огромна творба на Милтън, „ Самсон агонистът “, която излезе от щемпел преди месеци. Това е творбата, която по художествената си стойност стои най-близо до „ Изгубеният парадайс “.

- КАКВО Е ОТНОШЕНИЕТО Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) КЪМ ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА?

Коя литературна рецензия – съществуващата или имагинерната? Добрата, професионалната рецензия е нужна за подреждането на полезностите в настоящия книжовен развой и за ориентирането на читателя – като антидот против потъването на културата в пошлостта. Сегашният интервал у нас е белязан от фактическата липса на литературна рецензия. А Далчев споделяше, че таман тя е мерило за зрелостта на една нация.

- КАКВО ЧЕТЕТЕ И ПРЕПРОЧИТАТЕ?

За забавление чета модерна британска и американска литература. Следя деликатно и новите български писатели и поети. Опитвам се да измервам и непознатото, и нашето с един критерий. Ще ми се последователно мярката да се уеднакви.

- КАКВА МУЗИКА СЛУШАТЕ? КОИ АВТОРИ ОБИЧАТЕ? / Вашата сестра, Олга Шурбанова, е прочут музиковед/.

Вкъщи слушаме съвсем ежедневно симфонична и оперна музика. Прехласвам се от титаничните композиции на Бах. Особено ми подхожда музиката на Рахманинов. Борис Христов в ролята на крал Филип е ненадминатият връх на това изкуство. Колкото и пъти да го чуя, отказвам се напълно във властта на този необикновен артистизъм. Обичам да чувам барокови пиеси. Класическият джаз в никакъв случай няма да загуби очарованието си за мен. Не бих се осмелил да възпроизведа пред хора и най-простата мелодия, само че същинската музика постоянно намира отклик надълбоко в мен и дълго продължава да звучи там.

- ЗА КАКВО МЕЧТАЕТЕ – ПРОЕКТИ, ПЛАНОВЕ?

Мечтая за успокоение, само че не за глухота и безучастие. На моята възраст би било смехотворно да имам дълготрайни планове и проекти. Но белият лист ще бъде и до края пред мен. За да ме подсеща, че съм жив...
Източник: fakti.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР