Бих искала, да ви споделя част от един фейлетон, който

Бих желала, да ви споделя част от един фейлетон, който е писан преди доста години, от един от най-известните български създатели, с желанието, да си да си го спомним, тъй като звучи с цялата си мощ, толкоз настоящо през днешния ден, даже повече от времето когато е писан, а доста от нас са го не запомнили …дано си спомнят кои са, и от кое място са тръгнали!
Припомнете си го и вие и споделете, дали се сещате за създателя.
… Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с самун, хвана тоягата и „ Сбогом, жено! – Прощавайте, селяни! “ – Сбогом, мъжо! – На добър час, дядо Петко! – и отпътува за Цариград…

Прегърбен от писания и несгоди, изкривен от старини, крачи дядо Петко към… Цариград!… Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана… Ох, чадо! Мило си, чадо!…Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора… Спира се, почива, похапва, поспива и отново закрачва…
– Далеч ли е, чичо, Цариград? – пита дядо Петко работните селяни.
– Далеч е, дядо, надалеч е! Ами защо си се наканил чак до Цариград, дядо?
– Син имам там, дядовото, снн, заедно с консула е там, в консулатото!..

Стига дядо Петко Едрене. Град огромен, като плъзнал оня ти свят – да се замае главата на индивида!… Вижда старецът една чешма, стопира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка към шадравана и отново закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да поддържа със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и отново повлачи подбитите нозе…
– Далеч ли е, аго, Цариград!
– Далеч е, дядо, надалеч е!…

Многи мина, малко остана. Напряга бедният дъртак последните сили и пристъпва… Минуват още ден, два, пет дни, гледа странникът – сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата… Ех, где да е дядо вътре, до момента би видял чедото си, би му се нарадвал!… Ама бедняк е дядо, не може да заплати за железница… Минуват още два дни…
– Далеч ли е, аго, Цариград?
– Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
– Да си жив аго, за положителната дума! – дава отговор дядо Петко – и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.

Уморен е дядо Петко, само че хваща ли го сън?… 3адреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета све-тят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… доста, доста звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича след звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!.. Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят…
Стрясва се дядо Петко, разсънва се, зора едва-едва се сипва, а към него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и по-късно потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, прислужникът по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, сред кьошка, на който бяха насядали към този момент някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:

– Сабах-хаир-олсун!
– Аллах-разъ-олсун! – дават отговор старците и сторват място за нашия пасажер.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го от кое място е, за какво е пристигнал. Дядо Петко им разправя, че е пристигнал при сина си, който е заедно с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чадо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, само че сетне се смекчи, като у сподели старецът, че е татко на Белокровский.
Той спи още, дядо, ще почакаш един час – сподели му гавазинът, българин, и го вкара в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.

– Ами за какво спи още, нали съмна от дълго време? Да не е нещо болен? – пита със плътно сърце старецът.
– Не е болен, дядо, здрав е. Те по този начин спят, големците – дава отговор гавазинът.
– Ами че той властник ли е? – пита дядо Петко и сърцето му трепери от наслада, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, само че той не сеща.
– Големец е, дядо, властник е. Блазе ти, че имаш подобен наследник.
– Големец, а? Хе, хе, хе! – сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. – Ами той не ви ли е приказвал нещо за мене… а?…

– Не ни е приказвал, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
– Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? – пита старецът, като се любува авансово от отговора.
– Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
– С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва – пуща внимателно блаженият дъртак.
– Разбира се, че и със султана.

– И със султ… – сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкоз благополучие и руква неукротим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато прислужникът му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си проект по какъв начин да устрои срещата, с цел да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да вкара бащата без прелиминарен отчет. И в действителност почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
– Баща ви, ваше високоблагородие! – извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и съмнението му търпя единствено една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо пренебрежение татко си, изрева:

– Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива….
– Христо!… Чедо!… – изтръгна от гърдите си дядо Петко.
– Изведи го! – кресна докторът с треперещ глас и като сграбчи от масата една шепа пари, подаде ги жестоко на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: – На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
– Слушам, ваше високоблагородие!…
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
Инфо: За Жената