Дино Будзати – „Напразни покани“
Бих желал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до различен да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели дружно, без да знаем. Ами да – по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, дружно сме преброждали цялостните с вълци гори и едни и същи духове са ни следили иззад снопчетата мъх, увиснали по кулите, измежду плисък на гарванови криле. Заедно, само че без да го знаем, може би и двамата сме надничали оттова към загадъчния живот, който ни чака. И още веднъж там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни желания. „ Спомняш ли си? “, ще си споделяме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти иска ми се усмихваш с доверие, до момента в който на открито злокобно дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти – в този момент се сещам – не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в унес под чудодейни дървеса, които приказват с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ евентуално ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в незнайни на мен твои грижи. И да попитам: „ Спомняш ли си? “, няма да си спомниш.
Бих желал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подмята ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места постоянно пораждат меланхолични, величави мисли, а в избрани часове в близост блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат очаквания, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от придвижването на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще вървим с лека крачка, и ще си споделяме безсмислени неща, глупави и благи. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат злокобните митове на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, към момента хванати за ръце, тъй като душите ще си приказват без думи. Само че ти – в този момент се сещам – в никакъв случай не си ми казвала безсмислени, глупави и благи неща. Значи няма по какъв начин да обичаш тези недели, за които приказвам, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подобаващия час нито очарованието на градовете, нито очакванията, които дохвърчат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе шансът. Ти си друга и в случай че дойдеш в подобен ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.
Бих желал двамата да вървим през някоя самотна котловина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия завършек на света и кой знае къде въобще отива. И да берем цветя по поляните, и отново там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: „ Колко е хубаво! “ И няма нищо повече да добавиш, тъй като ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, като че ли новородени. Макар че ти – в този момент като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с неразбиране, багра се, и ще спреш, с цел да огледаш от близко единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш „ Колко е хубаво! “, а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за жалост си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи даже за момент.
Бих желал също – чакай и това да кажа, – бих желал с теб на разположение да прекося огромните булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при прекосяването си допират черните хора в дъното на ямата, където са улиците, към този момент преливащи от безпокойства. Когато мемоари от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят следа от нещо като музика. С наивната пренебрежителност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно зарево и всички ще са принудени да ни виждат, не със злоба и преднамереност, а с лека усмивка, с положително възприятие, поради падащия здрач, който лекува слабостите на индивида. Само че ти – доста ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, огряни от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И по тази причина няма и да забележиш миражите, нито прелитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна орис. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще схванеш за какво хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утринен ден и на вятъра над теб златните скулптури по покривите ще подвигат саби под последните лъчи. Аз ще съм самичък.
Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкоз от живота. Може би ти си правата и би било неуместно даже да пробвам. Но най-малко, ето това към този момент сигурно, най-малко бих желал да те видя още веднъж. Каквото и да става, ще сме дружно по някакъв метод и ще намерим насладата. Няма значение дали през деня или нощем, през лятото или през есента, в някой чужд град, в скромен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е задоволително да си наоколо. Няма да стартира да се вслушвам – давам обещание ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, макар че ги обичам. Ще демонстрирам самообладание, в случай че не разбираш какво ти споделям, в случай че приказваш за странни за мен неща, в случай че се вайкаш за овехтелите си облекла и за пари. Няма да ги има по този начин наречената лирика, споделените мечти, тъгите, с които така добре си дружи любовта. Но ти най-малко ще си наоколо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем задоволително щастливи, по най-простичкия метод, просто мъж и жена, както нормално се случва на всички места по света.
Само че ти – в този момент ми хрумва – си прекомерно надалеч: стотици километри, сложни за превъзмогване. Ти си в живот, който ми е чужд, и несъмнено се усмихваш на други мъже в близост, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би към този момент си не запомнила даже името ми. Излязъл съм от личността ти, разбъркан с безбройните сенки. И въпреки всичко мисля само за теб, и ми харесва да ти споделям тези неща.
–
Инфо: www.litclub.bg
* Из книгата „ Шейсет описа “, Дино Будзати, превод: Нева Мичева, Издателство „ Колибри “. Публикувайки този роман, мощно се надяваме това да ви предизвика да си намерите и книгата и да почетете повече от Дино Будзати.
Бих желал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подмята ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места постоянно пораждат меланхолични, величави мисли, а в избрани часове в близост блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат очаквания, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от придвижването на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще вървим с лека крачка, и ще си споделяме безсмислени неща, глупави и благи. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат злокобните митове на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, към момента хванати за ръце, тъй като душите ще си приказват без думи. Само че ти – в този момент се сещам – в никакъв случай не си ми казвала безсмислени, глупави и благи неща. Значи няма по какъв начин да обичаш тези недели, за които приказвам, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подобаващия час нито очарованието на градовете, нито очакванията, които дохвърчат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе шансът. Ти си друга и в случай че дойдеш в подобен ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.
Бих желал двамата да вървим през някоя самотна котловина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия завършек на света и кой знае къде въобще отива. И да берем цветя по поляните, и отново там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: „ Колко е хубаво! “ И няма нищо повече да добавиш, тъй като ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, като че ли новородени. Макар че ти – в този момент като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с неразбиране, багра се, и ще спреш, с цел да огледаш от близко единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш „ Колко е хубаво! “, а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за жалост си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи даже за момент.
Бих желал също – чакай и това да кажа, – бих желал с теб на разположение да прекося огромните булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при прекосяването си допират черните хора в дъното на ямата, където са улиците, към този момент преливащи от безпокойства. Когато мемоари от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят следа от нещо като музика. С наивната пренебрежителност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно зарево и всички ще са принудени да ни виждат, не със злоба и преднамереност, а с лека усмивка, с положително възприятие, поради падащия здрач, който лекува слабостите на индивида. Само че ти – доста ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, огряни от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И по тази причина няма и да забележиш миражите, нито прелитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна орис. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще схванеш за какво хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утринен ден и на вятъра над теб златните скулптури по покривите ще подвигат саби под последните лъчи. Аз ще съм самичък.
Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкоз от живота. Може би ти си правата и би било неуместно даже да пробвам. Но най-малко, ето това към този момент сигурно, най-малко бих желал да те видя още веднъж. Каквото и да става, ще сме дружно по някакъв метод и ще намерим насладата. Няма значение дали през деня или нощем, през лятото или през есента, в някой чужд град, в скромен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е задоволително да си наоколо. Няма да стартира да се вслушвам – давам обещание ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, макар че ги обичам. Ще демонстрирам самообладание, в случай че не разбираш какво ти споделям, в случай че приказваш за странни за мен неща, в случай че се вайкаш за овехтелите си облекла и за пари. Няма да ги има по този начин наречената лирика, споделените мечти, тъгите, с които така добре си дружи любовта. Но ти най-малко ще си наоколо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем задоволително щастливи, по най-простичкия метод, просто мъж и жена, както нормално се случва на всички места по света.
Само че ти – в този момент ми хрумва – си прекомерно надалеч: стотици километри, сложни за превъзмогване. Ти си в живот, който ми е чужд, и несъмнено се усмихваш на други мъже в близост, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би към този момент си не запомнила даже името ми. Излязъл съм от личността ти, разбъркан с безбройните сенки. И въпреки всичко мисля само за теб, и ми харесва да ти споделям тези неща.
–
Инфо: www.litclub.bg
* Из книгата „ Шейсет описа “, Дино Будзати, превод: Нева Мичева, Издателство „ Колибри “. Публикувайки този роман, мощно се надяваме това да ви предизвика да си намерите и книгата и да почетете повече от Дино Будзати.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ