БГ политиката е хваната в капана на повтарящ се еднотипен

БГ политиката е хваната в капана на повтарящ се еднотипен сценарий

БГ политиката е хваната в клопката на повтарящ се еднотипен сюжет, в който публиката чака няколко съответни неща и „ актьорите и продуцентите “ им дават точно тези няколко неща. Oтново и още веднъж.

Всяка изненада или разлика в сюжета се приема с мръщене и храчене.

Американският продуцент Мат Уилямс има една доста поучителна история за това по какъв начин е решил да постави завършек на кариерата си в малкия екран. Уилямс е основател на сериала „ Розан “, който е един от най-успешните и гледаните в света.

Но в един миг, работейки по различен план, към този момент в края на кариерата си – десетилетия след първичния триумф – е видял по какъв начин филмовите студиа вършат „ артикул “ от филмовото изкуство.

Обсъждайки следващия епизод от сериала, който е правел по това време, споделил, че героят и героинята ще се целунат в еди-кой си епизод от сезона и тогава, споделя Уилямс, някой си в заседателната зала се изцепил: „ Не! Не може! В никакъв случай! “

И това бил не някой различен продуцент или сценарист, не бил режисьор или основен артист, а бил някой си търговец, който продава рекламно време за мрежата. Та търговецът, който няма никаква концепция по какъв начин се прави сериал, още по-малко по какъв начин се развива история или се основават правдоподобни облици, декларирал, че това не може да се случи, тъй като в неговите разбори на пазара пишело, че в не знам си кой си епизод на не знам си кой си сезон на еди-кое си шоу героят и героинята се целунали и аудиторията изгубила интерес и спаднали рейтингите.

…

И в този миг Уилямс, без да спори с никого, станал и си отишъл. Върнал се в личния си офис и декларирал на сътрудниците: „ Това е. Време е да затворя работилницата. Край с малкия екран за мен, повече не мога и не желая “.

Коментар на Крег Фъргюсън, комедиант и някогашен водещ на Късното Късно шоу (веднага след Летерман по това време) във връзка този роман на Уилямс, обръщайки се към слушателите на подкаста му (‘Joy’): „ Ако прекарвате часове да си изберете нещо за гледане по малкия екран или по платформите и цъкате като луди, само че всичко ви се коства жалко и еднакво, то това е тъй като малкия екран към този момент се прави от хора, на които не им пука за вас. Не им пука и за самата телевизия и за качеството. Правят едно и също нещо още веднъж и още веднъж, тъй като са решили, че това е формулата за триумф “.

Сигурно сте забелязали, че към този момент даже плакатите и промо материалите за сериалите и филмите наподобяват идентични. Предъвкват се едни и същи сюжетни линии, като единствено се сменят героите и, да речем, епохите и географията. Нищо повече и нищо по-малко. Същото важи за съвсем всички сфери на развлекателната промишленост, въпреки тя да е автентично стъпила на раменете на разнообразни изкуства. Сега единственото „ изкуство “, което ѝ е останало, е „ изкуството “ на печеленето на повече и повече пари.

И то е усъвършенствано дотам, че всякакви търговци да споделят на продуцентите и сценаристите какво и по какъв начин да пишат.

Същото нещо, за жалост, се случва в БГ политиката.

Никакви нововъведения не се позволяват.

Имаме еднакъв вид играчи. Демократи с дълбоки корени в Държавна сигурност и Централен комитет, евроатлантици, които строят съветски тръби, етнически сътрудници, които са сякаш десиденти, но по едно и също време с това са си сътрудници на ДС; несъмнено и безконечните облици на „ патриота “ и „ крайнодесния родолюбец “, които водят война мощно с етническите сътрудници и демократите, тъй като сякаш са врагове. Както и преди съм писал, „ Волен “ е единствено роля, която се играе от разнообразни артисти. Последният в ролята е Копейкин; Слави се опитва, само че не му се получи и се приюти в ролята на елементарния родолюбец. След Копейкин, крайнодясното дрънкало ще е някой различен. При продуцентите е същото. Гоцев си отиде, раздавачите на функции – не. Един ще падне, различен ще го смени.

Тежка виновност носи и цялото общество, тъй като то изрично отхвърля да одобри новости в пиесата. Всичко е заспало на без коз и на всички им е добре, нищо, че мрънкането е народен спорт.

Ако им беше зле, все имаха време да създадат нещо по въпроса – 35 години не са малко.

Но в този момент си кютат в кочинката, намират си странична далаверка, по-важното е, че никой не ги юрка доста, не работят като германците (нищо, че се оплакват, че нямат немски заплати), нямат доста отговорности, животът си тече с ядене, пийване и чалга, а законите са дупка до дупка – и си карат като джигити, и си краднат, когато сварят, и си хвърлят боклука, където сварят, и си думкат пиратки, кючеци и купони, когато им е кеф, и се скатават от работа, и никой копче не им споделя, и си строят нелегално и си взимат от общото, когато им е кеф.

Иначе е неприятно, другояче е досада и е тежко – правила и работа.

Е, в случай че можеше да валят немските заплати, до момента в който си пият ракията, най-добре щеше да е, но те и в този момент си намират метод да се оправят с тая „ несправедливост “ – мрънкането е популярен антидот. Нали?

И по тази причина ги е боязън, че може да пристигна някой, който да постави ред и дисциплинираност. Те желаят дисциплинираност, АМА ЗА ДРУГИТЕ. Искат ред да се съблюдава, АМА ОТ ДРУГИТЕ. Искат законите да важат, АМА ЗА ДРУГИТЕ.

И по тази причина внимават да не гласоподават за някого, който ще им донесе същинска смяна, тъй като „ да не стане по-зле “ – като във вица за българите, дето ги водят към ешафода.

И обичат да се подиграват на всеки, който заплаши статуквото. Нападат го гневно и с жар. Изпитват същинско наслаждение да го удрят както съумеят – с насмешки, със смях, с нападки; помните песента за Лена, помните парапетите и помните по какъв начин да си учил в Харвард стана мотив да ти се смеят хора, които и родния си български приказват зле. Намекваха ѝ, че е лека жена хора, които са сменили по няколко господаря последните десетилетия. Така си върви животът тук. Весело е, шарено е и отвред се чува музика.

След като направиха половинчатите конституционни промени, външният напън понижа, а може би и спря. Трябваше да се направи – като беше истинското предложение да няма служебни кабинети, а настоящият да стане все едно длъжностен – сиреч, същият кабинет, който е в оставка, само че с орязани функционалности и пълномощия – до момента в който не изберат нов и не проработи той.

Казаха сътрудниците „ не “ и йок!— направиха половинчатото: да орежат опцията на президента да избира който си желае. Сега може да избира от няколко съответно посочени. Те всичките са партийно подвластни. Тоест, „ служебното “ държавно управление си е партийно.

Но президентските пълномощия да се прави на изпълнителна власт са орязани, напрежението извън е свалено и повече промени – няма. Идеята беше да се понижи кремълското въздействие, единствено дето „ външните фактори “ не са си написали домашното във връзка с това кой е кремълско въздействие.

И в този момент с тази „ аудитория “, която желае да гледа едно и също шоу, ще имаме едни и същи изборни резултати и неспособност от сформиране на кабинет или коалиция. Управляващите с маскираното „ служебно “ държавно управление до дупка ще се съпротивляват да вършат постоянен кабинет, в случай, че служебният е техен, а и не носят отговорност за него.

Съвсем изключихме от скорост и оттук нататък ни чака единствено още от същото. И евентуално някакъв декаданс. Безнаказаност и за корупцията, и за пътните карти, и за митниците, и за партийните куфари, и за откраднатите бизнеси. Реформи – през крив макарон.

Да ви е честито новото безвремие.

А, в това време можете да се насладите на таблицата два реда по-долу, която демонстрира, че българите са на последно място по избор да гласоподават на идните избори. Жалко, че няма таблица с проучване за желанието да мрънкат – там не могат да ни стигнат.