BG дневници и нощници – Създателите. Така е озаглавена книгата

„ BG дневници и нощници – Създателите ”. Така е озаглавена книгата на духовното „ жуже “ Иво Сиромахов, прочут като сценарист от „ Шоуто на Слави “ и водещ в телевизия „ 7/8 “.

Преди дни това нещо необичайно бе превърнато надали не в воин, тъй като бил напуснал Слави Трифонов, на който до през вчерашния ден лижеше подкръстието начело и откъм гърба?

 

Някои, обаче, още помним, че през 2010-а издателство Ciela пусна по сергиите тая епистоларна повръщня „ BG дневници и нощници – Създателите ”, която бе рекламирана като книга, в която „ са събрани „ дневниците ” на именити и действителни персони, свързани с българската история “. Всъщност, бездарна насмешка с всичко свято за български народ. За „ премия “ възкъсият „ публицист “ ще става учител в Театралния лицей „ Любен Гройс “ в Бургас в новата компетентност „ Драматургия “. Поне в народен ефир към този момент няма да му слушаме простотиите…

Ето какво написа за така наречен създател Анита Коларова в „ Литературен свят “:

„ Негови „ книги “ със същото заглавие „ BG дневници и нощници “ са издадени още през 2008 и 2009 година Тоест, това е поредност. Корицата е бяла и на фона на бялото са нарисувани три червени лъвчета в редичка. Лъвчето е българският знак, комплициран върху знамето. Всяко от лъвчетата държи ножица и е протегнало ръка да отреже опашката на предното лъвче.

Навярно не без партиен намек за фамозната българска злоба. Заглавието на книгата е изписано с бели букви на зелен декор. И по този начин – бяло, зелено, алено – това не е ли българският трибагреник? Нещото, което за всеки българин би трябвало да бъде знак на святост?

Уви, за Иво Сиромахов няма нищо свято. Оказва се, че той се гаври с националното като разбиране, като знаме и история. Леко и безметежно, тъй като през днешния ден всичко е допустимо, всичко може да се чака, свободата на словото ти дава право на неограничен цинизъм и словоблудство.

Тук на прицел са взети наши /и по-малко чужди/ исторически персони като хан Аспарух, св. св. Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Калоян, Иван Асен Втори, Ивайло, Кольо Фичето, Иван Вазов, Фердинанд и други

Всеки от тях е „ забелязан ” и защрихован в карикатурна светлина и, което е най-очебиещо, тези, които имат заслуги за отечеството, са подложени на най-голяма дисторция, до момента в който други, като цар Фердинанд например, са единствено другарски шаржирани и… очевидно симпатични на Сиромахов.

Авторът изброява заслугите на Фердинанд, само че няма и намек за големите му пакости, довели България до две национални произшествия.

 

Великите каузи в славната ни история, като да вземем за пример основаването на българската писменост, са нецензурен окарикатурени изцяло предумишлено, а са изтъкнати „ прекомерно противоречиви „ заслуги ”.

Предлагам дребен монолог на Фердинанд: „ Аз съм Царят, през чието царуване бяха издигнати Военното учебно заведение, Военният клуб, Министерството на войната, Духовната семинария, постройката на Светия синод и така нататък ” С това заслугите не свършват.

Леко, с пиетет към мръснишки думи, изрази и подиуми се разкриват половите игрички на бисексуалния Фердинанд с ненаситната лъвица Султана Рачо Петрова, чийто мъж от елементарен капитан се издига /от чин в чин / единствено до момента в който чука на вратата, когато вътре в кабинета благоверната се съвокуплява с величието, до чин военачалник. Едно почукване – задъхано заричане за една нашивка, последващо почукване – последваща нашивка и така нататък И ето ви новоизпечен военачалник, фактор в българската царска войска. Но това е единствено задявка, близка до истината.

Книгата е написана от начало до край, меко казано, с нецензурни думи и блика от неистини и мръсотии.

 

Процесът на основаването на нашата писменост пък е показан като безсмислено дело на неврастеници, в което, в случай че въпреки всичко се откри за Сиромахов не нещо свято, а нещо „ свястно ”, това е комерческата страна, за която бедният Сиромахов /моля читателят да обърне внимание на фамилното му име, което е в цялостно сходство с убогия ум/ развихря фантазията си.

Братята Кирил и Методий, по роднински наречени Кирето и Мето, са хора практични, безскрупулни, партизантстващи, лакеи и безспорни мутри.

Кирил: „ Разбрал съм се да вземем едни кинти от едно дърводобивно дружество, което сече букова дървесина за Гърция ”. Вярно е, че преплитайки минало с настояще, Сиромахов демонстрира нещо като възприятие за комизъм, само че изгубва всякаква мяра и нещата излизат отвън надзор. И какво общо имат нашите първоучители и настойници на Европа с буковата дървесина?

Та Иво Сиромахов ги „ праща ” в Моравия, тъй като /дръж се да не паднеш, читателю/… там имало хубава бира и…леки дами, т.е. хубави пу…ки!!!

 

С тази безпределно колоритна дума се оперира за щяло и нещяло във всеки ред, както и с нейните производни. И единствено тя да е. Срам, само че безсрамниците са оперирани от това възприятие. Навремето рецензията е намерила махна на Алековия „ Бай Ганьо ” поради …цинични думи. Само че Алековите цинични изрази и думи са напълно срамежливи и са нужни за построяването на „ героя на деня ” бай Ганьо спрямо откровените псувни, мръсни съществителни, сказуеми и „ художествени ” избрания на „ писателя ” Сиромахов.

А ето по какъв начин е разказана работата на Иван Вазов върху повестта „ Немили-недраги ”. Работното й заглавие е доказателство за голямо „ духовитост ”! А то е „ Неяли-несрали ”, до момента в който „ О, Шипка ” се трансформира в „ О, п.тка ”! Един естествен човек би захвърлил този сиромахов парцал, без да го дочете.

Водейки си дневник, в него националният стихотворец отбелязва: „ Добре си поживях при старите хъшове./…/ Страшни пияници и огромни е…..чи ”. Изброявайки скъпи за нас имена, Сиромахов загърбва патриотизма на хъшовете, който му е изцяло неразбираем, и натъртва на пиянството и половите им подвизи.

Ето един разговор сред създателя на повестта и неговия редактор:

– Какво е това „ Неяли-несрали ” – вика. – Дай го по-патриотично, нали си публицист. Тези хора са херои, а хероите не серат.

– Ами аз тъкмо туй съм написал: „ несрали ”.

– Иване,не се прави на ударен. Дай нещо по-възвишено. Как ти звучи да речем „ Немили-недраги ”?

– Звучи ми като бездарна остаряла градска ария. ”

Както се споделя, коментарът е непотребен.

„ Опълченците на Шипка ” – безсмъртната ода, възвеличила подвига на опълченците и съветските бойци, е превърната в предмет на подигравка /„ Три деня по какъв начин белите прашки прохода бранят ”/ Така е и с „ Под игото ”, и с „ Чичовци ”, и др… Бойчо Огнянов бил плебей, полов плебей на Рада! Евгения Марс е развихрила се хетера. Не са пощадени Захари Стоянов, Пенчо Славейков и други почтени персони.

Не е пощаден даже Апостолът на свободата – Левски, което е явно в идващия фрагмент от „ записките ” на Вазов: „ Министерската работа носи скука, само че и някои приятности. Дадоха ми длъжностен файтон, калесват ме по всевъзможни празненства на уруспии и дупедавци, даже ме предложиха за „ Мъж на годината ”.

Туй е остарял български конкурс и в него борбата е постоянно доста оспорвана.

 

През лето 1873-то самият Васил Левски е бил номиниран за мъж на годината, само че губи от хаджи Иванчо Пенчович с 516 на 47 гласа. Разбираемо – желанието на уредниците е било да дадат купата на жив човек. От пиар позиция е жалко да наградиш труп, тъй като той би бил възпрепятствуван да си получи премията ”. Иди и гласувай след това, читателю, за свободата на словото, не е ли нужна за такива писачи една дебела цензурна метла, която да ги измете от литературния пазар?

Нима там би трябвало да се подвизават всевъзможни извратеняци, циници, интриганти, клеветници и некрофили? Но не. Тия книги заемат почтено място по лавиците на публичните библиотеки! Питам, когато се отпускат средства за книги, чий усет дефинира кои заглавия ще попадат в листата? Защо за блестящо надарени произведения няма пари, а за парцали от рода на тази, има? Това ли ще четат идващите генерации? И зная, че ще има хора, които ще потриват ръце, четейки тези редове, тъй като поръчката е изпълнена ослепително. Така се написа през днешния ден в множеството случаи. Няма ли да свърши този призрачен сън?

На нещастника Иво Сиромахов, сложил се в услуга на добре плащащи господари, бих желала да кажа, че няма да може да изтрие от съзнанието на народа ни любовта му към Иван Вазов в никакъв случай.

 

Както и да се напъва. Остават страници, които са запечатали националната обич към основателя на „ Епопея на забравените ”, „ Под игото ” и „ Немили-недраги ”, на крупно и респектиращо творчество. Доказателствата за всенародната обич към Вазов са доста.

Последно е неговото заравяне. В мемоара на Константин Константинов „ Път през годините ” четем: „ То бе общонародно изпращане. Из улиците по пътя на процесията огромни черни кандилници пушеха тамян над смълчаното голям брой.

Правителство, армия, висши културни институти, делегации от страната, непознати представители, младежи и деца, писатели, художници, актьори, публицисти и десетки елементарни хора в благоговейно поклонение се сбогуваха с оня, който още преди половин век беше сътворил художествения облик на българския народ. На такова заравяне биха завидели доста короновани особи. То беше исторически знак ”.

Но още тогава Константинов се пита по какъв начин ли би приемал българската политическа реалност гордият стихотворец, в случай че бе поживял още едно-две десетилетия.

 

А тази политическа реалност,която тогава единствено се е зараждала, през днешния ден е в цялостен подем и дава единствено гнили плодове заради некадърни управници и липса на национална идея. Защото през днешния ден в действителност такава няма.

Иво Сиромахов развява, сънуващ европейска популярност на литературното занятие, а може би Нобел, своето „ креативно ” верую, което не е единствено негово, а на цяла група модерни нападателни и бездарни драскачи – да се написа като Хенри Милър, т.е. без непотребна тържественост с езика, с улични, вулгарни мръсотии и псувни. Но той не знае, че в творчеството си Хенри Милър има дълбочини, има лирика, които той, Иво Сиромахов в никакъв случай няма да доближи. Защото е нравствен бедняк!

Накрая бих заключила по този начин – това е следващият очевиден опит за смъкването на ореолите от главите на нашите герои, на нашите светци.

Поредният позор за българската литература, която в действителност замязя на клозет, на замърсен и смрадлив клозет, с сходни трудове. Не е ли време да се постави ред най-малко в литературата и литературните критици да си дадат сметка, че имат дълг към читателите и нацията? “

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се разграничава от тази на SafeNews

Източник: narod

Още вести четете в: Коментари За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News