Връщането на Зидан направи Мадрид фаворит за титлата
Беше януари, беше студено и Реал Мадрид тъкмо беше уволнил своя старши треньор, въпреки че нямаше да е дълго в печал от това. Новината отече към приятелите и глашатаите на клуба в медиите, преди да е обявена на Рафаел Бенитес – индивида, от който се отърваха. Той даже не беше на „ Сантиаго Бернабеу “ в тази понеделнишка вечер, само че неговият заместител към този момент знаеше. Изход от сцената вляво, вход за сцената вдясно. Кралят е мъртъв (при това действително той в никакъв случай не беше кралят), да живее кралят!
Този път същинският.
Човек би очаквал най-малко някаква димна завеса, откакто на мястото на Бенитес като на магия, като някаква заблуда идва Зинедин Зидан. Нямаше въпроси, нямаше и разкаяния – единствено чиста проба възбуденост, замаскирала несъмнено обезсърчение. Мадрид се бе обърнал към Зидан – най-елегантната фигура в своята история, просто тъй като трябваше. Нямаше по-добър щит за въпроси, вместо това единствено нормално показване на французина с жена му и синовете му дружно с клубния президент Флорентино Перес. И всички позиращи в необятни усмивки.
На идващия ден някой въпреки всичко се осмели да попита за какво са уволнили Бенитес. „ Не е в този момент времето да приказваме за това “, отвърна внезапно шефът по институционалните връзки Емилио Бутрагеньо, взел ролята на Перес пред медиите. И това време в никакъв случай нямаше да пристигна: Зидан беше джокерът, който покри всичко друго. Поне за момента. Изненадата за всички, изключително за ръководителите на клуба, бе там, че това щеше да е вечно.
Обръщането към Зидан – в началото мярка по неотложност, се оказа най-хубавият им ход въобще; ход с действително изцяло непредвиден триумф. Хората в управата се съмняваха, че легендата има особени качества, а, колкото и сюрреалистично да звучи, тези подозрения останаха и дълго по-късно, както самичък сподели с думите си президентът на сутринта след спечелването на третата поредна Европейска купа. Само дето какви качества се оказа, че има Зизу! Запитан при първото си показване за това какво би считал за триумф, той отвърна: „ Да печеля всичко. “ Както се оказа, той съумя да го реализира. Спечели всичко и стори всичко, и то в подобен къс времеви откъслек, че през днешния ден това наподобява съвсем неуместно.
Тази седмица се означиха четири години от първото идване на французина на пейката на Мадрид, което няма по какъв начин да не ти се коства откачено. Четири години? Само толкоз? Как е допустимо някой да реализира толкоз доста за толкоз малко време? Да завоюва триж Шампионската лига, един път купата в Ла Лига, да си тръгне, да се върне, да преглътне четири предълги и потискащи месеци, да рискува да прегори и да види по какъв начин наследството му се срутва, а най-после отново да го построи отначало с един нов тим с значително същите остарели играчи, подготвен още веднъж да печели. Един тип възродител.
Изглежда като да са минали епохи от печеленето на три следващи Европейски купи, но в действителност не е по този начин. И като погледнем в този момент към тима, отпътувал за новата Суперкупа на Испания (на която по старите правила не трябваше изобщо да е участник, а през днешния ден е фаворит), е мъчно да избегнем извода, че някак си, и не можем да сме сигурни тъкмо по какъв начин, Зидан безшумно и съвсем неусетно може отново да е съумял в своето. И отново по своя метод.
Когато пое поста преди към този момент четири години, той отвърна по този начин на въпроса кои треньори са му повлияли: „ Аз би трябвало да бъда Зидан. “ И беше. Изкушаващо е да се подмятна тезата, че никой различен не би съумял да реализира постигнатото. Когато французинът се завърна на поста, всички говореха за „ Френска гражданска война “, но такава нямаше. Да, той има нов вратар – Тибо Куртоа, и Еден Азар, както постоянно е желал, пък и Гарет Бейл, който в никакъв случай не е желал. Няма обаче Пол Погба – огромната си фикс идея. Иначе има всички пожелани и през днешния ден, единствено шест месеца откакто изглеждаше отборът да умира в мудна гибел с 12 дълги мача без никакво значение, животът още веднъж се завърна у него.
Лука Модрич, Марсело, Иско – всички те бяха пасажери. Както и останалите. Модрич, Марсело, Иско… всички те още веднъж са тук. Както и останалите.
Само допреди шест седмици Иско изглеждаше като някогашен футболист. Съмненията бяха не дали има място в състава на Мадрид – несъмнено нямаше, а дали има място въобще в който и да е състав. Сега обаче и той, като останалите, е възроден. Без шумотевици, без фанфари… единствено футбол. Зидан вдъхва деликатно, само че несъмнено живот у играчите си, изобщо у хората си, а тъкмо това е значителното. Зизу върна Иско в тима – модел на това, което е кадърен да стори с всекиго. Един ден – против Пари Сен Жермен, във втори – против различен, и след това отново, и отново, и отново. Отново състезател.
В събота, в последния си мач преди заминаването за Саудитска Арабия, Мадрид би Хетафе. Всъщност би Хетафе по хетафски. Нямаше искра, нямаше изключително добра игра („ Куртоа ни избави “, призна старши треньорът след срещата), но отново имаше нещо. Показа се съвестност, а това е от голяма важност.
Перес един път сподели на един ментор на „ белите “, че не му пука изключително за шампионата. На Зидан обаче за нищо не му пука повече: никой не е ценял по-високо шампионските трофеи на Барселона повече от него. Той знаеше значимостта на това, както и друго: че в Киев на сутринта след спечелването на третата подред Европейска купа властимащите се съмняваха в неговите качества и говореха зад тила му, че може би не е в действителност огромен треньор. Знаеше го. Той е по-проницателен и по-голям политик, в сравнение с наподобява на прима виста.
Когато си потегли, говореше повече за неуспехите, в сравнение с за триумфите. И в действителност го усещаше по този начин. Загубата от Леганес бе за него със същата тежест като успеха над Ливърпул. Едва когато тимът му надделя Барса за купата бе в действителност изпълнен и удовлетворен. В отбора му в този момент има нещо от пролет 2017: единствената от тези три години, в които Мадрид завоюва и Шампионската лига, и шампионската титла; единствената от тези три години, в които може да се каже с цялостна убеденост, че „ лос меренгес “ бяха най-хубавият тим в Европа.
На средата на шампионата Мадрид изостава от водача Барселона единствено по голова разлика (+24 против +26) и беше по-добрият тим в декемврийския Класико (0:0 на „ Камп Ноу “). Ако погледнем траекториите на двата гранда, остава усещането и чувството, че те се движат в разнообразни направления: „ лос бланкос “ вървят на добре, а „ блаугранас “ – кой знае? Мадрид си има минусите, отпред с головата безрезултатност под дебелата сянка на далечния Кристиано Роналдо, но има също многообразие, липсвала преди непоклатимост в отбрана, съвестност. Тимът не бе достигал този стадий на сезона с толкоз малко позволени голове (12) от цели 30 години насам.
Феде Валверде придава нещо друго на халфовата линия, а Ферлан Менди – на защитата: в 10-те му мача като титуляр има 7 „ чисти мрежи “. Куртоа още веднъж е Куртоа – преди пропусклив, в този момент непрогледен. Рафаел Варан пази с убеденост и експедитивност. Преди летаргичните Модрич и Тони Кроос отново живнаха. Азар още не е изригнал поради травмите, само че ще го стори. Той е част от един тим, който не е съвършен, само че е… нещо.
Може би това е началото, може би това още веднъж е отборът на Зидан. Знаете го – оня, който печели.
Сид Лоу, ESPN
Този път същинският.
Човек би очаквал най-малко някаква димна завеса, откакто на мястото на Бенитес като на магия, като някаква заблуда идва Зинедин Зидан. Нямаше въпроси, нямаше и разкаяния – единствено чиста проба възбуденост, замаскирала несъмнено обезсърчение. Мадрид се бе обърнал към Зидан – най-елегантната фигура в своята история, просто тъй като трябваше. Нямаше по-добър щит за въпроси, вместо това единствено нормално показване на французина с жена му и синовете му дружно с клубния президент Флорентино Перес. И всички позиращи в необятни усмивки.
На идващия ден някой въпреки всичко се осмели да попита за какво са уволнили Бенитес. „ Не е в този момент времето да приказваме за това “, отвърна внезапно шефът по институционалните връзки Емилио Бутрагеньо, взел ролята на Перес пред медиите. И това време в никакъв случай нямаше да пристигна: Зидан беше джокерът, който покри всичко друго. Поне за момента. Изненадата за всички, изключително за ръководителите на клуба, бе там, че това щеше да е вечно.
Обръщането към Зидан – в началото мярка по неотложност, се оказа най-хубавият им ход въобще; ход с действително изцяло непредвиден триумф. Хората в управата се съмняваха, че легендата има особени качества, а, колкото и сюрреалистично да звучи, тези подозрения останаха и дълго по-късно, както самичък сподели с думите си президентът на сутринта след спечелването на третата поредна Европейска купа. Само дето какви качества се оказа, че има Зизу! Запитан при първото си показване за това какво би считал за триумф, той отвърна: „ Да печеля всичко. “ Както се оказа, той съумя да го реализира. Спечели всичко и стори всичко, и то в подобен къс времеви откъслек, че през днешния ден това наподобява съвсем неуместно.
Тази седмица се означиха четири години от първото идване на французина на пейката на Мадрид, което няма по какъв начин да не ти се коства откачено. Четири години? Само толкоз? Как е допустимо някой да реализира толкоз доста за толкоз малко време? Да завоюва триж Шампионската лига, един път купата в Ла Лига, да си тръгне, да се върне, да преглътне четири предълги и потискащи месеци, да рискува да прегори и да види по какъв начин наследството му се срутва, а най-после отново да го построи отначало с един нов тим с значително същите остарели играчи, подготвен още веднъж да печели. Един тип възродител.
Изглежда като да са минали епохи от печеленето на три следващи Европейски купи, но в действителност не е по този начин. И като погледнем в този момент към тима, отпътувал за новата Суперкупа на Испания (на която по старите правила не трябваше изобщо да е участник, а през днешния ден е фаворит), е мъчно да избегнем извода, че някак си, и не можем да сме сигурни тъкмо по какъв начин, Зидан безшумно и съвсем неусетно може отново да е съумял в своето. И отново по своя метод.
Когато пое поста преди към този момент четири години, той отвърна по този начин на въпроса кои треньори са му повлияли: „ Аз би трябвало да бъда Зидан. “ И беше. Изкушаващо е да се подмятна тезата, че никой различен не би съумял да реализира постигнатото. Когато французинът се завърна на поста, всички говореха за „ Френска гражданска война “, но такава нямаше. Да, той има нов вратар – Тибо Куртоа, и Еден Азар, както постоянно е желал, пък и Гарет Бейл, който в никакъв случай не е желал. Няма обаче Пол Погба – огромната си фикс идея. Иначе има всички пожелани и през днешния ден, единствено шест месеца откакто изглеждаше отборът да умира в мудна гибел с 12 дълги мача без никакво значение, животът още веднъж се завърна у него.
Лука Модрич, Марсело, Иско – всички те бяха пасажери. Както и останалите. Модрич, Марсело, Иско… всички те още веднъж са тук. Както и останалите.
Само допреди шест седмици Иско изглеждаше като някогашен футболист. Съмненията бяха не дали има място в състава на Мадрид – несъмнено нямаше, а дали има място въобще в който и да е състав. Сега обаче и той, като останалите, е възроден. Без шумотевици, без фанфари… единствено футбол. Зидан вдъхва деликатно, само че несъмнено живот у играчите си, изобщо у хората си, а тъкмо това е значителното. Зизу върна Иско в тима – модел на това, което е кадърен да стори с всекиго. Един ден – против Пари Сен Жермен, във втори – против различен, и след това отново, и отново, и отново. Отново състезател.
В събота, в последния си мач преди заминаването за Саудитска Арабия, Мадрид би Хетафе. Всъщност би Хетафе по хетафски. Нямаше искра, нямаше изключително добра игра („ Куртоа ни избави “, призна старши треньорът след срещата), но отново имаше нещо. Показа се съвестност, а това е от голяма важност.
Перес един път сподели на един ментор на „ белите “, че не му пука изключително за шампионата. На Зидан обаче за нищо не му пука повече: никой не е ценял по-високо шампионските трофеи на Барселона повече от него. Той знаеше значимостта на това, както и друго: че в Киев на сутринта след спечелването на третата подред Европейска купа властимащите се съмняваха в неговите качества и говореха зад тила му, че може би не е в действителност огромен треньор. Знаеше го. Той е по-проницателен и по-голям политик, в сравнение с наподобява на прима виста.
Когато си потегли, говореше повече за неуспехите, в сравнение с за триумфите. И в действителност го усещаше по този начин. Загубата от Леганес бе за него със същата тежест като успеха над Ливърпул. Едва когато тимът му надделя Барса за купата бе в действителност изпълнен и удовлетворен. В отбора му в този момент има нещо от пролет 2017: единствената от тези три години, в които Мадрид завоюва и Шампионската лига, и шампионската титла; единствената от тези три години, в които може да се каже с цялостна убеденост, че „ лос меренгес “ бяха най-хубавият тим в Европа.
На средата на шампионата Мадрид изостава от водача Барселона единствено по голова разлика (+24 против +26) и беше по-добрият тим в декемврийския Класико (0:0 на „ Камп Ноу “). Ако погледнем траекториите на двата гранда, остава усещането и чувството, че те се движат в разнообразни направления: „ лос бланкос “ вървят на добре, а „ блаугранас “ – кой знае? Мадрид си има минусите, отпред с головата безрезултатност под дебелата сянка на далечния Кристиано Роналдо, но има също многообразие, липсвала преди непоклатимост в отбрана, съвестност. Тимът не бе достигал този стадий на сезона с толкоз малко позволени голове (12) от цели 30 години насам.
Феде Валверде придава нещо друго на халфовата линия, а Ферлан Менди – на защитата: в 10-те му мача като титуляр има 7 „ чисти мрежи “. Куртоа още веднъж е Куртоа – преди пропусклив, в този момент непрогледен. Рафаел Варан пази с убеденост и експедитивност. Преди летаргичните Модрич и Тони Кроос отново живнаха. Азар още не е изригнал поради травмите, само че ще го стори. Той е част от един тим, който не е съвършен, само че е… нещо.
Може би това е началото, може би това още веднъж е отборът на Зидан. Знаете го – оня, който печели.
Сид Лоу, ESPN
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ