Видовден. Ще има ли възмездие за прегрешилите политици в България? (ЧИТАТЕЛСКО ПИСМО)
Беше студена ноемврийска заран и другояче порядъчната врява на огромния град в този момент издаваше някак разнообразни вибрации. Нещо злокобно витаеше във въздуха и той се усещаше сбит до неспособност за поемане. Духът, който се беше задържал прекомерно дълго в бутилката и който с вяра назоваха Видовден, в този момент беше на открито, озъбен и по-свободен отвсякога, а кръвожадният му взор блуждаеше самодоволно като че ли предвкусваше съкрушително отмъщение. Онзи стипчив ентусиазъм, предвещаващ идването на лютата зима някак се губеше пред един по-силен и унищожителен вятър, този на националния яд, който в този момент беше блокирал всички подстъпи към бялата постройка.
Чу се тътен от коридорите и някой отвори вратата на пленарната зала с тропот:
– Едвам удържаме хората, господин Калоянов! – провикна се преди малко влезлият човек с искрено обезпокоителен взор. Съобщението му отекна страховито в помещението.
– Всичко с времето си, Стояне.. – отговори му видимо спокоен глас, приближаващ от трибуната за изявления.
Иначе в залата цареше гробна тишина, въпреки да не беше по никакъв начин празна. За първи път всички места бяха заети, като в доста претрупан работен ден, в който се вземат решение бъднини. Повечето от седящите непривично гледаха в земята, други имаха нездраво лъчение като след внезапно връхлетяла ги нерешителност. Снажни момчета с ленти от трибагреника на ръцете си бяха застанали по всички изходи в огромната зала.
– Как сте, господа и дами? Има ли катарзис? – попита същият мил и спокоен глас.
Тишината стана още по-смазваща, което се виждаше от лицата на хората по седалките, само че не и на тези към трибуната. Погледите на вторите наяве тържествуваха, само че и наказваха. Трудно можеше да не прочетеш озлоблението им, евентуално озаптявано от нещо идно, носещо със себе си дълго чакана правдивост.
– Ако се питате по какъв начин я докарахме до тук, то първият верен въпрос е към този момент в главите ви.
– Ако инцидентно се прокрадва възмущение отново някъде там, тогава има едно лекарство зад стените на тази сграда… Работи безотказно, не се съмнявайте…
Човекът слезе постепенно от трибуната и седна умерено на едно от стъпалата под нея по този начин, че се озова малко над нивото на седящите в залата и стартира да се взира във всеки един от тях. Това продължи дълго и изискваше изключително изпитание. Цели 240 взора бяха от другата страна и в случай че същата персона не беше същински забележителна по някакъв собствен, неизразим метод, евентуално тези й дейности биха я докарали до полуда. Но индивидът все по този начин неуместно не бързаше на фона на димящия барут на открито и съвсем мъртвешките физиономии против себе си. Минутите на пронизващо съзерцаване се сториха цяла безкрайност на някои. Гузната съвест към този момент крещеше в тях, само че нямаше кой да я чуе. Бог сякаш беше доста надалеч. Днес обаче и самият Той беше седнал някъде на стълбите, тъй като хората на открито си бяха спомнили за него.
– Какво е за вас животът, господа? – продължи с въпросите същата персона, на която очевидно се дължеше радът в близост.
– А цените ли го…?
– Българите извън се питат дали си давате сметка за какъв брой погубени животи и генерации, сегашни и бъдещи, сте директно отговорни…
– Гледам ви… и знаете ли… има нещо доста оттатък човешко да срещаш погледи на изгубени души, скъсали пъпната шнур със света на себеподобните си. Като изрязани от една и прикрепени към друга картинка сте… не ви е мястото тук… И в случай че си мислите, че всичко това в този момент е просто неприятен шанс, тогава ще ви изтъквам нещо:
– „ …Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкова. Какво тук значи някаква си персона?! “
– Предполагам мозъците ви не могат да обработят тази информация… само че да, въпреки всичко две обособени вселени… неуместно е, че сме плод на една и съща свещена земя, но… факт.
В този миг сподвижниците на говорещия, които по-трудно сдържаха гнева си, започнаха да подвикват през зъби много нецензурни реплики към седящите. Сцената подсещаше на онази, тъкмо преди стартирането на насъскано куче в предсмъртна битка.
Калоянов почувства надигащия се екот и побърза да го овладее:
– Но дано минем към въпроса, нали…? – сподели той с много корав и респектиращ звук. Това разряза като с нож все по-наситената и ескалираща шумотевица и тя утихна завчас.
– Всички чакат от мен просто да отворя вратите и пластовете на справедливостта да се наместят… равновесие в природата му споделят някои…
– Валякът ще ви премаже… ясно е… само че по този начин ще се отървете прекомерно бързо и лесно… а българите към този момент не помнят от кой момент страдат…
Изведнъж мъжът заглъхна. Очите му едвам видимо се навлажниха, въпреки и погледът му да оставаше недопечен. За момент изглеждаше, че самообладанието го напуща, само че той явно притежаваше стоманен самоконтрол и стремително надмогна момента на уязвимост. Безмълвните му събеседници бяха обезоръжени, както от силата на думите му, по този начин и от плашещата мисъл за това, което ги чака на открито. Онова, от което в действителност постоянно скрито се бяха страхували, само че сетивността им, за което бяха притъпени от уюта на търпимостта и толерантността на подопечните им. Те всички участваха, само че към този момент нямаха право на решения на мястото, където дълги години бяха работили единствено за себе си, бяха се хранили от нещастието на тези, които им бяха повярвали и които в този момент бяха извън искайки си назад откраднатия живот. Избраниците към този момент не се усещаха определени. Липсата на възприятие за дълг пред своите беше заличила етническата им принадлежност и те се носеха в пространството в строго лимитирани коловози от банкноти, усърдно градени през годините от могъщите наднационални палачи на нации. Разжалените изразители на националната воля бяха надалеч от единственият си прочут и оборотен инструмент – парите си, и тази беззащитност ги убиваше. Единственият им разполагаем запас, който ги беше предиздвикал да не помнят кои са и беше унищожил човешкия им код, го нямаше, с цел да ги избави.
Васил Калоянов се приближи до прозореца и зарея взор в тълпата. Разпозна себе си на всички места из морето от онеправдани. Даде си сметка, че не беше виждал българите по този начин обединени. Мисълта за платената цена го караше незабавно да се обърне и да изразходи цялата си витална сила във физическо възмездие. Той обаче владееше тези свои инстинкти. Кръгозорът му стигаше надалеч оттатък физическата разпра с безродници. Знаеше, че занапред има доста по-големи борби за печелене и в идващия миг отсече уверено, извръщайки глава към вътрешността на залата:
– И по този начин, България няма време да чака повече! Подгответе се да се преродите в прегръдката на националната обич! Стояне, всичко готово ли е на открито?
– Да, всички чакат. – отговори малко и трепетно той.
Калоянов огледа клетниците в костюми и извика гръмогласно към един от своите:
– Румене, водете ги!!
Читателят на skafeto.com Тодор Христов ни изпрати своя роман „ Видовден “, който публикуваме без редакторска интервенция. В него той е повдигнал някои доста значими въпроси с непреходна новост. Ако някои от настоящите ни политици се разпознаят сред героите на описа, той може да им послужи като сериозен мотив за размисъл.
