„Бях на път да се откажа“: Шедьовърът, който спаси кариерата на Боб Дилън
Беше студен и леден януари 1959 година 17-годишният Боб Дилън се влачеше по улиците на Дълют, Минесота, с яката си обърната към студа и влагата. Той към момента не знаеше мястото си в света, а светът също не знаеше мястото на Боб Дилън в него, съобщи Фар Аут. До този миг въздействието на младежа беше толкоз едва, колкото и фигурата му в мъглата, която се прокрадваше злокобно като плесен от треперещото езеро Супериор. Но все пак крачката му беше решителна, ускорена от факт, към момента незнаен на нежния младеж – вечерта му приготвяше нещо съдбовно.
Тази нощ безцелният млад Дилън видя Бади Холи и откри бъдеще, огряно от музиката. Бъдеще, което единствено няколко дни по-късно се трансформира от предопределение в дълг. „ Видях Бади Холи две или три вечери преди да почине. Видях го в Дълют, в „ The Armory “ (Оръжейната). Свиреше там с Линк Рей. Не си припомням Биг Бопър. Може би беше си тръгнал, когато влязох. Но видях Ричи Валенс “, спомня си той в изявление за Ролинг Стоун през 1984 година “И Бади Холи, да. Беше страховит. Беше необикновен. Никога няма да не помни облика на Бади Холи на сцената. И той умря – би трябвало да е било седмица по-късно. Беше необикновено. “
Всъщност той умря три дни по-късно, на 3 февруари. Когато се разбра новината, Дилън си спомни възприятието на одобрение, което изпита, когато излезе от The Armory с ново предопределение в живота единствено няколко вечери по-рано. От този миг нататък той съвсем не спря да върви. Както бихте повярвали, в случай че вярвате на личната му легенда, той съвсем измина пешком дистанцията до Ню Йорк, с цел да поеме щафетата на значимата просвета от Уди Гътри. Както гласеше вторият му албум, той беше „ freewheelin’ “ (свободен).
Този гневна скорост продължи с стремглава скорост, подхранвана от ентусиазъм. Въпреки това, колкото и божествено да изглеждаше неговото предпочитание да твори, в случай че продължиш с такова движение, рано или късно ще се сринеш. Скитащият се вагабонд издава „ Bringing It All Back Home “, „ Highway 61 Revisited “ и „ Blonde on Blonde “ в границите на 15 месеца. Всъщност, от дебюта си през март 1962 година до края на десетилетието, той издава девет албума, нито един от които не получава по-малко от четири звезди – към три от тях могат елементарно да бъдат класифицирани като най-великите албуми на всички времена.
Това триумфално творчество може да звучи като знамение, само че то имаше и човешка цена – толкоз огромна, че дълго преди да запише последния си албум от 60-те години, „ Nashville Skyline “, той обмисляше да се откаже. Уморен и съкрушен от етикета „ Гласът на едно потомство “, който му е бил натрапен срещу волята му, една неповторима революционна ария ще го разсъни от летаргията и ще му внуши, че когато си привързан с призванието си, личната воля съвсем няма значение.
Песента, която избави Боб Дилън
В „ Like a Rolling Stone “ се усеща раздразнената гняв на отпаднал човек. Тя боли като пестник по бузата, което е тъкмо това, което нанесе на контракултурното придвижване. Това беше моментът, в който Дилън като че ли сплоти задачата, която усещаше пред себе си, когато напусна The Armory единствено шест години по-рано, и личното си примирие с това, до каква степен го беше докарало. Той към този момент не пееше за хората, а им пееше, и това звучеше като размахване на пръст или, както самичък го разказа, „ дълъг поток повърнато “.
Песента се оказа страховит тласък. През 1966 година той сподели пред „ Playboy “: „ Миналата пролет мисля, че щях да се откажа от пеенето. Бях доста отпаднал и нещата се развиваха доста бавно… Но „ Like a Rolling Stone “ промени всичко. Искам да кажа, че беше нещо, което аз самият можех да схвана. Много е изморително другите да ти споделят какъв брой те харесват, когато ти самият не се харесваш. “
Това беше казусът: когато очарован Дилън напусна шоуто на Бади Холи, той по-късно означи, че артистът е „ всичко, което аз не бях и желаех да бъда “. Но той го споделяше в метафоричен смисъл – не се опитваше просто да го имитира. Проблемът, пред който беше изправен Дилън, беше, че легион от почитатели мислеха, че те са него, а той е тях. Но както Дилън известният си израз, „ Всичко, което мога да направя, е да бъда себе си, който и да съм “.
„ Like a Rolling Stone„ обясни това – дружно с доста други неща – и облекчението от всичко това го подтикна до точката, в която потребността да се откаже беше потисната и той продължава да турне неуморно и до през днешния ден.
“Like a Rolling Stone “ най-хубавата ария на Боб Дилън ли е?
За да преценим дали „ Like a Rolling Stone “ е най-хубавата ария на Боб Дилън, първо би трябвало да разгледаме какво го прави популярен актьор. Може би най-хвалената му линия, както от сътрудниците му, по този начин и от почитателите му, е поезията му. В това отношение той е в лига с един-двама други – най-често сравняван е с Леонард Коен. Всъщност Коен може би го превъзхожда във връзка с последователността – канадецът сигурно в никакъв случай не е написал нещо толкоз комично неприятно като „ Wiggle Wiggle “. Но там, където Дилън надалеч превъзхожда своя съвременник с „ Hallelujah “, е въздействието, което музиката му оказа върху обществото като цяло.
Както потвърдиха последните 60 години на намаляващите артистични революционери, най-трудното за един актьор не е да сътвори велико изкуство, а великото изкуство да хване обществото за яката и да го накара да обърне внимание. В това отношение още веднъж има единствено един или двама други в човешката история, които могат да се мерят с сеизмичното влияние на Дилън.
И оттатък адреналиновите тонове на висцералната му инструментация, смелият метод, по който той лаеше към самата сцена, към която Дилън в миналото принадлежеше, красиво изоставената продукция, изпълнената с гняв манера, с която Дилън показва всичко това, и валсовата мелодия, „ Like a Rolling Stone “ провокира такава сензация и към момента държи такова пророческо огледало пред обществото, че да погледнеш оттатък него е като да стоиш в подножието на Еверест и да се опитваш да надникнеш над върха, с цел да видиш дали зад него се издигат по-високи хълмове.
Тази нощ безцелният млад Дилън видя Бади Холи и откри бъдеще, огряно от музиката. Бъдеще, което единствено няколко дни по-късно се трансформира от предопределение в дълг. „ Видях Бади Холи две или три вечери преди да почине. Видях го в Дълют, в „ The Armory “ (Оръжейната). Свиреше там с Линк Рей. Не си припомням Биг Бопър. Може би беше си тръгнал, когато влязох. Но видях Ричи Валенс “, спомня си той в изявление за Ролинг Стоун през 1984 година “И Бади Холи, да. Беше страховит. Беше необикновен. Никога няма да не помни облика на Бади Холи на сцената. И той умря – би трябвало да е било седмица по-късно. Беше необикновено. “
Всъщност той умря три дни по-късно, на 3 февруари. Когато се разбра новината, Дилън си спомни възприятието на одобрение, което изпита, когато излезе от The Armory с ново предопределение в живота единствено няколко вечери по-рано. От този миг нататък той съвсем не спря да върви. Както бихте повярвали, в случай че вярвате на личната му легенда, той съвсем измина пешком дистанцията до Ню Йорк, с цел да поеме щафетата на значимата просвета от Уди Гътри. Както гласеше вторият му албум, той беше „ freewheelin’ “ (свободен).
Този гневна скорост продължи с стремглава скорост, подхранвана от ентусиазъм. Въпреки това, колкото и божествено да изглеждаше неговото предпочитание да твори, в случай че продължиш с такова движение, рано или късно ще се сринеш. Скитащият се вагабонд издава „ Bringing It All Back Home “, „ Highway 61 Revisited “ и „ Blonde on Blonde “ в границите на 15 месеца. Всъщност, от дебюта си през март 1962 година до края на десетилетието, той издава девет албума, нито един от които не получава по-малко от четири звезди – към три от тях могат елементарно да бъдат класифицирани като най-великите албуми на всички времена.
Това триумфално творчество може да звучи като знамение, само че то имаше и човешка цена – толкоз огромна, че дълго преди да запише последния си албум от 60-те години, „ Nashville Skyline “, той обмисляше да се откаже. Уморен и съкрушен от етикета „ Гласът на едно потомство “, който му е бил натрапен срещу волята му, една неповторима революционна ария ще го разсъни от летаргията и ще му внуши, че когато си привързан с призванието си, личната воля съвсем няма значение.
Песента, която избави Боб Дилън
В „ Like a Rolling Stone “ се усеща раздразнената гняв на отпаднал човек. Тя боли като пестник по бузата, което е тъкмо това, което нанесе на контракултурното придвижване. Това беше моментът, в който Дилън като че ли сплоти задачата, която усещаше пред себе си, когато напусна The Armory единствено шест години по-рано, и личното си примирие с това, до каква степен го беше докарало. Той към този момент не пееше за хората, а им пееше, и това звучеше като размахване на пръст или, както самичък го разказа, „ дълъг поток повърнато “.
Песента се оказа страховит тласък. През 1966 година той сподели пред „ Playboy “: „ Миналата пролет мисля, че щях да се откажа от пеенето. Бях доста отпаднал и нещата се развиваха доста бавно… Но „ Like a Rolling Stone “ промени всичко. Искам да кажа, че беше нещо, което аз самият можех да схвана. Много е изморително другите да ти споделят какъв брой те харесват, когато ти самият не се харесваш. “
Това беше казусът: когато очарован Дилън напусна шоуто на Бади Холи, той по-късно означи, че артистът е „ всичко, което аз не бях и желаех да бъда “. Но той го споделяше в метафоричен смисъл – не се опитваше просто да го имитира. Проблемът, пред който беше изправен Дилън, беше, че легион от почитатели мислеха, че те са него, а той е тях. Но както Дилън известният си израз, „ Всичко, което мога да направя, е да бъда себе си, който и да съм “.
„ Like a Rolling Stone„ обясни това – дружно с доста други неща – и облекчението от всичко това го подтикна до точката, в която потребността да се откаже беше потисната и той продължава да турне неуморно и до през днешния ден.
“Like a Rolling Stone “ най-хубавата ария на Боб Дилън ли е?
За да преценим дали „ Like a Rolling Stone “ е най-хубавата ария на Боб Дилън, първо би трябвало да разгледаме какво го прави популярен актьор. Може би най-хвалената му линия, както от сътрудниците му, по този начин и от почитателите му, е поезията му. В това отношение той е в лига с един-двама други – най-често сравняван е с Леонард Коен. Всъщност Коен може би го превъзхожда във връзка с последователността – канадецът сигурно в никакъв случай не е написал нещо толкоз комично неприятно като „ Wiggle Wiggle “. Но там, където Дилън надалеч превъзхожда своя съвременник с „ Hallelujah “, е въздействието, което музиката му оказа върху обществото като цяло.
Както потвърдиха последните 60 години на намаляващите артистични революционери, най-трудното за един актьор не е да сътвори велико изкуство, а великото изкуство да хване обществото за яката и да го накара да обърне внимание. В това отношение още веднъж има единствено един или двама други в човешката история, които могат да се мерят с сеизмичното влияние на Дилън.
И оттатък адреналиновите тонове на висцералната му инструментация, смелият метод, по който той лаеше към самата сцена, към която Дилън в миналото принадлежеше, красиво изоставената продукция, изпълнената с гняв манера, с която Дилън показва всичко това, и валсовата мелодия, „ Like a Rolling Stone “ провокира такава сензация и към момента държи такова пророческо огледало пред обществото, че да погледнеш оттатък него е като да стоиш в подножието на Еверест и да се опитваш да надникнеш над върха, с цел да видиш дали зад него се издигат по-високи хълмове.
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ