„Бели нощи“ и в България – в театъра
Белите нощи са подарък от природата, присъщ за полярните кръгове. Вдъхновен от това удивителното събитие, през есента на 1848 година Достоевски приключва своята къса повест „ Бели нощи “ и още същата година я разгласява в списание „ Отечествени мемоари “. Стотина години по-късно излиза кино лентата на Лукино Висконти с Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре.
Отскоро „ Бели нощи “, още веднъж по Достоевски, внася своя баснословен полумрак на една от сцените в „ Сфумато “. Драматургичната версия е на младите артисти Надежда Колева и Румен Драганов, които извършват и основните функции. Епизодично, само че основно сюжетно наличие има Стефан Саръиванов.
Кое е малко и кое – доста, за един човешки живот. Защо постоянно би трябвало да има граници в връзки, обречени на обич. Къде стартира и къде свършва мигът, в който откровението няма смисъл. Кога щастието да имаш дамата на фантазиите си има смисъл – даже тогава, когато е траяло единствено четири „ бели “ нощи.
Маргарита Младенова е съветник на спектакъла, основан по творбата с подзаглавие „ Сантиментален разказ. Из спомените на един идеалист “. „ Бели нощи “ е едночасов сън измежду призрачно чудо. За да покаже, че си коства да бленуваш цяла година – поради един момент. Да се влюбиш – макар омразата на ориста. Да оживееш – макар съдбовния завършек на същата тази орис, с която не можеш да бъдеш другар...
Надежда Колева и Румен Драганов описват за първия допир с Достоевски, за пътя към него и неговото творчество, за работата с Марграрита Младенова, за работата в България, за високите топки, за усета към театъра, за митинга и бягствата от сцената.
Кога беше първият ви допир с Достоевски?
Надежда: При мен беше още в трети курс, когато едно момче от класа, режисьор, ме предложения да вземам участие в неговата режисьорска работа. Тогава прочетох за първи път „ Бели нощи “. Тогава обаче се отхвърли да го слага, само че моето предпочитание остана и в следствие взехме решение да го създадем дружно с Румен. Разбрах за програмата „ Малък сезон “ и се оказа, че моят текст е доста подобаващ като тема.
Румен: Аз също се срещнах с Достоевски за първи път в трети курс, когато Маргарита Младенова ме предложения да играя в „ Идиот “. Премиерата беше в четвърти клас.
За първи път ли вършиме драматургия на произведение
Надежда: Не. Това ни беше една от дилемите във втори курс. Тогава репетирахме Маркес. Имахме задание да прочетем съвсем всичко от него и всеки да даде свое предложение за драматизация. Това беше с образователна цел, само че напълно съществено подхождахме към тази задача. Трудно е, само че когато имаш концепция, по-лесно я следваш.
Не е ли доста висока топка Достоевски за първи театър в ролята ви на драматургичен екип?
Румен: Висока топка е и неслучайно ни оказва помощ Маргарита Младенова. Тя се води съветник на представлението, само че беше с нас през целия репетиционен развой – и до момента в който правихме редакция на драматургията, а след това и на сцената. През цялото време бе до нас... Тя има доста опит с този създател, по тази причина нейната помощ изобщо не беше дребна.
Познавате се с Маргарита Младенова от дълго време, само че нещо изненада ли ви от работата с нея по този театър?
Румен: Това постоянно го има в работата с нея. Тя сподели, че вижда от нас нови неща, аз също виждах работата с нея по по-различен метод.
Надежда: Ние имаме доста огромно доверие в нея. И в действителност имахме потребност някой да ни следи по време на подготовките и да имаме противоположна връзка. Защото това е доста сериозен текст, с който не можем сами и по вътрешен глас да се оправим. Тя просто ни даде своето рамо и ни оказа помощ като режисьор.
Има ли заплаха посланията на този театър да останат неразбрани от публиката?
Румен: Винаги го има този риск, само че пък постоянно има късмет да го разбере най-малко един човек. И в това е целият смисъл на театъра и на представленията. Мисля, че задоволително добре сме концентрирали в тематиките, които ни занимават – с цел да може, който има потребност, да хване нещо от него.
Надежда: Сигурна съм, че и двамата с Румен сме гледали спектакли, които не разбираме. Нормално е от време на време да чувстваш отчаяние, че нищо не си получил.
Двамата играете на професионална сцена за първи път в „ Гео “, в Народния спектакъл. Тогава ли се открихте като тандем?
Румен: Нас ни одобриха дружно в един клас, в НАТФИЗ. Но се познаваме още преди този момент – от школата на Малин Кръстев. Така че си имаме история двамата дружно, познаваме се от съвсем 10 години.
Снимка: Яна Лозева
Надежда: През цялото това време се занимаваме дружно с спектакъл. Ние сме си доста близки – и като другари в живота. Споделяме си доста персонални неща. Много се разбираме и се усещаме, без да си приказваме. Затова желаех да направя „ Бели нощи “ тъкмо с него.
Знам, че можем да работим дружно, и то при рискови условия. Освен това, Грети ни познава и двамата, и знае да работи с нас. Всичко ставаше доста елементарно и бързо, и по този начин си спестихме този първичен път – от артиста до режисьора и назад, с цел да се сработим. Не се постановяваше да търсим и път посред ни като артисти.
Румен: Отделно от това, и усетът ни за спектакъл и за текстове доста съответствува. Това форсира процеса, а да имаш доверие към колегата, е едно от най-най-важните неща на сцената за мен.
Какъв е вашият усет за спектакъл?
Надежда: Мен извънредно доста ме притеглят съветските текстове, съветската класика. Има нещо в самите полезности на хората по това време. Много ми се желае да има повече такива хора и в този момент. Защото времето, в което живеем, повече ни лимитира откъм мислене и откъм опит.
Снимка: Яна Лозева
Някак си всичко е наготово и всеки има упованието, че по този начин би трябвало да се случват нещата – че нещо би трябвало да му бъде обещано... А в текстовете, за които приказвам, има вътрешна битка, хората имат дух за живота и изобщо има някаква религия за нещата, идеали, висока ценностна система.
Аз самата доста съм се откривала в тези текстове. Защото от време на време в тази свят съм се чувствала извънредно сама и все едно съм от някакво друго време, и като че ли инцидентно съм попаднала тук и в този момент.
Румен: Като приказваме за усет към театъра, аз не се лимитирам в съответна литература или драматургия. За мен е доста по-важно по какъв начин ще изляза от представлението, което виждам, и дали с нещо то ме е докоснало. Случвало ми се е да се впечатля от доста незнаен текст, показан от доста незнайни артисти. Случвало се и противоположното – да виждам класика с огромни артисти и да не стигне нищо до мен...
А какво Ви вълнува отвън театъра?
Румен: Аз се занимавам с музика, само че под псевдонима Румбаляка. Група артисти се събрахме в едно студио, вършим и клипове. Аз даже това не го диференцирам доста театъра. Когато мислим за концерти и за участия, мислим като за зрелище. Затова тази активност не е доста далечна от това, което ми се случва в театъра. Музиката, която вършим, е хип-хоп, само че с всевъзможни примеси на фънк, джаз...
Надежда: Аз доста желая да се занимавам единствено с специалността си и работата ми като актриса в театъра и киното, което по-рядко се случва.
В продължение на една година бях барман, в едно столично заведение. Но мисля, че това по-скоро е нездравословно за мен като актриса, макар срещите с доста хора и социализацията. Има си своите плюсове, само че е и доста тежка работа.
Вдъхновяват ме други актьори, които се занимават с изкуство, с разнообразни неща – хора, които имат концепция и гений за нещата, и виждане, и имат някакъв собствен свят, и почерк като създатели, и работят за това да основават своите неща. Това ме стимулира и мен самата.
https://btvnovinite.bg/galleries/vechnijat-apokrif-na-ivan-dobchev-snimki-video.html
Румен: Аз имам къща в едно село на Северното Черноморие. Обичам да вървя там най-малко за десетина дни, да седнал съм самичък, да обикалям, да карам сърф. За 10 дни съумявам да се презаредя. И всякога си мисля, че това ми оказва помощ за идващия сценичен сезон. Сякаш се качвам на друго равнище – като в някаква медитация... Обичам тази „ рутина “ и доста би било хубаво в случай че се случва по-често.
Харесвате ли България като страна за живеене?
Надежда: Да. Тук сме. Просто ми прави усещане, че около тези митинги, които към момента не престават, до момента никой не ги е отразил. Означава, че на хората, които ни ръководят, не им пука за този народ. А това е много тъпо, тъй като ние живеем в тази страна и подвластен от едни хора, които по никакъв метод не съумяват да ни схванат. Те даже нямат желанието да ни схванат...
Румен: Харесвам България като география. Това, че имаме планина и море, е супер. Относно ръководството, доста неприятно усещане ми направи, че доста хора не са добре осведомени с това, което се случва, и нямат персонално мнение, а се водят по мнението на другите. За мен това е доста по-опасно от каквото и да е друго, което се случва.
Ние сме народът. Не може да си в този народ и да си човек без позиция, и да следваш това, което някой различен ти е споделил. Относно ръководещите, доста пъти съм бил ужасно отчаян. И всякога си дублирам, че не мога да поставям всички под един знаменател. Може би във всяка партия има един почтен човек, с положителни планове и положителни хрумвания. Но си мисля, че сега колелото е задвижено по подобен метод, че в този момент даже да имаш хрумвания, те ще бъдат смлени...
Бихте ли си дали късмет на открито?
Надежда: С театъра е доста мъчно на открито, само че не е невероятно. Има такива образци. На мен персонално доста ми пречи езика, който не знам толкоз добре, колкото българския. Като че ли е по-лесно да пробиеш в киното и нашата колежка Мария Бакалова е образец за това. Холивудската фантазия на български артист може да бъде действителност – като равнище на благоприятни условия.
Румен: Не бих живял в чужбина, тъй като съм доста обвързван с България. Но, сигурно, бих играл там. На мен това към този момент ми се случи със спектакъла „ Луда трева “. Бяхме на театрални фестивали в Будва (Черна гора), Клуж-Напока (Румъния) и в Риека (Хърватия). Смея да настоявам, че имаме театрални представления на европейско равнище и аз в действителност бих играл в чужбина – и в киното, и в театъра.
Вие от тези младежи ли сте, за които обратно няма нищо, и всичко стартира от тях?
Надежда: Не. Вярвам, че поколенията могат да си дадат доста едно на друго, могат да си бъдат забавни. Различни хора сме, само че в доста връзки можем да се докоснем.
Румен: Няма по какъв начин да не ни интересува историята. Казва се, че към този момент всичко е направено и че каквото и да направиш, най-вероятно е римейк. Затова би трябвало различен метод към публиката. Нашият професор Маргарита Младенова е подобен човек – който се учи дружно с нас. За мен това демонстрира, че не си стигнал до някакво равнище и си споделил „ Окей! “, а продължаваш да се развиваш – най-много духовно.
Отскоро „ Бели нощи “, още веднъж по Достоевски, внася своя баснословен полумрак на една от сцените в „ Сфумато “. Драматургичната версия е на младите артисти Надежда Колева и Румен Драганов, които извършват и основните функции. Епизодично, само че основно сюжетно наличие има Стефан Саръиванов.
Кое е малко и кое – доста, за един човешки живот. Защо постоянно би трябвало да има граници в връзки, обречени на обич. Къде стартира и къде свършва мигът, в който откровението няма смисъл. Кога щастието да имаш дамата на фантазиите си има смисъл – даже тогава, когато е траяло единствено четири „ бели “ нощи.
Маргарита Младенова е съветник на спектакъла, основан по творбата с подзаглавие „ Сантиментален разказ. Из спомените на един идеалист “. „ Бели нощи “ е едночасов сън измежду призрачно чудо. За да покаже, че си коства да бленуваш цяла година – поради един момент. Да се влюбиш – макар омразата на ориста. Да оживееш – макар съдбовния завършек на същата тази орис, с която не можеш да бъдеш другар...
Надежда Колева и Румен Драганов описват за първия допир с Достоевски, за пътя към него и неговото творчество, за работата с Марграрита Младенова, за работата в България, за високите топки, за усета към театъра, за митинга и бягствата от сцената.
Кога беше първият ви допир с Достоевски?
Надежда: При мен беше още в трети курс, когато едно момче от класа, режисьор, ме предложения да вземам участие в неговата режисьорска работа. Тогава прочетох за първи път „ Бели нощи “. Тогава обаче се отхвърли да го слага, само че моето предпочитание остана и в следствие взехме решение да го създадем дружно с Румен. Разбрах за програмата „ Малък сезон “ и се оказа, че моят текст е доста подобаващ като тема.
Румен: Аз също се срещнах с Достоевски за първи път в трети курс, когато Маргарита Младенова ме предложения да играя в „ Идиот “. Премиерата беше в четвърти клас.
За първи път ли вършиме драматургия на произведение
Надежда: Не. Това ни беше една от дилемите във втори курс. Тогава репетирахме Маркес. Имахме задание да прочетем съвсем всичко от него и всеки да даде свое предложение за драматизация. Това беше с образователна цел, само че напълно съществено подхождахме към тази задача. Трудно е, само че когато имаш концепция, по-лесно я следваш.
Не е ли доста висока топка Достоевски за първи театър в ролята ви на драматургичен екип?
Румен: Висока топка е и неслучайно ни оказва помощ Маргарита Младенова. Тя се води съветник на представлението, само че беше с нас през целия репетиционен развой – и до момента в който правихме редакция на драматургията, а след това и на сцената. През цялото време бе до нас... Тя има доста опит с този създател, по тази причина нейната помощ изобщо не беше дребна.
Познавате се с Маргарита Младенова от дълго време, само че нещо изненада ли ви от работата с нея по този театър?
Румен: Това постоянно го има в работата с нея. Тя сподели, че вижда от нас нови неща, аз също виждах работата с нея по по-различен метод.
Надежда: Ние имаме доста огромно доверие в нея. И в действителност имахме потребност някой да ни следи по време на подготовките и да имаме противоположна връзка. Защото това е доста сериозен текст, с който не можем сами и по вътрешен глас да се оправим. Тя просто ни даде своето рамо и ни оказа помощ като режисьор.
Има ли заплаха посланията на този театър да останат неразбрани от публиката?
Румен: Винаги го има този риск, само че пък постоянно има късмет да го разбере най-малко един човек. И в това е целият смисъл на театъра и на представленията. Мисля, че задоволително добре сме концентрирали в тематиките, които ни занимават – с цел да може, който има потребност, да хване нещо от него.
Надежда: Сигурна съм, че и двамата с Румен сме гледали спектакли, които не разбираме. Нормално е от време на време да чувстваш отчаяние, че нищо не си получил.
Двамата играете на професионална сцена за първи път в „ Гео “, в Народния спектакъл. Тогава ли се открихте като тандем?
Румен: Нас ни одобриха дружно в един клас, в НАТФИЗ. Но се познаваме още преди този момент – от школата на Малин Кръстев. Така че си имаме история двамата дружно, познаваме се от съвсем 10 години.
Снимка: Яна Лозева
Надежда: През цялото това време се занимаваме дружно с спектакъл. Ние сме си доста близки – и като другари в живота. Споделяме си доста персонални неща. Много се разбираме и се усещаме, без да си приказваме. Затова желаех да направя „ Бели нощи “ тъкмо с него.
Знам, че можем да работим дружно, и то при рискови условия. Освен това, Грети ни познава и двамата, и знае да работи с нас. Всичко ставаше доста елементарно и бързо, и по този начин си спестихме този първичен път – от артиста до режисьора и назад, с цел да се сработим. Не се постановяваше да търсим и път посред ни като артисти.
Румен: Отделно от това, и усетът ни за спектакъл и за текстове доста съответствува. Това форсира процеса, а да имаш доверие към колегата, е едно от най-най-важните неща на сцената за мен.
Какъв е вашият усет за спектакъл?
Надежда: Мен извънредно доста ме притеглят съветските текстове, съветската класика. Има нещо в самите полезности на хората по това време. Много ми се желае да има повече такива хора и в този момент. Защото времето, в което живеем, повече ни лимитира откъм мислене и откъм опит.
Снимка: Яна Лозева
Някак си всичко е наготово и всеки има упованието, че по този начин би трябвало да се случват нещата – че нещо би трябвало да му бъде обещано... А в текстовете, за които приказвам, има вътрешна битка, хората имат дух за живота и изобщо има някаква религия за нещата, идеали, висока ценностна система.
Аз самата доста съм се откривала в тези текстове. Защото от време на време в тази свят съм се чувствала извънредно сама и все едно съм от някакво друго време, и като че ли инцидентно съм попаднала тук и в този момент.
Румен: Като приказваме за усет към театъра, аз не се лимитирам в съответна литература или драматургия. За мен е доста по-важно по какъв начин ще изляза от представлението, което виждам, и дали с нещо то ме е докоснало. Случвало ми се е да се впечатля от доста незнаен текст, показан от доста незнайни артисти. Случвало се и противоположното – да виждам класика с огромни артисти и да не стигне нищо до мен...
А какво Ви вълнува отвън театъра?
Румен: Аз се занимавам с музика, само че под псевдонима Румбаляка. Група артисти се събрахме в едно студио, вършим и клипове. Аз даже това не го диференцирам доста театъра. Когато мислим за концерти и за участия, мислим като за зрелище. Затова тази активност не е доста далечна от това, което ми се случва в театъра. Музиката, която вършим, е хип-хоп, само че с всевъзможни примеси на фънк, джаз...
Надежда: Аз доста желая да се занимавам единствено с специалността си и работата ми като актриса в театъра и киното, което по-рядко се случва.
В продължение на една година бях барман, в едно столично заведение. Но мисля, че това по-скоро е нездравословно за мен като актриса, макар срещите с доста хора и социализацията. Има си своите плюсове, само че е и доста тежка работа.
Вдъхновяват ме други актьори, които се занимават с изкуство, с разнообразни неща – хора, които имат концепция и гений за нещата, и виждане, и имат някакъв собствен свят, и почерк като създатели, и работят за това да основават своите неща. Това ме стимулира и мен самата.
https://btvnovinite.bg/galleries/vechnijat-apokrif-na-ivan-dobchev-snimki-video.html
Румен: Аз имам къща в едно село на Северното Черноморие. Обичам да вървя там най-малко за десетина дни, да седнал съм самичък, да обикалям, да карам сърф. За 10 дни съумявам да се презаредя. И всякога си мисля, че това ми оказва помощ за идващия сценичен сезон. Сякаш се качвам на друго равнище – като в някаква медитация... Обичам тази „ рутина “ и доста би било хубаво в случай че се случва по-често.
Харесвате ли България като страна за живеене?
Надежда: Да. Тук сме. Просто ми прави усещане, че около тези митинги, които към момента не престават, до момента никой не ги е отразил. Означава, че на хората, които ни ръководят, не им пука за този народ. А това е много тъпо, тъй като ние живеем в тази страна и подвластен от едни хора, които по никакъв метод не съумяват да ни схванат. Те даже нямат желанието да ни схванат...
Румен: Харесвам България като география. Това, че имаме планина и море, е супер. Относно ръководството, доста неприятно усещане ми направи, че доста хора не са добре осведомени с това, което се случва, и нямат персонално мнение, а се водят по мнението на другите. За мен това е доста по-опасно от каквото и да е друго, което се случва.
Ние сме народът. Не може да си в този народ и да си човек без позиция, и да следваш това, което някой различен ти е споделил. Относно ръководещите, доста пъти съм бил ужасно отчаян. И всякога си дублирам, че не мога да поставям всички под един знаменател. Може би във всяка партия има един почтен човек, с положителни планове и положителни хрумвания. Но си мисля, че сега колелото е задвижено по подобен метод, че в този момент даже да имаш хрумвания, те ще бъдат смлени...
Бихте ли си дали късмет на открито?
Надежда: С театъра е доста мъчно на открито, само че не е невероятно. Има такива образци. На мен персонално доста ми пречи езика, който не знам толкоз добре, колкото българския. Като че ли е по-лесно да пробиеш в киното и нашата колежка Мария Бакалова е образец за това. Холивудската фантазия на български артист може да бъде действителност – като равнище на благоприятни условия.
Румен: Не бих живял в чужбина, тъй като съм доста обвързван с България. Но, сигурно, бих играл там. На мен това към този момент ми се случи със спектакъла „ Луда трева “. Бяхме на театрални фестивали в Будва (Черна гора), Клуж-Напока (Румъния) и в Риека (Хърватия). Смея да настоявам, че имаме театрални представления на европейско равнище и аз в действителност бих играл в чужбина – и в киното, и в театъра.
Вие от тези младежи ли сте, за които обратно няма нищо, и всичко стартира от тях?
Надежда: Не. Вярвам, че поколенията могат да си дадат доста едно на друго, могат да си бъдат забавни. Различни хора сме, само че в доста връзки можем да се докоснем.
Румен: Няма по какъв начин да не ни интересува историята. Казва се, че към този момент всичко е направено и че каквото и да направиш, най-вероятно е римейк. Затова би трябвало различен метод към публиката. Нашият професор Маргарита Младенова е подобен човек – който се учи дружно с нас. За мен това демонстрира, че не си стигнал до някакво равнище и си споделил „ Окей! “, а продължаваш да се развиваш – най-много духовно.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ