Белинташ, познат и като Белънташ и Бели таши“ е намираща

Белинташ, прочут и като Белънташ и „ Бели таши “ е намираща се в Родопите канара с формата на малко плато – скалата носи следи от човешка активност. Скалната площадка е дълга към 300 метра и се намира на 1225 метра надморска височина. Разполага се на 30 километра югоизточно от гр. Асеновград и съставлява второто най-голямо скално-изсечено светилище след Перперек в България. Заема повърхност от близо 5 декара, върху издължена (в посока север-юг) скална повърхност, която има междинен надолнище на изток от към 18º. Смята се, че в миналото, по-точно през Енеолита там са се правили ритуали от племената, населяващи региона – самото предопределение и същина на обекта към момента са неразбираеми. Смятало се е, че в по-късните столетия, по времето на траките мястото е било обект на фетиш в чест на господ Сабазий. Друга догадка твърди, че издълбаните улеи, кръгли отвори, ниши и стъпала на горната площадка на скалата в действителност образуват карта на звездното небе.

Проф. Ана Радунчева, която е един от най-изтъкнатите български експерти по праистория твърди, че енеолитният храмов комплекс до село Долнослав и светилището Белинташ са неделимо свързани. Храмовият комплекс съставлява най-ниско разположеното звено на високопланинска система от скални светилища – дружно с Белинташ са функционирали като обединен комплекс.

Белинташ и храмовият комплекс край Долнослав са част от обширна и мощно проявена магнитна особеност. Според археоастрономическите проучвания олтарите са издигнати на мястото, където са ситуирани всички аномални точки в храмовия център. Самото светилище се намира върху пространно каменно плато, имащо формата на фуния – най-ниската му част приключва в тясно каменно дере.

Произходът на името на скалата е много забавен. Означава „ Белият камък “, идващо от тройното членуване на прилагателното „ бял “ в родопския акцент – произнася се като „ белиън, белън “. Втората част от името –„ таш “ е турцизъм и значи камък.

Самото име е обвързвано с няколко хипотези. Едната от тях е на краеведа Никола Боев, който твърди, че топонимът Белинташ може да значи „ камъкът на войната “ и е обвързван със свещената война за основното светилище на Сабазий/Дионис в Родопите. Тук би трябвало да отбележим, че тази доктрина не се поддържа от българските археолози и историци, а през 2015 година  окончателно оборена от доктор Борислав Бориславов. Все отново Боев е създател на няколко краеведски проучвания, свързани със светилището – това са „ Белинташ – светилището на бесите. Загадката на Родопа “, „ Блясъкът на Белинташ “, „ Свещеният лес на бесите “ и „ Белинташ разкрива хилядолетни секрети “.

Улеите, водещи към огромната щерна. Снимка: Уикипедия

Народните предания пък настояват, че мястото е кръстено на Бельо (Белю) челник – един от сподвижниците на Караджа челник.

Тук още от халколита се е следило изумителното естествено събитие наречено „ бели нощи “ – цялата хълмиста низина бива обхваната от искрящо бяло зарево, над което върху мастилено-синия декор на небето може да се види „ лежащата мъжка фигура “, наподобяваща платото-олтар гледано от низината. Според Радунчева това е обвързвано с наименованието на свещеното място.

Съществува легенда за българска мома, която се хвърлила от високите скали с цел да опази достойнството си от турците. Усещате ли леката отпратка с Калиакра? Легендата споделя, че един от острите зъбери закачил дългата ѝ бяла риза – може би, с цел да я избави. За жал платното се скъсало и девойката полетяла надолу, а след нея останали единствено късовете от белите облекла. Така мястото било наречено Бела Снáга (с акцентиране на първото „ а “). По-късно турците го превеждат като „ белинташ “ – „ белин “ (снага, тяло) и „ таш “ (камък).

По пътя към централната част на светилището, могат да бъдат видени великански скално-изсечени антропоморфни и зооморфни скали. На самото плато се следят и разнородни геометрични контури – виждат се и два скални басейни (назовавани постоянно щерни), които остават цялостни през цялата година. Около тях, в леглото на скалата могат да бъдат забелязани  самобитни каменни седалки. Тъй като се счита, че Белинташ има неразривна връзка с енеолитния паметен комплекс край село Долнослав, то мястото се дефинира като светилище на 7000 години – това го издига до едно от най-старите на територията на Европа.

Етапът до който са стигнали изследванията навежда учените на мисълта, че платото се употребява за паметни действия от античното родопско население още от V хиляди прочие Хр. Датираните от каменно-медната ера отвесни изсичания в скалите, единствено поддържат тази доктрина. Археолога доктор Борислав Бориславов и екипът му даже стигат до там, че да настояват, че светилището Белинташ е по-старо от Перперек (Перперикон).

Прочетете публикацията с доста фотоси за Мегалитният комплекс Перперикон.

Проф. Ана Радунчева е на мнение, че платото-олтар датира от Енеолитната ера – теорията и лежи върху откритата в една от скалните пукнатини на Белинташ глинена енеолитна антропоморфна статуетка. Освен това цялата централна част на светилището е цялостна с късноенеолитна керамика – да не приказваме за откритата керамика под отвесните скали на платото и намиращите се изпод пещери.

През 1975 година са извършени първите археологически изследвания на Белинташ от българските археолози Георги Велев и Росица Морева – Арабова.

По-късно, през 1980 година екип археоастрономи също изследват мястото – точно техните изявления го вършат толкоз известно в българската археологическа просвета. Те са на мнение, че платото в действителност е огромно антично тракийско скално светилище (древна слънчева обсерватория), употребявано за съответни аграрни и религиозни действия.

Една от скалните площадки, позната като „ наблюдателна “ посредством неестествен и натурален визир фиксират две значими слънчеви посоки – изгрев при равноденствие и изгрев при лятно слънцестоене. Тази доктрина на Ал. Стоев е отхвърлена от Николай Дерменджиев – той споделя, че заради огромната дължина на обекта (ок. 300 m), няма по какъв начин еднопосочно да се разпознава центърът на съответните наблюдения. Дерменджиев счита, че сигурно на платото-олтар са разполагат повече от една  „ наблюдателни площадки “, затова е изцяло допустима появяването на един забележителен водоравен паралакс на реперите на хоризонта. Това пък води до извода, че няма по какъв начин да сме сигурни в каквото и да било и е по-добре да се подходи по-резервирано към откритите направления (направления).

Автор: Божидара Иванова