Иван Ценов: В Лукойл вярваха, че съм им пречка и стоя против тях
Баскетболната легенда Иван Ценов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Подобно на футбола, баскетболът ни също е в рецесия. Изминаха 9 години от последното ни присъединяване на огромен конгрес – ЕВРО 2011 в Литва. Славният играч на ЦСКА се нае да разяснява мъчителните проблеми в спорта с оранжевата топка. С “армейския” клуб печели три трофеи и четири купи на България. Има стабилен опит като функционер – бил е заместник-министър на спорта и вицепрезидент на родната федерация, а в този момент е управител на зала “Триадица”.
- Иване, здравей! Благодаря ти, че одобри поканата да гостуваш в предаването „ Код Спорт “! Да стартираме нашия диалог с тематика, която се дискутира ежечасно в медиите – COVID-19 . Как се отразява всичко това на теб и околните ти?
- Както на всички хора. Тези ограничения усложняват живота значително, на спорта се отразява трагично, доста родители стопираха децата си да спортуват, изобщо да упражняват, както знаете има и възбрана сега. Това е последното нещо, което ще попречи на спорта в България. След всички други неща, които се случват, това пристигна като похлупак от горната страна, че в този момент и децата не могат да спортуват. Мъжките и женските тимове играят пред празни зали, а спортът в последна сметка е за хората. Не е с цел да се организира едно съревнование, а с цел да го видят хората.
- Можем ли да си извадим някакви поучения от тази пандемия?
- Лично за себе си аз доста от дълго време съм си извадил една поука, че най-хубавата ваксина против всевъзможни болести е физическата интензивност. За страдание, тези стойности, които се регистрират в България на смъртност и на заболеваемост, значително са свързани с това, че ние сме болна нация, тъй като не спортуваме.
- Целият ти живот е обвързван с твоя обичан спорт баскетболът – какво виждаш сега, има ли някаква светлина?
- Светлина постоянно има. Въпросът е, че проблемите в баскетбола особено не са нещо настрана от проблемите на целия ни спорт. Финансирането е нещо, за което всички приказват, няма средства. Много се приказва за закон за спорта, само че аз съм малко на по-различно мнение, че не нов закон за спорта ще помогне да се разсъни спортът, а по-скоро зависи от желанието на общините и на страната. Ако желаят да го създадат, ще стане доста елементарно.
- Преди седмица мъжкият ни народен тим загуби в Сараево двете си квалификации за Евробаскет 2022 против Босна и против Гърция. Толкова огромна ли е разликата сред нашите състезатели и тези на домакините? Резултатът в тази среща беше 88:49…
- Да, в действителност това е една доста тежка загуба, особено от Босна. В идващия мач с Гърция тимът ни седнал съм по-добре и даже имахме доста сериозен късмет да победим. Естествено, не е такава разликата. В момента поради Коронавирус епидемията нито един тим не може да е предвидим, тъй като до последния миг не се знае с какъв състав е, дали някой няма да се разболее, какво е ситуацията. Определено не е такава разликата с Босна. Щабът на тима би трябвало да каже по какъв начин вижда нещата, само че несъмнено не е такава разликата сред нашия баскетбол и босненския. Досега постоянно срещите с тях са били много по-оспорвани. Може би и това, че те като домакини са имали някакво преимущество, е дало резултат.
- Имаме един играч на топ равнище и това е Александър Везенков, който не взе присъединяване в мачовете поради позитивен тест за COVID-19 . Коя е повода да нямаме други баскетболисти в огромни шампионати?
- Причината, както споделих и доскоро, е обвързвана с целия спорт. Големите баскетболисти стартират от дребни деца. Колкото повече деца има, които се занимават, толкоз шансът да излезе някой добър баскетболист е по-голям. За страдание, освен в баскетбола, а в множеството спортове тези услуги станаха платени. От деца самите състезатели привикват, че те си заплащат за това нещо и чакат някаква услуга от треньора. Те не са състезатели, те са клиенти и си заплащат такса, с цел да упражняват. Това въпреки това пък стопира несъмнено доста надарени деца, които нямат финансовата опция да си платят. Това за мен е една от най-големите закани за спорта в България, че той става много скъпоплатено наслаждение, което доста хора не могат да си разрешат. Опираме до финанси, тъй като и ти знаеш доста добре, че огромните баскетболисти, които играят в НБА, множеството от тях са тръгнали от гетата, от небогати фамилии. Не съм чул някъде на доста богати родители детето да е станало доста добър състезател.
- Какво е мнението ти за чужденците, които се подвизават в родния шампионат?
- В другите години сме виждали и доста положителни чужденци, виждали сме и доста слаби. Въпросът е, че би трябвало да се откри някакъв баланс. Лично аз съм на мнение, че би трябвало да има чужденци, не може да се играе без чужденци. На този стадий ние нямаме задоволителен брой добре готови състезатели, които да могат да създадат Националната баскетболна лига забавно състезание и хората да вървят да гледат по залите. Трябва да се резервира салдото, хем да има локални играчи, само че да има и състезатели от чужбина, които да подвигат равнището и да вършат мачовете много по-интересни.
- Много е трагично, че в шампионата при мъжете има надпреварване с два коня или най-много три. Другите сякаш просто играят допълваща роля.
- За страдание е по този начин. Тази година е по-интересно шампионата, най-малко това, което изначало се вижда, макар че Левски към този момент са любимец. Другите тимове ми се костват, най-малко на мен, с по-изравнени благоприятни условия, може да се чакат някакви изненади, забавни мачове, само че отново с тази зараза, без публика… Вярно, че има телевизионни предавания, само че доста пъти остава без да го видят хората.
- Преди три години беше част от ръководството на българския баскетбол. Позицията ти бе изпълнителен вицепрезидент на федерацията. Защо реши да подадеш оставка?
- Да кажем, по аргументи, че в един от огромните ни тимове бяха уверени, че аз съм срещу тях. Няма да се тормозя - ще кажа, че става дума за Лукойл. Всичко потегли от една възбрана да се играят финални мачове в тяхната зала. Може би някакво недоразумение сред мен и управлението на Лукойл, само че и до момента съм уверен, че това мое решение беше вярно и че финалните мачове би трябвало да се играят във допустимо най-големите зали, с цел да може да са в действителност един празник на баскетбола. Не желаех това напрежение да се предава върху федерацията, персоналните ми връзки с Лукойл да стават причина федерацията да е пленник на някакви персонални борби сред мен и управлението на Лукойл.
- Имал ли си в миналото диалог с Валентин Златев на тази тематика?
- Не, по-късно не съм имал диалог. Преди това мога да кажа, че сме били в доста положителни връзки, срещал съм схващане и от него. Няма никакъв проблем в връзките ни, само че по този начин и не можахме да приказваме за какво тъкмо се случи това нещо и за какво взеха решение, че съм някаква спънка за техния тим и че ходя срещу тях. Показал съм в годините, когато съм бил началник във федерацията, че в никакъв случай не съм правил взаимни отстъпки, без значение за кого става дума. Дали за богат тим, дали за безпаричен тим, има правила, които би трябвало да се съблюдават. Моето мнение е, че всеки компромис води след себе си до идващ, той се мултиплицира и стават доста взаимни отстъпки.
- Кое те е разочаровало най-вече в баскетбола?
- В годините най-вече ме е разочаровало това, че доста хора си трансформират мнението. Както една година се мисли по един метод, идната година конюнктурата постанова да мислиш по различен метод. Това за мен е пагубно. В баскетбола няма какво да ме разочарова, получавал съм единствено хубави неща от него и хубави страсти. Хора са ме разочаровали. Много хора си трансформират и позицията, и мнението, не си отстояват това, което мислят до последно.
- Клубът, в който си бил младеж – ЦСКА, няма мъжки тим. Тук би трябвало да признаем напъните на Александър Чакмаков и на Роберт Гергов. Изчезна Академик (София) – клуб с изключителна история. Въпросът е за какво и кой ще е идващият?
- Надявам се, че до няколко години ЦСКА в действителност отново ще съумеят да имат мъжки тим, тъй като Сашо Чакмаков и Роберт Гергов потеглиха в една, съгласно мен, вярна посока – да почнат от нулата да развиват нещата. ЦСКА е клуб, който мъчно приема да е изкуствено основан. ЦСКА би трябвало да играе с техни юноши, с деца, които са рожба на тяхната школа, с цел да бъде в действителност същинският ЦСКА. Имаше доста случаи през годините, когато се почва - един грък Стерианопулос, след това беше Коен… Но това са клубове, които са еднодневки. Появяват се за няколко дни, години, месеци и по същия метод, по който се е появил, изчезва, както изчезна клубът и на Коен, и на Стерианопулос. Това са хора, които търсят други дивиденти от спорта, те не са същински цесекари и да желаят да възстановят клуба. Те желаят да употребяват името на ЦСКА.
- Тити Папазов прави всевъзможни фокуси да резервира Левски. Мнозина го подлагат на критика, само че любовта му към клуба го прави извънреден комбинатор. Това ли е методът да съществува един от най-увлекателните спортове – на хора, подготвени на всичко в името на баскетбола?
- Тити в действителност е човек, който е мъчително завързан към Левски и към баскетбола. Може би това е методът, това, което той прави, тъй като той в действителност поставя неимоверни старания да намира спонсори, минава през какво ли не, с цел да обезпечи битие на тима. Сигурно това е методът в днешно време, откакто няма други способи, а се вижда, че неговият клуб върви напред. Не бих показал дали това е вярната рецепта или не, само че дава резултат. В днешно време несъмнено е по този начин.
- Миналия месец се разделихме със Симеон Варчев – легенда на българския баскетбол. Какво научи от него през годините?
- Симеон Варчев беше в действителност един извънредно несклоняем човек, гонеше задачите си до последно, полагаше оптимални старания. Човек, който е потвърдил качествата си и като треньор, и като началник. Направи чудеса във Варна, направи го баскетболен град, сътвори доста играчи там. За страдание, ще липсва доста на баскетбола. Липсваше, откогато се разболя и не бе част и от управлението на федерацията, и на варненския клуб. Но казусът е, че няма доста треньори като него, които по този начин да отдават живота си на един спорт.
- Нека да поговорим за кариерата ти. Откъде потегли увлечението ти към баскетбола? Защо ЦСКА?
- Знаеш, че преди време бяха по този начин изискванията, че в случай че искаш да тренираш някъде, трябваше да тренираш в твоя регион и цяла София беше районирана. Понеже живеех до Орлов мост, ЦСКА беше в моя регион, стадион „ Народна войска “ тогава беше навръх пет минути от нас, единствено минавах през парка. Сигурно съм случил и на положителни треньори, които са ме запалили – Кирил Михайлов, Нино Войнов, господ да ги елементарни, Радка Савова също. Когато треньорът на подрастващите успее да възпламени искрицата в едно дете, че това е неговият спорт и може да се развива, нещата потеглят по-лесно.
- Кои ти бяха съотборници тогава, с кои тръгнахте?
- С Вальо Цветков, Боби Ташков… За страдание, множеството от тях се отхвърлиха по-рано. Любо Амиорков, с него и до момента сме другари, тръгнали сме от деца и до момента си поддържаме положителни връзки.
- Тогава беше съвременно да гледаме на касетки мачовете на звездите от НБА – кой ти беше кумирът от „ лигата на извънземните “?
- Още от преди да има VHS касетки, с Вальо Цветков ходехме в Народна библиотека. Само там можеше да се прочете и да се види списанието “Sports Illustrated”. Дори да си призная почтено, някой път късахме страници, с цел да имаме фотография на Карим Абдул-Джабар или на някой различен от звездите от НБА. Не съм имал един идол. Просто доста въздействащо беше 1977 година на Универсиадата в София, като имахме опция да гледаме неповторим американски тим. Присъствах на мача, на който Дарел Грифит прескочи един белгиец. То е като магия, още повече човек се възпламенява и желае да тренира, да си усили отскока, да наподобява най-малко малко на някой от тези играчи!
- Вероятно огромна част от феновете не знаят, само че ти притежаваше един незабравим отскок, от „ раницата “ вадеше топката и забиваше, и беше извънредно атрактивен играч.
- За страдание беше от дълго време, преди много години. Младите фенове надали могат да си показват, че това нещо се е случвало, само че, да, в действителност по този начин беше.
- Как попадна в Академик (София) на 17 години?
- Това е доста забавна история. На 17 години не можех да отида боец, бях тръгнал една година по-рано на учебно заведение, а с цел да отида боец, трябваше да съм навършил 18. Георги Бързаков тогава беше треньор на мъжкия тим на Академик, пристигна у дома и ме предложения да стана част от Академик. Тръгвайки си, ми сподели едно нещо, което доста време по-късно разбрах: „ Ванка, и гледай да си останеш подобен, какъвто си! “ В първия миг не разбрах какво е и може би година-две по-късно разбрах, че аз не попитах – ще ми заплащат ли? Не попитах ще взимам ли заплата в Академик, тъй като бях толкоз благополучен, че някакъв мъжки тим, който апропо предходната година беше трети за купата, желае аз да съм част от този отбор. Въобще не ми е минавало през акъла, че би трябвало да взимам някакви пари в Академик, плюс това съм и студент. Сега първият въпрос е – какъв брой ще получавам, ще имам ли апартамент, кола? Други времена. Ясно е, че в този момент всичко се комерсиализира и не може да бъде по този метод.
- След това отиваш боец в школата на ЦСКА.
- Да, отидох доброволец, апропо, тъй като можех до 30 и няколко години да изучавам. ЦСКА имаше добър тим, Петко Маринов беше треньор. Бяха множеството момчета, с които сме израснали дружно – Росен Барчовски, Вальо Цветков… Имаше доста състезатели, с които сме другари от деца.
- В тима тогава бяха и Румен Пейчев, и Милко Арабаджийски…
- Да, Румен, Милко, сериозен тим, Коста Илиев беше пристигнал от Видин боец, дори към този момент се беше уволнил. Мисля, че направихме положителни сезони с ЦСКА. Зала „ Христо Ботев “ и зала „ Триадица “ бяха цялостни от по един-два часа преди мача, нямаше места, мъчно влизаха дори нашите съпруги.
- Кой е най-големият ти триумф с тима на ЦСКА?
- Не мога да ги разделя на огромни и дребни. Най-сладко е постоянно, когато ЦСКА побеждава Левски. Но през сезон 1983/84, Левски ни биеха цяла година, където ни заловен. Такава беше системата на шампионата, че най-после първият и вторият играеха суперфинал. Ние бяхме втори в класирането, а те първи. Цял мач ни водиха и най-после, господ да го елементарни, Румен Пейчев в последната секунда вкара един панер и ги бихме с една точка в зала „ Фестивална “. Това беше най-сладкият триумф, може би беше малко недостоен, защото цяла година са по-добър тим и непрестанно те бият, само че това е спортът, такава е била системата на шампионата.
- Играл си още с екипите на Компакт (Димитровград) и Фикосота (Шумен) – за какво тези планове изчезнаха по този начин бързо, както и бяха основани?
- Специално Компакт изчезна по финансови аргументи. Спонсорът на Компакт Иван Евлогиев имаше проблеми с една банка, която притежаваше, понижиха средствата и напълно разумно той се лиши от тима, който спонсорираше. С Фикосота мисля, че нещата бяха по-различни, тъй като самата компания Фикосота сякаш на този стадий не срещна поддръжка от общината. Имаха доста съществени планове – да създадат нова зала. С Фикосота играехме и в Купата на европейските първенци и трябваше да играем във Варна, поради условията. Решиха, че няма никакъв смисъл да си тим от Шумен, а да играеш мачовете си във Варна. Все отново прави се за града, за хората от общността. Мисля, че затова прекратиха, само че се надявам, че към този момент като има нова зала, може да се възобнови. Те и до момента оказват помощ на шуменския баскетбол без да се обявяват доста. Но могат да се замислят в действителност и за по-силен тим, който да играе в НБЛ. Имат си всички условия, нека да се случи.
- Кои са мачовете с националния тим на България, които си спомняш и в този момент?
- Без да се замисля, споделям незабавно – когато бихме Гърция и Югославия. Двата мача бяха с разнообразни треньори. Симеон Варчев водеше тима против Гърция, а при успеха над Югославия беше Кирил Семов, мир на праха му и на него.
- Как сме побеждавали тези страни, от които в този момент изоставаме пъклен доста, няма по какъв начин да го крием?
- Сигурно тогава системата е била по-добра. В годините преди 10 ноември се даваха доста пари за спорт. Спортът беше един тип държавна политика, с което показвахме, че сме по-добри от капиталистите. Въпреки че имаше доста минуси, никой от нас не можеше да отиде да играе в чужбина, ставаше с доста съществени позволения, както беше и за Георги Глушков, надали не от Политбюро. Имаше едно предписание, че след 28 години, можеш да отидеш да играеш в чужбина, като отново ти удържат някакви пари. Не може да взимаш повече от заплатата на посланика – неща, които е добре, че сега ги няма.
- Кога реши да кажеш „ стоп “ като играч и елементарно ли взе това решение?
- Всъщност във Фикосота бях играч може би два месеца. Отборът несъмнено не вървеше. Един ден Красен Кюркчиев, който беше президент на клуба, пристигна в залата, извикаха ме горе и ми сподели, че желае да стана играещ треньор. Преди това бях в Кипър играещ треньор една година или две. Казах му, че за тим с упоритостите на Фикосота, който желае да нападна челните места, да е в тройката, даже да вземе шампионска купа или купа, това е невероятно. Не е съществено да има играещ треньор подобен тим. Тогава ми предложи да се откажа от спортната си кариера. В интерес на истината, даде ми към половин час да помисля. Но към този момент бях и на години – на 36. Можех да поиграя още някоя година, само че човек би трябвало да знае по кое време да спре.
- Имаш двама сина – Христо и Веселин. И двамата потеглиха по твоите стъпки – с какво се занимават в този момент?
- Христо продължава да върви по моите стъпки, сега е треньор в ЦСКА. Води мъжкия тим, занимава се и с деца, пробват се да съживят клуба и да се случва нещо. Веселин се отхвърли преди години, той работеше и като управител в Лукойл. В момента е в Щатите, работи за една българска компания.
- Как ти се отразява работата на бюро?
- 2001 година, когато станах изпълнителен шеф на федерацията ми беше доста тежко. Когато човек е привикнал два пъти дневно интензивно да спортува, да седи 8-10 часа на бюро не е елементарно, само че се привиква. За всички спортисти идва подобен миг – дали ще седи на бюро или в някой офис ще прави нещо друго, само че за жалост, идва за всеки. В един миг ще би трябвало да се примириш с това, че не можеш да си цялостен живот състезател. Не сме като артистите и артистите да пеем до 70-80 години. Има един миг, когато би трябвало да кажеш „ стоп “ и да спреш.
- Къде обичаш да си почиваш?
- Честно казано, най-добре си почивам у дома. В момента съм благополучен дядо на две внучки и двама внука. Със брачната половинка ми сме доста щастливи, когато сме с тях.
- Кое те прави благополучен? Внуците ли?
- Естествено!
- Иване, благодарим ти! Желаем ти доста здраве!
- Дай боже, всички да сме живи и здрави! И баскетболът да потръгне!
Снимки: Sportal.bg
- Иване, здравей! Благодаря ти, че одобри поканата да гостуваш в предаването „ Код Спорт “! Да стартираме нашия диалог с тематика, която се дискутира ежечасно в медиите – COVID-19 . Как се отразява всичко това на теб и околните ти?
- Както на всички хора. Тези ограничения усложняват живота значително, на спорта се отразява трагично, доста родители стопираха децата си да спортуват, изобщо да упражняват, както знаете има и възбрана сега. Това е последното нещо, което ще попречи на спорта в България. След всички други неща, които се случват, това пристигна като похлупак от горната страна, че в този момент и децата не могат да спортуват. Мъжките и женските тимове играят пред празни зали, а спортът в последна сметка е за хората. Не е с цел да се организира едно съревнование, а с цел да го видят хората.
- Можем ли да си извадим някакви поучения от тази пандемия?
- Лично за себе си аз доста от дълго време съм си извадил една поука, че най-хубавата ваксина против всевъзможни болести е физическата интензивност. За страдание, тези стойности, които се регистрират в България на смъртност и на заболеваемост, значително са свързани с това, че ние сме болна нация, тъй като не спортуваме.
- Целият ти живот е обвързван с твоя обичан спорт баскетболът – какво виждаш сега, има ли някаква светлина?
- Светлина постоянно има. Въпросът е, че проблемите в баскетбола особено не са нещо настрана от проблемите на целия ни спорт. Финансирането е нещо, за което всички приказват, няма средства. Много се приказва за закон за спорта, само че аз съм малко на по-различно мнение, че не нов закон за спорта ще помогне да се разсъни спортът, а по-скоро зависи от желанието на общините и на страната. Ако желаят да го създадат, ще стане доста елементарно.
- Преди седмица мъжкият ни народен тим загуби в Сараево двете си квалификации за Евробаскет 2022 против Босна и против Гърция. Толкова огромна ли е разликата сред нашите състезатели и тези на домакините? Резултатът в тази среща беше 88:49…
- Да, в действителност това е една доста тежка загуба, особено от Босна. В идващия мач с Гърция тимът ни седнал съм по-добре и даже имахме доста сериозен късмет да победим. Естествено, не е такава разликата. В момента поради Коронавирус епидемията нито един тим не може да е предвидим, тъй като до последния миг не се знае с какъв състав е, дали някой няма да се разболее, какво е ситуацията. Определено не е такава разликата с Босна. Щабът на тима би трябвало да каже по какъв начин вижда нещата, само че несъмнено не е такава разликата сред нашия баскетбол и босненския. Досега постоянно срещите с тях са били много по-оспорвани. Може би и това, че те като домакини са имали някакво преимущество, е дало резултат.
- Имаме един играч на топ равнище и това е Александър Везенков, който не взе присъединяване в мачовете поради позитивен тест за COVID-19 . Коя е повода да нямаме други баскетболисти в огромни шампионати?
- Причината, както споделих и доскоро, е обвързвана с целия спорт. Големите баскетболисти стартират от дребни деца. Колкото повече деца има, които се занимават, толкоз шансът да излезе някой добър баскетболист е по-голям. За страдание, освен в баскетбола, а в множеството спортове тези услуги станаха платени. От деца самите състезатели привикват, че те си заплащат за това нещо и чакат някаква услуга от треньора. Те не са състезатели, те са клиенти и си заплащат такса, с цел да упражняват. Това въпреки това пък стопира несъмнено доста надарени деца, които нямат финансовата опция да си платят. Това за мен е една от най-големите закани за спорта в България, че той става много скъпоплатено наслаждение, което доста хора не могат да си разрешат. Опираме до финанси, тъй като и ти знаеш доста добре, че огромните баскетболисти, които играят в НБА, множеството от тях са тръгнали от гетата, от небогати фамилии. Не съм чул някъде на доста богати родители детето да е станало доста добър състезател.
- Какво е мнението ти за чужденците, които се подвизават в родния шампионат?
- В другите години сме виждали и доста положителни чужденци, виждали сме и доста слаби. Въпросът е, че би трябвало да се откри някакъв баланс. Лично аз съм на мнение, че би трябвало да има чужденци, не може да се играе без чужденци. На този стадий ние нямаме задоволителен брой добре готови състезатели, които да могат да създадат Националната баскетболна лига забавно състезание и хората да вървят да гледат по залите. Трябва да се резервира салдото, хем да има локални играчи, само че да има и състезатели от чужбина, които да подвигат равнището и да вършат мачовете много по-интересни.
- Много е трагично, че в шампионата при мъжете има надпреварване с два коня или най-много три. Другите сякаш просто играят допълваща роля.
- За страдание е по този начин. Тази година е по-интересно шампионата, най-малко това, което изначало се вижда, макар че Левски към този момент са любимец. Другите тимове ми се костват, най-малко на мен, с по-изравнени благоприятни условия, може да се чакат някакви изненади, забавни мачове, само че отново с тази зараза, без публика… Вярно, че има телевизионни предавания, само че доста пъти остава без да го видят хората.
- Преди три години беше част от ръководството на българския баскетбол. Позицията ти бе изпълнителен вицепрезидент на федерацията. Защо реши да подадеш оставка?
- Да кажем, по аргументи, че в един от огромните ни тимове бяха уверени, че аз съм срещу тях. Няма да се тормозя - ще кажа, че става дума за Лукойл. Всичко потегли от една възбрана да се играят финални мачове в тяхната зала. Може би някакво недоразумение сред мен и управлението на Лукойл, само че и до момента съм уверен, че това мое решение беше вярно и че финалните мачове би трябвало да се играят във допустимо най-големите зали, с цел да може да са в действителност един празник на баскетбола. Не желаех това напрежение да се предава върху федерацията, персоналните ми връзки с Лукойл да стават причина федерацията да е пленник на някакви персонални борби сред мен и управлението на Лукойл.
- Имал ли си в миналото диалог с Валентин Златев на тази тематика?
- Не, по-късно не съм имал диалог. Преди това мога да кажа, че сме били в доста положителни връзки, срещал съм схващане и от него. Няма никакъв проблем в връзките ни, само че по този начин и не можахме да приказваме за какво тъкмо се случи това нещо и за какво взеха решение, че съм някаква спънка за техния тим и че ходя срещу тях. Показал съм в годините, когато съм бил началник във федерацията, че в никакъв случай не съм правил взаимни отстъпки, без значение за кого става дума. Дали за богат тим, дали за безпаричен тим, има правила, които би трябвало да се съблюдават. Моето мнение е, че всеки компромис води след себе си до идващ, той се мултиплицира и стават доста взаимни отстъпки.
- Кое те е разочаровало най-вече в баскетбола?
- В годините най-вече ме е разочаровало това, че доста хора си трансформират мнението. Както една година се мисли по един метод, идната година конюнктурата постанова да мислиш по различен метод. Това за мен е пагубно. В баскетбола няма какво да ме разочарова, получавал съм единствено хубави неща от него и хубави страсти. Хора са ме разочаровали. Много хора си трансформират и позицията, и мнението, не си отстояват това, което мислят до последно.
- Клубът, в който си бил младеж – ЦСКА, няма мъжки тим. Тук би трябвало да признаем напъните на Александър Чакмаков и на Роберт Гергов. Изчезна Академик (София) – клуб с изключителна история. Въпросът е за какво и кой ще е идващият?
- Надявам се, че до няколко години ЦСКА в действителност отново ще съумеят да имат мъжки тим, тъй като Сашо Чакмаков и Роберт Гергов потеглиха в една, съгласно мен, вярна посока – да почнат от нулата да развиват нещата. ЦСКА е клуб, който мъчно приема да е изкуствено основан. ЦСКА би трябвало да играе с техни юноши, с деца, които са рожба на тяхната школа, с цел да бъде в действителност същинският ЦСКА. Имаше доста случаи през годините, когато се почва - един грък Стерианопулос, след това беше Коен… Но това са клубове, които са еднодневки. Появяват се за няколко дни, години, месеци и по същия метод, по който се е появил, изчезва, както изчезна клубът и на Коен, и на Стерианопулос. Това са хора, които търсят други дивиденти от спорта, те не са същински цесекари и да желаят да възстановят клуба. Те желаят да употребяват името на ЦСКА.
- Тити Папазов прави всевъзможни фокуси да резервира Левски. Мнозина го подлагат на критика, само че любовта му към клуба го прави извънреден комбинатор. Това ли е методът да съществува един от най-увлекателните спортове – на хора, подготвени на всичко в името на баскетбола?
- Тити в действителност е човек, който е мъчително завързан към Левски и към баскетбола. Може би това е методът, това, което той прави, тъй като той в действителност поставя неимоверни старания да намира спонсори, минава през какво ли не, с цел да обезпечи битие на тима. Сигурно това е методът в днешно време, откакто няма други способи, а се вижда, че неговият клуб върви напред. Не бих показал дали това е вярната рецепта или не, само че дава резултат. В днешно време несъмнено е по този начин.
- Миналия месец се разделихме със Симеон Варчев – легенда на българския баскетбол. Какво научи от него през годините?
- Симеон Варчев беше в действителност един извънредно несклоняем човек, гонеше задачите си до последно, полагаше оптимални старания. Човек, който е потвърдил качествата си и като треньор, и като началник. Направи чудеса във Варна, направи го баскетболен град, сътвори доста играчи там. За страдание, ще липсва доста на баскетбола. Липсваше, откогато се разболя и не бе част и от управлението на федерацията, и на варненския клуб. Но казусът е, че няма доста треньори като него, които по този начин да отдават живота си на един спорт.
- Нека да поговорим за кариерата ти. Откъде потегли увлечението ти към баскетбола? Защо ЦСКА?
- Знаеш, че преди време бяха по този начин изискванията, че в случай че искаш да тренираш някъде, трябваше да тренираш в твоя регион и цяла София беше районирана. Понеже живеех до Орлов мост, ЦСКА беше в моя регион, стадион „ Народна войска “ тогава беше навръх пет минути от нас, единствено минавах през парка. Сигурно съм случил и на положителни треньори, които са ме запалили – Кирил Михайлов, Нино Войнов, господ да ги елементарни, Радка Савова също. Когато треньорът на подрастващите успее да възпламени искрицата в едно дете, че това е неговият спорт и може да се развива, нещата потеглят по-лесно.
- Кои ти бяха съотборници тогава, с кои тръгнахте?
- С Вальо Цветков, Боби Ташков… За страдание, множеството от тях се отхвърлиха по-рано. Любо Амиорков, с него и до момента сме другари, тръгнали сме от деца и до момента си поддържаме положителни връзки.
- Тогава беше съвременно да гледаме на касетки мачовете на звездите от НБА – кой ти беше кумирът от „ лигата на извънземните “?
- Още от преди да има VHS касетки, с Вальо Цветков ходехме в Народна библиотека. Само там можеше да се прочете и да се види списанието “Sports Illustrated”. Дори да си призная почтено, някой път късахме страници, с цел да имаме фотография на Карим Абдул-Джабар или на някой различен от звездите от НБА. Не съм имал един идол. Просто доста въздействащо беше 1977 година на Универсиадата в София, като имахме опция да гледаме неповторим американски тим. Присъствах на мача, на който Дарел Грифит прескочи един белгиец. То е като магия, още повече човек се възпламенява и желае да тренира, да си усили отскока, да наподобява най-малко малко на някой от тези играчи!
- Вероятно огромна част от феновете не знаят, само че ти притежаваше един незабравим отскок, от „ раницата “ вадеше топката и забиваше, и беше извънредно атрактивен играч.
- За страдание беше от дълго време, преди много години. Младите фенове надали могат да си показват, че това нещо се е случвало, само че, да, в действителност по този начин беше.
- Как попадна в Академик (София) на 17 години?
- Това е доста забавна история. На 17 години не можех да отида боец, бях тръгнал една година по-рано на учебно заведение, а с цел да отида боец, трябваше да съм навършил 18. Георги Бързаков тогава беше треньор на мъжкия тим на Академик, пристигна у дома и ме предложения да стана част от Академик. Тръгвайки си, ми сподели едно нещо, което доста време по-късно разбрах: „ Ванка, и гледай да си останеш подобен, какъвто си! “ В първия миг не разбрах какво е и може би година-две по-късно разбрах, че аз не попитах – ще ми заплащат ли? Не попитах ще взимам ли заплата в Академик, тъй като бях толкоз благополучен, че някакъв мъжки тим, който апропо предходната година беше трети за купата, желае аз да съм част от този отбор. Въобще не ми е минавало през акъла, че би трябвало да взимам някакви пари в Академик, плюс това съм и студент. Сега първият въпрос е – какъв брой ще получавам, ще имам ли апартамент, кола? Други времена. Ясно е, че в този момент всичко се комерсиализира и не може да бъде по този метод.
- След това отиваш боец в школата на ЦСКА.
- Да, отидох доброволец, апропо, тъй като можех до 30 и няколко години да изучавам. ЦСКА имаше добър тим, Петко Маринов беше треньор. Бяха множеството момчета, с които сме израснали дружно – Росен Барчовски, Вальо Цветков… Имаше доста състезатели, с които сме другари от деца.
- В тима тогава бяха и Румен Пейчев, и Милко Арабаджийски…
- Да, Румен, Милко, сериозен тим, Коста Илиев беше пристигнал от Видин боец, дори към този момент се беше уволнил. Мисля, че направихме положителни сезони с ЦСКА. Зала „ Христо Ботев “ и зала „ Триадица “ бяха цялостни от по един-два часа преди мача, нямаше места, мъчно влизаха дори нашите съпруги.
- Кой е най-големият ти триумф с тима на ЦСКА?
- Не мога да ги разделя на огромни и дребни. Най-сладко е постоянно, когато ЦСКА побеждава Левски. Но през сезон 1983/84, Левски ни биеха цяла година, където ни заловен. Такава беше системата на шампионата, че най-после първият и вторият играеха суперфинал. Ние бяхме втори в класирането, а те първи. Цял мач ни водиха и най-после, господ да го елементарни, Румен Пейчев в последната секунда вкара един панер и ги бихме с една точка в зала „ Фестивална “. Това беше най-сладкият триумф, може би беше малко недостоен, защото цяла година са по-добър тим и непрестанно те бият, само че това е спортът, такава е била системата на шампионата.
- Играл си още с екипите на Компакт (Димитровград) и Фикосота (Шумен) – за какво тези планове изчезнаха по този начин бързо, както и бяха основани?
- Специално Компакт изчезна по финансови аргументи. Спонсорът на Компакт Иван Евлогиев имаше проблеми с една банка, която притежаваше, понижиха средствата и напълно разумно той се лиши от тима, който спонсорираше. С Фикосота мисля, че нещата бяха по-различни, тъй като самата компания Фикосота сякаш на този стадий не срещна поддръжка от общината. Имаха доста съществени планове – да създадат нова зала. С Фикосота играехме и в Купата на европейските първенци и трябваше да играем във Варна, поради условията. Решиха, че няма никакъв смисъл да си тим от Шумен, а да играеш мачовете си във Варна. Все отново прави се за града, за хората от общността. Мисля, че затова прекратиха, само че се надявам, че към този момент като има нова зала, може да се възобнови. Те и до момента оказват помощ на шуменския баскетбол без да се обявяват доста. Но могат да се замислят в действителност и за по-силен тим, който да играе в НБЛ. Имат си всички условия, нека да се случи.
- Кои са мачовете с националния тим на България, които си спомняш и в този момент?
- Без да се замисля, споделям незабавно – когато бихме Гърция и Югославия. Двата мача бяха с разнообразни треньори. Симеон Варчев водеше тима против Гърция, а при успеха над Югославия беше Кирил Семов, мир на праха му и на него.
- Как сме побеждавали тези страни, от които в този момент изоставаме пъклен доста, няма по какъв начин да го крием?
- Сигурно тогава системата е била по-добра. В годините преди 10 ноември се даваха доста пари за спорт. Спортът беше един тип държавна политика, с което показвахме, че сме по-добри от капиталистите. Въпреки че имаше доста минуси, никой от нас не можеше да отиде да играе в чужбина, ставаше с доста съществени позволения, както беше и за Георги Глушков, надали не от Политбюро. Имаше едно предписание, че след 28 години, можеш да отидеш да играеш в чужбина, като отново ти удържат някакви пари. Не може да взимаш повече от заплатата на посланика – неща, които е добре, че сега ги няма.
- Кога реши да кажеш „ стоп “ като играч и елементарно ли взе това решение?
- Всъщност във Фикосота бях играч може би два месеца. Отборът несъмнено не вървеше. Един ден Красен Кюркчиев, който беше президент на клуба, пристигна в залата, извикаха ме горе и ми сподели, че желае да стана играещ треньор. Преди това бях в Кипър играещ треньор една година или две. Казах му, че за тим с упоритостите на Фикосота, който желае да нападна челните места, да е в тройката, даже да вземе шампионска купа или купа, това е невероятно. Не е съществено да има играещ треньор подобен тим. Тогава ми предложи да се откажа от спортната си кариера. В интерес на истината, даде ми към половин час да помисля. Но към този момент бях и на години – на 36. Можех да поиграя още някоя година, само че човек би трябвало да знае по кое време да спре.
- Имаш двама сина – Христо и Веселин. И двамата потеглиха по твоите стъпки – с какво се занимават в този момент?
- Христо продължава да върви по моите стъпки, сега е треньор в ЦСКА. Води мъжкия тим, занимава се и с деца, пробват се да съживят клуба и да се случва нещо. Веселин се отхвърли преди години, той работеше и като управител в Лукойл. В момента е в Щатите, работи за една българска компания.
- Как ти се отразява работата на бюро?
- 2001 година, когато станах изпълнителен шеф на федерацията ми беше доста тежко. Когато човек е привикнал два пъти дневно интензивно да спортува, да седи 8-10 часа на бюро не е елементарно, само че се привиква. За всички спортисти идва подобен миг – дали ще седи на бюро или в някой офис ще прави нещо друго, само че за жалост, идва за всеки. В един миг ще би трябвало да се примириш с това, че не можеш да си цялостен живот състезател. Не сме като артистите и артистите да пеем до 70-80 години. Има един миг, когато би трябвало да кажеш „ стоп “ и да спреш.
- Къде обичаш да си почиваш?
- Честно казано, най-добре си почивам у дома. В момента съм благополучен дядо на две внучки и двама внука. Със брачната половинка ми сме доста щастливи, когато сме с тях.
- Кое те прави благополучен? Внуците ли?
- Естествено!
- Иване, благодарим ти! Желаем ти доста здраве!
- Дай боже, всички да сме живи и здрави! И баскетболът да потръгне!
Снимки: Sportal.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ