Баскетболната легенда Георги Глушков гостува в предаването „Код Спорт“ по

Баскетболната легенда Георги Глушков гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Той е един от най-големите ни гении в този спорт. В удостоверение на тези думи е задоволително да споменем единствено един факт – Глушков е първият източноевропеец, играл в Националната баскетболна асоциация. Но през 1975 година, когато бъдещата звезда е на 15 години, той се явява на състезания “Висок баскетболист” в София и Плевен, само че не е утвърден. Следва ново отчаяние – в спортното учебно заведение в Русе не го одобряват, тъй като е дюстабанлия. Лошата серия прекъсва, когато отива в Ямбол и попада на младия тогава експерт Симеон Варчев. На 17 години е национал на България за кадети и на европейското състезание печели наградата за топ изпълнител. Играе за Лъсков (Ямбол), ЦСКА и Академик (Варна). След което стига до лигата на магьосниците – НБА. На шампионата на Стария континент през 1985 година получава наградата за “Най-добър герой под кошовете” и шефовете на Финикс Сънс го канят на предварителен лагер с американския отбор. Одобрен е и подписва контракт с тима от щата Аризона. Следва интервал в Италия, където облича екипите на Казерта и Реджо Емилия, връща се в Академик (Варна), а последният му клуб е Пискинола. През сезон 2002/2003 година се отхвърли от дейна спортна активност. През 2011 година бе определен за президент на Българската федерация по баскетбол.

- Георги, здравей! Каква е обстановката сега в българския баскетбол?

- Ще бъда доста прям. В момента сме сред 24-о и 29-о място в класацията на Стария континент при подрастващи, мъже и дами. Ситуацията не е добра като класиране. В баскетбола има доста огромна конкуренция на всички равнища, към този момент даже в страни, в които този спорт преди беше екзотика. На нас не ни остава нищо друго, с изключение на да създадем една оценка на тези нови условия, при сегашната икономическата конюнктура в България. Няма да станем богати като Италия и Испания – това би трябвало да бъде ясно. На тази база би трябвало да решим тъкмо по какъв начин да действаме, с цел да бъдем конкурентни, т.е. да можем да демонстрираме най-хубавото на игрището. Има квалификации, в този момент е моментът за мъже и дами да покажат стойност, защото сме определяни за новобранци. Но аз считам, че това е добра позиция, тъй като би трябвало да покажем единствено най-хубавото. Хората знаят неприятното за нас. Имаме опция да покажем най-хубавото и би трябвало да желаеме да го създадем, тъй като към този момент не сме с това самочувствие, което имахме преди – че сме ходили на доста олимпиади или че сме учили едни и други на баскетбол. Това беше много от дълго време, при други условия. Младите би трябвало да се потвърждават, дружно с треньорите, а не да стоят и да споделят „ ние сме “. Но треньорите ги поставям преди всичко, пред състезателите и състезателките. Периодът е необикновен. Планината е доста огромна. Преди доста години в един вестник седмичните компликации се изобразяваха с карикатури и постоянно имаше един ръбест камък, който ни падаше върху главите от планината и все не можехме да стигнем до върха.

- Сизифовска история. А по какъв начин се чувстваш на президентския пост? Дойдоха времена, в които да си началник на федерация носи доста повече негативи и компликации, в сравнение с някакви привилегии и престиж…

- Това е правилно. Аз съм се примирил с обстоятелството, че нашата страна може да ни предложи това. Не може да желаеме да сме като Испания или Франция. Но въз основата на това, което имаме, би трябвало да се представим по най-хубавия метод. Старал съм се като началник да не демонстрираме компликациите. Условията на работа на националните треньори са били постоянно като в професионалните тимове. Даваме оптималното и желаеме оптималното от тях, без да се оправдаваме с „ но в този момент нямаме пари “. Тази дума не съм е употребявал в никакъв случай през последните пет-шест години. Трудно е. Не знам какъв брой ще мога да устоя.

- Коя е повода президентите на клубове да избират да залагат на чужденци, вместо на родни баскетболисти?

- Повечето в този миг са на първо място предприемачи, а по-късно спортни ръководители. Като всеки бизнес, който управляват, желаят резултати през днешния ден. Много от тях не вършат дълготрайни проекти за след пет или 10 години. Говорил съм с тях на тази тематика. Те споделят: „ Не мога да очаквам 10 години вероятно да излезе един играч! Искам през днешния ден, желая на следващия ден! “ Смятам, че това е повода да не влагат. Нямат самообладание и не знаят дали имат този небосвод. Но те би трябвало да вдървен, че давайки път на младите български баскетболисти, това ще им донесе задоволство, което няма да получат от чужденеца. Ако станеш първенец в недодялан град с петима чужденци, а това се е случвало в България, историческата памет не запомня никой. Помни един непознат тим и доста малко помни един играч, който се е присъединил почтено. Трябва да се опитаме да дадем стойност на младите момчета, да ги вдъхновим да желаят да играят. В тази обстановка неприятното е, че те желаят да играят в чужбина, а не в България, знаейки че на открито ще бъде по-трудно и няма да бъдат толкоз оценени. Този въпрос желая да го разнищим дружно с президентите – за какво избират чужбина, вместо България. В чужбина парите са или малко по-малко или същите като у нас.

- Федерацията взе самоуверен, само че и опасен ход при дамите - единствено българки да играят в родното състезание. Това е в действителност нож с две остриета. Какви бяха претекстовете да стигнете до това решение?

- Много желаех да не стигаме до ситуацията да ми отхвърлят състезателки за националния тим, тъй като нямат работа. В България в последните години е имало седем, осем, девет и 10 тима, само че наклонността стана да понижават непрестанно. Така по-младите и положителни състезателки, към 20-годишни, напущат страната. Някъде учат, вземат някакви средства и са щастливи, тъй като хем играят, хем учат. Опитваме се да го създадем в България. Освободихме най-малко 15 работни места и 15 заплати за нашите млади девойки, които желаят да останат тук. Това беше значимо, тъй като преди заплати получаваха в 3-4 тима, основно чужденки и около тях всички останали стояха на пейката. Те не бяха решаващи фигури, а след това желаеме в националния тим да бъдат с темперамент. Де факто последните две квалификации ги губим с разлика от една пукотевица, което ни пречи да отидем на европейско състезание. Затова считам, че е най-важно те да имат самочувствие и да могат да вземат решение мачове с техните благоприятни условия. А чужденките? Ако някой ден отново създадем задоволително клубове, от единствено себе си ще пристигна решението да ги върнем. Но до тогава може да са млади, не толкоз високи, само че би трябвало да играят, с цел да добиват самочувствие и да бъдат съществени фигури, тъй като по-късно в националния тим са единствено те.
@@@

- Сега ще те върнем години обратно – кой е индивидът, който те откри за баскетбола?

- Смятам, че Симеон Варчев ме е разкрил за баскетбола, тъй като до този миг аплайвах в три спортни учебни заведения. И в трите ми отхвърлиха заради разнообразни аргументи. Вежливо ми споделиха, че към момента не съм за тези тимове. Беше в Плевен, Русе и Варна.

- В Русе споделят, че си дюстабанлия…

- Да, имаше такова нещо. Другите не можаха да оценят, че аз мога да порасна повече. Фигурата ми тогава не предполагаше да стана висок. Дори Симеон Варчев ми е споделял, че не си е мислел, че взима състезател, който ще стане много висок. Отидох в Ямбол, не в спортно учебно заведение, само че в стимулираща конюнктура за мен, тъй като съм роден в Трявна, а това е дребен град със спортни обичаи. В България по това време тези обичаи се пазеха. Има спортни икони и в Трявна. Например съм гледал по какъв начин тренира Снежана Михайлова, а по-късно тя стана национална състезателка. Отивайки в Ямбол, получих една вдъхновяваща конюнктура. Исках да се изучавам, треньорът бе упорит, успяваше да те въодушеви да сънуваш по какъв начин ставаш огромен състезател. Не да ти стои всеки ден на главата да ти крещи с дебелата сопа, а те кара на сънуваш – приказва ти, изяснява ти. И тренирайки, сънуваш по какъв начин ставаш състезател. Нещата стартират да се получават от единствено себе си. Казва ти нещо и го слушаш. Това е симбиозата сред треньор, който въодушевява и състезател.

- Затова ли през годините ви е толкоз мощна връзката със Симеон Варчев? Някога имали ли сте спорове?

- Да, имали сме спорове. Когато съм се кривял от правия път, той ми е казвал в прав текст – „ ти си завършил курса “. Като въглен те изгаря! Приключил съм курса? Не е допустимо! Трябва да докажеш, че това не е по този начин, което е задоволително. Без да те санкционира, да вземем за пример да не си взимаш заплатата, имаше принадлежности, с които да те накара да дадеш максимума. Това бяха положителните треньори в България, съумели да вземат най-хубавото от състезателите си.

- Кои бяха българските баскетболисти, към които изпитваше почит и почитание, когато играеше в родния шампионат?

- Аз съм от поколението, което имаше опция да играе и с по-старите състезатели, да вземем за пример Атанас Голомеев. За първи път ме викат в националния тим и ме поставят с него в една стая. Естествено преднамерено. Присъствам на срещи, виждам в профил и виждам един мач в Скопие по какъв начин Чосич се скубе косите и не знае какво да направи. На Николич му се блокира ченето, тъй като три минути преди края водим с 6 точки, а той на спирането не може да каже нищо. Такива са моите мемоари за тези играчи. Играем в Мексико една Универсиада. Американците бяха със мощен тим - с Ралф Сампсън, Айзея Томас, Кевин Макхейл – играчи, които в следствие стигнаха до НБА. Срещу Югославия имаше мъжки пердах с плесници и юмруци по време на мача. Тогава съдиите още не наказваха, а просто се отдръпваха настрана. Имаше сцена, след което още веднъж се събирахме да играем, все едно нищо не се беше случило. Много ми харесваше, само че в този момент към този момент не е по този начин. Спомням си, че стартира мача и Петко Маринов им опъна шест тройки. Тогава нямаше тройки, само че направи шест удара от девет метра. Обръщаха се, гледаха треньора и го питаха: „ Тренер, какво да вършим? “ След това почнаха да го пазят още под нашия панер. Стояха върху него.

- Знаем, че България е страна на неповторими неща. Как един играч дюстабан, с проблеми със сърцето стигна до НБА? Как го направи?

- Наистина поради дюстабана първоначално ме боляха краката като млад играч. Тренирахме на пясъка 15-20 дни и считам, че това много ми оказа помощ, тъй като в последните ми години на игрището, нещата се бяха пооправили. Не съм страдал и сводовете бяха почти естествени. Със сърцето постоянно съм имал проблеми. Бях спрян в ЦСКА да не играя за повече от шест месеца, вършиха ми проучвания. Хем имаха учредения да ме спрат, хем нямаха да не ме пуснат да играя, тъй като техниката ми беше такава, че без подозрение доказваше, че нямам никакви проблеми и всичко ще бъде обикновено. Сега нещата са по-различни и тези проблеми ги вземат решение незабавно. Но тогава не съм си мислел, че може да не играя. С такова ентусиазъм и предпочитание съм желал да бъда на паркета, че въобще не ми е минавало през главата, че може да не играя.

- Разкажи ни за първите ти усещания от Съединените щати, от лагера с Финикс Сънс, от срещите ти с легендите на баскетбола - този културен потрес – от соц страна в НБА…

- Вярно е, че е културен потрес, макар че бяхме ходили и играли на такива места в огромни зали, пред 10 хиляди души, а и пред повече. Тогава през октомври ходехме на турове със мощни тимове. С Пламен Такев бяхме в една стая. В 22 часа трябваше да си лягаме, а даваха НБА доста по-късно и ние с едно одеяло покривахме тв приемника, с цел да не се вижда извън, и цяла нощ гледахме НБА. На идващия ден пътувахме за нов мач. Имахме неповторимата опция да гледаме НБА, което нямаше по какъв начин да се случи тук. Когато отидох във Финикс нито аз, нито треньорът ми, нито Стефан Станев, който знаеше британски, бяхме наясно, че отиваме на камп на тим от НБА. Според поканата, която беше пристигнала в интернационалния отдел в БСФС, отивахме за някакъв мач Европа против Америка. Такава беше легендата, евентуално с цел да ме пуснат. Пратиха билети за всички и просто трябваше да отидем. Слизаме и гледаме на гейта едни камери, 30 публицисти и почваме да се оглеждаме. Мислим си, че някоя звезда би трябвало да пътува с нас и те го чакат. Започваме да се оглеждаме кой е. В следствие разбрахме, че са пристигнали за мен. Получи се една спонтанна среща в една зала на летището. Имаше всевъзможни въпроси, даже от „ хапливите “ за протест на олимпиади и този жанр неща. С тази среща ме приземиха. Доста беше шокиращо. А треньорът споделяше единствено: „ Бягай, бягай, не върви! “.

- Най-хубавите мемоари от НБА?

- Имаше интервал, в който не ме пускаха в игра и не можех да схвана за какво не влизам. До мен стоеше един висок като мен и не можехме да схванем треньора. А бе изключено да дава пояснения. В един миг споделям: „ Абе, хора, аз единствено пътувам. Така е неприятно. “ Моят другар Рик Робинс им се запъна и сподели: „ Аз съм здрав, а заставам на пейката. Ще ме пускате. “ Но те отново не го пускаха. Аз пък желаех да упражнявам. Разбрахме се да остана у дома, да изляза отвън тима контузен и да вървя да си упражнявам всеки ден. Един ден ми се обадиха в 14 часа, а мачът беше в 19 часа и ми споделиха, че през днешния ден съм в тима. Различно е. Освобождаваш един играч, няма го на подготовка, няма мнения, никой не пита къде е…

- Защо си потегли от Финикс и избра Италия?

- Това е необикновен въпрос. Някои ще ме схванат, други – не. В Европа в тези години бяхме съществена петица тези, които играехме доста и други, които са на пейката. Аз бях привикнал да играя и да бъда съществена фигура. Играл съм много за сегашните стандарти - 14 минути и половина приблизително на мач, като в последните срещи съм бил в главния състав 11 пъти. Но е имало и мачове, в които съм влизал за 30 секунди оглупял. Накрая треньорът те пуска, а ти искаш да вкараш 20 точки и да направиш 10 битки за 30 секунди… Получава се злополука! Исках да играя повече. Виждах, че някои си стоят на пейката, играят две минути и има цялостно благополучие. Не можех да ги схвана, а за тях си е било обикновено, тъй като са играли в колежа и по различен метод са се развивали нещата. Играха двама души над 30 минути. Всички останали по 20-22. Не съм го забелязал и за жалост нямаше кой да ми го изясни, че 15 минути са сериозен резултат. Ако станеш огромна звезда като Майкъл Джордан, ще играеш и 40, макар че и това не се е случвало. Казах, че към този момент нещата не са допустими за мен. Освен това нямах сътрудник, който да ме посъветва. Отидох и питах треньора в прав текст – има ли опция да играя идната година повече? А индивидът сподели: „ Откъде да знам? Не мога да ти отговоря на този въпрос. По-скоро няма да имаш тази опция! “ Това ми беше задоволително. А в Европа си имаше съществени сформира. До края на моята кариера съм бил подобен състезател. Не съм желал да заставам на пейката. Една година ми се случи и в общи линии най-после се отхвърлих.

- В Казерта вършиме страховит тандем с Оскар Шмид. Кое бе убийственото в играта на този свръхестествен бразилец ?

- Оскар беше необикновен състезател. За тези години беше висок с изключителна пукотевица и то отвред. Единствено трябваше да му подадеш точно топката в точния миг и беше съвсем 100% ясно, че ще вкара, без значение дали го пази един или двама. А в следствие почнаха и трима. Тогава осъзнахме, че и да желае, към този момент не може да подаде топката. Ще опиша един случай с Оскар, с цел да видите какъв човек е. В един мач не се представяхме по никакъв начин безапелационно през първото полувреме. Непрекъснато го удряха по ръката и на почивката се дразнихме, тъй като нещо му куцаше стрелбата. Изигравахме целия мач, а той вкара единствено 23 точки и паднахме. Журналистите „ изсипаха гръмотевиците “. Но на идващия ден той пристигна с гипсирана ръка и то дясната. Бяха му счупили ръката първото полувреме, само че индивидът игра цялостен мач. Със счупена ръка да вкараш 23 точки не е неприятно. Спомням си, че през 1989 година на Панамериканските игри беше вкарал на Съединени американски щати 50 точки и те не знаеха какво да вършат. Вкарваше от девет метра. Стрелбата му беше доста високо и изобщо не сваляше топката долу. Просто ги беше размазал! Неслучайно е в Залата на славата, тъй като е почитан от тях и много ги е мачкал.

- Кой беше най-щастливият ти интервал в Италия?

- Живях много години там – 22. Жена ми е италианка, децата ми са родени в Италия. Бих определил интервала, в който станах татко и баскетболът мина на втора линия. Успях да се веселя на семейство и деца в интервал, в който професионалният живот мина зад тила ми. Знаете, че в кариерата на баскетболиста има мачове в сряда и в събота. Непрекъснато тренировки и надпревари. Нито едното, нито другото може да се съчетае в цялостна степен. Беше прекрасен интервал - започнах да се отхвърлям и се радвах повече на фамилията и децата. Сега си мисля, че в случай че бях траял да играя до късно и бях пропуснал тези моменти, щях да съм изгубил доста.




- В кой град беше?

- Бях в Казерта. Имам доста другари от млади години до момента, с които остаряхме дружно. Виждаме се с огромно наслаждение.

- Мислиш ли за отмора от обичания ти спорт, с който си обвързван повече от 40 години?

- Иска ми се. Доста постоянно си мисля за пауза. Не поради това, което се случва. Ние се борим и желаеме да създадем нещо. Всяка година усилваме бюджета на федерацията. Тази година имаме национални тимове за 14-15-годишни. Стараем се, не можем да кажем, че няма активност. Но поста ръководител на федерация е много изтощителен и амортизиращ. Не всичко е цветя и рози, има доста напрежение, което уморява. Не е елементарно, тъй като непрестанно има битка. Искаме да създадем нещо по-добро по всевъзможен метод.