„Тате, нищо не чувствам“: Бащата на загиналата в катастрофа Божидара с ужасяващ разказ
Бащата на починалата в злополука Божидара от Хасково написа отворено писмо до медиите с зов истории като тази на щерка му да не бъдат премълчавани. Според Данаил Тодоров „ когато килърът е на независимост, а детето ти – в гроба, правдивост няма„.
Ето и цялото писмо:
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МЕДИИТЕ И ОБЩЕСТВОТО
Уважаеми публицисти и сънародници,
Обръщам се към вас освен като татко, само че и като човек, който 7 години носи в сърцето си болежка, която не стихва – болката от загубата на щерка ми Божидара Данаилова Тодорова, единствено на 15 години.
На 21 май 2018 година в гр. Хасково, Божидара и сестра ѝ София, дружно с тяхна другарка, се качват в автомобил, ръководен от познато момче. Вместо да ги закара до дома ни, той съзнателно кара с над 110 км/ч при ограничаване 50 км/ч. Момичетата го молят да понижи, изплашени. Той им се смее и споделя: „ Ще ви трябват памперси“, и усилва скоростта.
Минути по-късно – преден удар в кола, извършваща неразрешен завой, по-късно – в железен дирек. От силата на удара Божидара удря главата си, счупва три шийни прешлена и остава изцяло парализирана. В шока и болката си, тя поглежда към сестра си София и споделя:
„ Софи, поисквам ти прекрасен живот.“
После, в болничното заведение, на леглото, съвсем без глас, тя ми прошепна:
„ Тате… тате… нищо не чувствам…“
А аз ѝ споделих:
„ Спокойно, Тате… всичко ще е наред.“
Дадох ѝ заричане. Но какво зависеше от мен?
Откарана в болница „ Св. Георги“ в Пловдив, Божидара претърпява незабавна интервенция, само че 25 дни по-късно умира от контузиите – несъвместими с живота. Детето ми умря, тъй като някой реши, че животът е смешка и скоростта е за развлечение.
Днес, седем години по-късно, към момента чакаме правдивост. Делото мина през Окръжен съд и Апелативен съд – Пловдив. Наложена беше присъда 1 година и половина отнемане от независимост и 4 години без брошура.
След обжалване във Върховния касационен съд, делото беше върнато още веднъж в Пловдив. А ние чакаме. И чакаме.
Същият човек, единствено година след злополуката, е заловен да кара под влияние на опиати. Прокуратурата не му лиши книжката, макар нашите многократни претенции още в досъдебната фаза. Осъден е условно, получава С категория и през днешния ден е професионален водач.
Това ли е страната, която пази децата си?
А какво стана със фамилията ни?
Сестрата на Божидара – София, година след нещастието, ни помоли да ѝ издадем пълномощие да напусне страната. Тя не устоя. Виждаше по какъв начин в България отговорните не заплащат. Днес живее и работи в Англия и отхвърля да се върне.
Обръщам се към вас – медиите, жителите, хората с морал и съвест.
Ние не търсим сензация. Търсим правдивост. За Божидара. За всички деца. За бъдещето.
Не позволявайте тази история да бъде заглушена. Помогнете ни да я разкажем. Защото, когато килърът е на независимост, а детето ти е в гроба – правдивост няма.
С почитание и болежка,
Данаил Кирилов Тодоров
Ето и цялото писмо:
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МЕДИИТЕ И ОБЩЕСТВОТО
Уважаеми публицисти и сънародници,
Обръщам се към вас освен като татко, само че и като човек, който 7 години носи в сърцето си болежка, която не стихва – болката от загубата на щерка ми Божидара Данаилова Тодорова, единствено на 15 години.
На 21 май 2018 година в гр. Хасково, Божидара и сестра ѝ София, дружно с тяхна другарка, се качват в автомобил, ръководен от познато момче. Вместо да ги закара до дома ни, той съзнателно кара с над 110 км/ч при ограничаване 50 км/ч. Момичетата го молят да понижи, изплашени. Той им се смее и споделя: „ Ще ви трябват памперси“, и усилва скоростта.
Минути по-късно – преден удар в кола, извършваща неразрешен завой, по-късно – в железен дирек. От силата на удара Божидара удря главата си, счупва три шийни прешлена и остава изцяло парализирана. В шока и болката си, тя поглежда към сестра си София и споделя:
„ Софи, поисквам ти прекрасен живот.“
После, в болничното заведение, на леглото, съвсем без глас, тя ми прошепна:
„ Тате… тате… нищо не чувствам…“
А аз ѝ споделих:
„ Спокойно, Тате… всичко ще е наред.“
Дадох ѝ заричане. Но какво зависеше от мен?
Откарана в болница „ Св. Георги“ в Пловдив, Божидара претърпява незабавна интервенция, само че 25 дни по-късно умира от контузиите – несъвместими с живота. Детето ми умря, тъй като някой реши, че животът е смешка и скоростта е за развлечение.
Днес, седем години по-късно, към момента чакаме правдивост. Делото мина през Окръжен съд и Апелативен съд – Пловдив. Наложена беше присъда 1 година и половина отнемане от независимост и 4 години без брошура.
След обжалване във Върховния касационен съд, делото беше върнато още веднъж в Пловдив. А ние чакаме. И чакаме.
Същият човек, единствено година след злополуката, е заловен да кара под влияние на опиати. Прокуратурата не му лиши книжката, макар нашите многократни претенции още в досъдебната фаза. Осъден е условно, получава С категория и през днешния ден е професионален водач.
Това ли е страната, която пази децата си?
А какво стана със фамилията ни?
Сестрата на Божидара – София, година след нещастието, ни помоли да ѝ издадем пълномощие да напусне страната. Тя не устоя. Виждаше по какъв начин в България отговорните не заплащат. Днес живее и работи в Англия и отхвърля да се върне.
Обръщам се към вас – медиите, жителите, хората с морал и съвест.
Ние не търсим сензация. Търсим правдивост. За Божидара. За всички деца. За бъдещето.
Не позволявайте тази история да бъде заглушена. Помогнете ни да я разкажем. Защото, когато килърът е на независимост, а детето ти е в гроба – правдивост няма.
С почитание и болежка,
Данаил Кирилов Тодоров
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ