При спуснати бариери - новият смъртоносен хит сред шофьори...
Бързането. Явно ние българите имаме огромен проблем. Мислим по какъв начин да тръгнем, но никак не се сещаме, че би трябвало да се върнем. Че въпреки всичко някой ни чака. Че има някой до нас и ние сме виновни за него. Че необратимото става за стотна от секундата.
Инцидентът при жп прелеза в пловдивското село Скутаре точно на 8 март подсети още един път за нашата, от време на време и все по-често, смъртоносна прибързаност. И роди вест - акълът ни май също е под карантина.
31-годишната жена, която опита да премине при спуснати бариери, издъхна. Но това не служи за урок, не се възприема като размахан показалец и красноречиво предизвестие. Още на идващия ден в обществените мрежи се появиха няколко фрагмента на самоубийци, които бързат ли бързат за оня свят. На тарикатите не им се чака и прашат напред пък, в случай че е писано, ще оцелеят. Но тези бързаци са единствено върха на айсберга. Колко ли такива прескачат трапа ежедневно, безусловно единствено един Господ знае, само че сигурно са 10 пъти повече.
На кантонерът пък се пада достойнството да играе ролята на брояч на трупове...или полутрупове, чиито облици не го оставят да спи до края на дните му
Тази игра на съветска рулетка очевидно става все по-популярна, изключително измежду по-младите. Дългогодишните водачи имат особено поделение в мозъчната празнина, което е по-известно като вярна преценка или процедура. Съвсем не е инцидентна концепцията прелезите да се управляват. Спуснатите бариери са явен знак, че гумите на колата би трябвало да спрат да се движат пред тях, а не през тях.
Новаците зад кормилото и по-младите водачи играят тази игра по свои правила. Като на война – с пролята почтена кръв и жертви. Били нервни, не обичали да чакат, бързали. Ами в случай че закъснееш с една минута, само че останеш жив? Мисля, че да продължиш да дишаш е почтена премия за търпението.
Тук изключвам обстоятелството, че бариерите се спускат от време на време 10 минути преди прекосяването на влаковата комбинация и водачите не са на себе си гняв. Но към този момент разбирам тъй като се постанова чакането. Заради възпитанието и умствения потенциал. Всеки е ставал очевидец по какъв начин бариерите стартират да се спускат и стартира едно бясно бибиткане и ръкомахане към кантонера. „ Чакай да мина и пускай! “. Ако ли не, следват най-цветните благословии.
А този кантонер заслужава орден. Колко ли живота е избавил? А в случай че ми плащаха за всеки един избавен, щеше от дълго време да е милионер и да зареже тясната и спарена кабинка.
Решението на казуса с чистата полуда около жп прелезите може да се реши по два съществени метода. Първият – повдигането на линиите на естакади. Това е най-сигурният вид за избавяне на стотици самоубийци, които не е ясно дали желаят да бъдат избавени, щом залагат живота си и този на останалите на карта. Вторият метод – плътни, огромни, стоманени бариери, като едно време. А си минал с лъскавата кола, а е замязяла на хармоника. Пък и няма по какъв начин да бъдат заобиколени по този начин, както сме привикнали да заобикаляме всяко предписание или закон в тази страна.
Третият метод към този момент отива в утопичното, само че не и невъзможното, в случай че този нов спорт стане всеобщ – служител на реда на всеки прелез, който да реагира стремително на сходна демонстрация на полуда, равнодушие и неблагоразумие.
Докато не се намерения в тази посока, некролозите, залепени покрай съдбовните жп прелези, ще станат каталог на мъртъвци. Ако не друго, прелез най-малко може да изтърпим. И да разберем, че едната секунда, онази сред вас и влака, е цяла безкрайност. Кръвта стопира от уплах, мемоари връхлитат в мозъка един след различен и се борят, виждате лицата на всички близки и внезапно мрачевина. Защо? Този въпрос май се оказа с нараснала компликация.
Инцидентът при жп прелеза в пловдивското село Скутаре точно на 8 март подсети още един път за нашата, от време на време и все по-често, смъртоносна прибързаност. И роди вест - акълът ни май също е под карантина.
31-годишната жена, която опита да премине при спуснати бариери, издъхна. Но това не служи за урок, не се възприема като размахан показалец и красноречиво предизвестие. Още на идващия ден в обществените мрежи се появиха няколко фрагмента на самоубийци, които бързат ли бързат за оня свят. На тарикатите не им се чака и прашат напред пък, в случай че е писано, ще оцелеят. Но тези бързаци са единствено върха на айсберга. Колко ли такива прескачат трапа ежедневно, безусловно единствено един Господ знае, само че сигурно са 10 пъти повече.
На кантонерът пък се пада достойнството да играе ролята на брояч на трупове...или полутрупове, чиито облици не го оставят да спи до края на дните му
Тази игра на съветска рулетка очевидно става все по-популярна, изключително измежду по-младите. Дългогодишните водачи имат особено поделение в мозъчната празнина, което е по-известно като вярна преценка или процедура. Съвсем не е инцидентна концепцията прелезите да се управляват. Спуснатите бариери са явен знак, че гумите на колата би трябвало да спрат да се движат пред тях, а не през тях.
Новаците зад кормилото и по-младите водачи играят тази игра по свои правила. Като на война – с пролята почтена кръв и жертви. Били нервни, не обичали да чакат, бързали. Ами в случай че закъснееш с една минута, само че останеш жив? Мисля, че да продължиш да дишаш е почтена премия за търпението.
Тук изключвам обстоятелството, че бариерите се спускат от време на време 10 минути преди прекосяването на влаковата комбинация и водачите не са на себе си гняв. Но към този момент разбирам тъй като се постанова чакането. Заради възпитанието и умствения потенциал. Всеки е ставал очевидец по какъв начин бариерите стартират да се спускат и стартира едно бясно бибиткане и ръкомахане към кантонера. „ Чакай да мина и пускай! “. Ако ли не, следват най-цветните благословии.
А този кантонер заслужава орден. Колко ли живота е избавил? А в случай че ми плащаха за всеки един избавен, щеше от дълго време да е милионер и да зареже тясната и спарена кабинка.
Решението на казуса с чистата полуда около жп прелезите може да се реши по два съществени метода. Първият – повдигането на линиите на естакади. Това е най-сигурният вид за избавяне на стотици самоубийци, които не е ясно дали желаят да бъдат избавени, щом залагат живота си и този на останалите на карта. Вторият метод – плътни, огромни, стоманени бариери, като едно време. А си минал с лъскавата кола, а е замязяла на хармоника. Пък и няма по какъв начин да бъдат заобиколени по този начин, както сме привикнали да заобикаляме всяко предписание или закон в тази страна.
Третият метод към този момент отива в утопичното, само че не и невъзможното, в случай че този нов спорт стане всеобщ – служител на реда на всеки прелез, който да реагира стремително на сходна демонстрация на полуда, равнодушие и неблагоразумие.
Докато не се намерения в тази посока, некролозите, залепени покрай съдбовните жп прелези, ще станат каталог на мъртъвци. Ако не друго, прелез най-малко може да изтърпим. И да разберем, че едната секунда, онази сред вас и влака, е цяла безкрайност. Кръвта стопира от уплах, мемоари връхлитат в мозъка един след различен и се борят, виждате лицата на всички близки и внезапно мрачевина. Защо? Този въпрос май се оказа с нараснала компликация.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ