Кризата, която гледаме, но не виждаме
Българското обучение е в сериозна рецесия и никой здраво-мислещ човек не би го отрекъл. Още по-малко това се чака от хората работещи в системата, които всекидневно изпитват парадоксите и се сблъскват фронтално с дълбоките проблеми на просветителната ни система.
Отвъд статистиките, които постоянно са отражение на публични документи а не на същинската обстановка в учебните заведения, действителността в огромен % от българските учебни заведения е трагична. Става дума за действителност, която доста от нас виждат, само че от която отвръщаме взор, евентуално заради това, че се усещаме безсилни да я променим или сме не запомнили по какъв начин тя би трябвало да наподобява. Козметична след козметична смяна, всичко се трансформира единствено с цел да остане в същото полусакато състояние.
Още по-лошо е, че общественият спор по отношение на образованието – в случай че може да се каже, че подобен съществува, също е козметичен и постоянно съставлява просто възпроизвеждането на еднакъв репертоар от заучени проблеми и тематики – възнаграждение на учители, НВО и ДЗИ, брой часове по предмет, липса на нови/млади фрагменти в педагогиката и впрочем.
Не, не считаме, че тези теми/проблеми не са значими. Трябва да има място и за тяхното разискване. Това, което е неприемливо е обществото редовно да премълчава и да заобикаля значителните и непрекъснати проблеми, слоновете в класните стаи, които водят до резултати, които не могат елементарно да се скрият посредством държавна статистика – като, да вземем за пример, взели участие в интернационалното оценяване на PISA за 2018 година От това оценяване стана ясно, че 46% от 15-годишните ни възпитаници са функционално необразовани.
В миналата предизборна акция образованието не беше приоритет на никоя политическа групировка. В медиите образованието не беше на дневен ред. Всъщност, в медиите то е от вторична значимост, появявайки се през последната година най-вече по отношение на пандемията или обвързвано с " битови " терзания за дати на ДЗИ и НВО, и други. Много постоянно образованието като тематика се появява и обвързвана с издадена заповед от Министъра на образованието и/или от реакции на тази заповед. Напълно машинален, мозъчно мъртъв спор.
А синдикатите? Те се носят по същата вълна и постоянно са съсредоточени върху неща като учителско заплащане и, да вземем за пример, нормативи, категория на труда и други. Важни тематики са, да. Но къде остава ученето? Духът на учебното заведение? Удовлетворението от учителския труд?
Българското обучение страда от дълбоки проблеми. Главният проблем е неговата шокираща нефункционалност – разбоя сред закон и действителност. В стотици, а по-вероятно в хиляди учебни заведения в България, съществуват всеобщи и систематични отсъствия на възпитаници, които писмено не се регистрират. Учители и управления се усещат безсилни и се опасяват за поминъка си. В последна сметка, прецизното съблюдаване на закона може да ги остави без работа. А това терзание в по-малките обитаеми места, и за учителите, които не биха могли да се преквалифицират с цел да оцелеят на пазара на труда, е изцяло разбираемо.
Образователната система в такива случаи работи, парадоксално, срещу образованието на учениците и срещу удовлетворението от работата, което учителите заслужават с цел да ценят себе си и с цел да виждат смисъл в преподаването. А това, което учители и управления се виждат принудени да вършат с отсъствията се случва и с оценяването. В какъв брой учебни заведения 3 значи в действителност 2, което не може да се написа с цел да не се скапват паралелки или да се губят възпитаници (тъй наречени " бройки " ) на края на образователната година?
Автор: Явор Хаджиев
Отвъд статистиките, които постоянно са отражение на публични документи а не на същинската обстановка в учебните заведения, действителността в огромен % от българските учебни заведения е трагична. Става дума за действителност, която доста от нас виждат, само че от която отвръщаме взор, евентуално заради това, че се усещаме безсилни да я променим или сме не запомнили по какъв начин тя би трябвало да наподобява. Козметична след козметична смяна, всичко се трансформира единствено с цел да остане в същото полусакато състояние.
Още по-лошо е, че общественият спор по отношение на образованието – в случай че може да се каже, че подобен съществува, също е козметичен и постоянно съставлява просто възпроизвеждането на еднакъв репертоар от заучени проблеми и тематики – възнаграждение на учители, НВО и ДЗИ, брой часове по предмет, липса на нови/млади фрагменти в педагогиката и впрочем.
Не, не считаме, че тези теми/проблеми не са значими. Трябва да има място и за тяхното разискване. Това, което е неприемливо е обществото редовно да премълчава и да заобикаля значителните и непрекъснати проблеми, слоновете в класните стаи, които водят до резултати, които не могат елементарно да се скрият посредством държавна статистика – като, да вземем за пример, взели участие в интернационалното оценяване на PISA за 2018 година От това оценяване стана ясно, че 46% от 15-годишните ни възпитаници са функционално необразовани.
В миналата предизборна акция образованието не беше приоритет на никоя политическа групировка. В медиите образованието не беше на дневен ред. Всъщност, в медиите то е от вторична значимост, появявайки се през последната година най-вече по отношение на пандемията или обвързвано с " битови " терзания за дати на ДЗИ и НВО, и други. Много постоянно образованието като тематика се появява и обвързвана с издадена заповед от Министъра на образованието и/или от реакции на тази заповед. Напълно машинален, мозъчно мъртъв спор.
А синдикатите? Те се носят по същата вълна и постоянно са съсредоточени върху неща като учителско заплащане и, да вземем за пример, нормативи, категория на труда и други. Важни тематики са, да. Но къде остава ученето? Духът на учебното заведение? Удовлетворението от учителския труд?
Българското обучение страда от дълбоки проблеми. Главният проблем е неговата шокираща нефункционалност – разбоя сред закон и действителност. В стотици, а по-вероятно в хиляди учебни заведения в България, съществуват всеобщи и систематични отсъствия на възпитаници, които писмено не се регистрират. Учители и управления се усещат безсилни и се опасяват за поминъка си. В последна сметка, прецизното съблюдаване на закона може да ги остави без работа. А това терзание в по-малките обитаеми места, и за учителите, които не биха могли да се преквалифицират с цел да оцелеят на пазара на труда, е изцяло разбираемо.
Образователната система в такива случаи работи, парадоксално, срещу образованието на учениците и срещу удовлетворението от работата, което учителите заслужават с цел да ценят себе си и с цел да виждат смисъл в преподаването. А това, което учители и управления се виждат принудени да вършат с отсъствията се случва и с оценяването. В какъв брой учебни заведения 3 значи в действителност 2, което не може да се написа с цел да не се скапват паралелки или да се губят възпитаници (тъй наречени " бройки " ) на края на образователната година?
Автор: Явор Хаджиев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ