Българската опера има сравнително кратка история

120 години от рождението на Христо Бръмбаров - бащата на българската вокална школа

Българската опера има относително къса история - малко повече от век. Заради турското иго / забавило културното ни развитие/ се срещнахме по-късно, едвам към края на 19 век, с това висшо достижение на европейската цивилизация, почнало своя път преди повече от четири епохи в прелестната Флоренция. Но още в зората на този род у нас се появяват огромни артисти и вокални педагози. Особено плодотворен е интервалът сред двете войни, когато операта у нас набира сили, професионализира се - тогава изгрява звездата и на младия баритон Христо Бръмбаров, бъдещия огромен оперен актьор и прославен професор по пеене, основателя на актуалната българска певческа школа.

Роден е на 15 октомври 1905 година в непретенциозно чиновническо семейство в Ловеч, само че израства в Плевен, неговия обичан град, в който малко преди гибелта си ще постави основите на държавния оперен спектакъл / за жалост, скъсен от наши невъзпитани управници!/. От дете се увлича неудържимо от театъра и музиката, като възпитаник свири на цигулка в гимназиалния оркестър, пее в църковния хор „ Света Троица ”. Там даже извършва една от соловите партии в сложната оратория на Хайдн „ Годишните времена ”. След като приключва гимназия мечтае да стане летец или доктор, само че няма средства за това. Отива да работи по градежите в София и там инцидентно научава, че в Музикалната академия ще се организира конкурсен изпит за студенти- стипендианти по пеене. Явява се при именития вокален възпитател и оперен актьор, един от създателите на операта у нас, проф. Иван Вулпе, с цел да го прослуша. Изпява арията на Дядо Недялко от „ Гергана ” на Маестро Атанасов. След два дни е признат за постоянен студент. Учи настойчиво, редовно. Получава една добра основа. Иван Вулпе поставя особени грижи за този млад и извънредно талантлив артист, само че не след дълго умира. Тогава управлението на Академията го изпраща да продължи образованието си в Милано. Там взема уроци при разнообразни педагози, измежду които е и Емилио Пиколи, който му разкрива доста от тайните на италианското белканто/ красиво пеене/ и най-важното - обезпечава дебюта му на сцена. Това става на 17 април 1932 година в театъра на Лаго ди Комо в ролята на Жорж Жермон от Вердиевата „ Травиата ”. Рецензиите за 25-годишният дебютант са напряко блестящи, а първичният нищожен хонорар е неведнъж повишен за идващите представления - Фигаро в „ Севилският бръснар ”, Граф Ди Луна в „ Трубадур ”, Валентин във „ Фауст ”, Тонио в „ Палячи ”, Хенри Астон в „ Лучия ди Ламермур ”.

По-късно изпява още: Риголето, Алфио в „ Селска чест ” от Маскани, Марсел в „ Бохеми ” на Пучини. Кариерата му в Италия и Европа е открита, само че воден от родолюбивите си усеща / непознати през днешния ден за доста от нашите млади певци/, взема решение да работи за България. И първата му изява е един огромен солов оперен концерт в Плевен през лятото на 1935. Кандидатства в Софийската опера/ единствената тогава у нас/, само че...не е признат! Влиза в състава на Пътуващата оперна натрупа на Стефан Македонски, Тодор Хаджиев и Стефан Киров, с която обикаля цялата страна със спектакли и концерти. Големият диригент Асен Димитров го кани на гастрол- дебют на столична сцена като Фигаро, само че макар огромния триумф, не е назначен, поради левите си убеждения от шефа Владимир Василев. / Тук ще отворя дребна скоба: в случай че Владимир Василев има несъмнени заслуги като книжовен критик, не би могло да се каже същото за активността му в театъра и операта, където е бил неособено сполучлив шеф./

През сезона 1937-1938 година в Софийската опера се слага за първи път операта „ Мъртвите очи ” от Ойген Д, Албер. Тогавашният основен диригент Адам Должицки се застъпва за Бръмбаров и той бива зает с непрекъснат контракт. Но не след дълго Владимир Василев го прогонва поради левите му политически убеждения! Връща се след няколко години.

От 1937 година стартира да работи и като учител в Музикалната академия. Великолепната му школа, изключителната му благозвучност и артистичност, огромната му работоспособност, както и педагогическият му подарък са един комплекс от качества, обезпечили му водещото място измежду нашите преподаватели по пеене. След време славата му нараства и при него стартират да учат и доста чужденци. Но да се върнем на певческата му кариера. През 40-те и 50-те години е неговият най-продуктивен театрален интервал. Повече от 30 разнообразни - основно типичен функции от италиански, френски, немски, съветски и български създатели. Сред тях преди всичко неговият незабравим Борис Годунов / показан с голям триумф и в Ленинград/ Санкт Петербург/, по-късно: Барон Скарпия от „ Тоска ”, Ескамилио от „ Кармен ”, Летящия холандец, Симон Боканегра, Хамилкар от „ Саламбо ” на Веселин Стоянов, Георги Грозника от „ Янините девет братя ” на Пипков, Вотан от „ Рейнско злато ” на Вагнер, Пизаро от „ Фиделио ” на Бетовен, Томски от „ Дама Пика ” на Чайковски, Ирод от „ Иродиада ”на Масне... На доста от тях той е първи реализатор, а интерпретациите му остават еталонни за сътрудници и артисти след него. Участва в театралното кръщение на редица нови български опери на класиците Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев.

Гласът на Христо Бръмбаров / непокътнат е в малко записи в БНР/ е гласовит, тембрист баритон, със здрави, пробивни височини и апетитен, италиански център. Особено подобаващи на неговия натюрел - певчески и актьорски са функциите с ярки динамични и темпови контрасти, комплицирани и богати в драматургично отношение. Роден музикант и артист /от вида на Борис Христов и Фьодор Шаляпин/, той умее непринудено и ефектно да построява прочувствените кулминационни точки на действието, като им придава незабравим искра и мощ на въздействието.

Като възпитател той следва традициите на великата италианска школа, като регистрира и нашата, славянската традиция и сензитивност. През 1962 година основава своята, станала международно известна Централна студия за вокалисти в София. Обучава огромен брой млади артисти и други, към този момент с кариера в театрите, които отиват при него за рационализиране. През 1961 е измежду създателите на Международния конкурс за млади оперни артисти в София, който бързо набира сили и престиж и поради неговата всеотдайна работа. Той е и създател на Плевенската опера / 1970/, за жалост закрита в годините на „ новата народна власт ” у нас.

Внушителен е броят на неговите възпитаници, освен това множеството от тях с огромна кариера. Трудно е да се упоменат даже най- известните. Ще се огранича единствено с имената на: Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Галина Савова, Стефан Еленков, Катя Георгиева, Рада Конфорти, Тодор Бонев, Евелина Стоицева, Асен Селимски, Никола Василев, Иван Димов, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...Голям е броят на неговите възпитаници, няколко генерации първокласни певци- солисти на българските оперни театри, а също и значително, извяващи се основно в чужбина.

Почина през 1974 година. Повече от 30 години Христо Бръмбаров е професор в Академията / като две години е и вокален възпитател в Болшой театър/, остава след себе си забележителна певческа школа, съизмерима със международните. Един същински градител на българската опера, който не може да бъде пропуснат!