Тази вълнуваща история разплака стотици, ето как живота на три малки българчета се промени завинаги
Българска разплака стотици с историята си във Facebook за вълнуващата среща на летището с българчета, деца от ромски генезис, чиито живот вечно се е трансформирал.
Ето какво споделя Паулина Владимирова:
Забелязах ги на опашката на checkin на софийското летище. Симпатични родители с 4 деца, чакаха паралелно с мен полета за Виена. Нещо обаче не беше напълно наред с това семейство. Възрастните и най-голямото дете, момче русоляво като тях, говореха британски между тях. Трите по-малки дечица, момиченце на към 4 и две момченца сред 5 и 8 годишни, явно нямаха кръвна връзка с двамата руси родители - бяха мургавки и разпалено говореха чист български между тях.
Възторжено се радваха, че ще летят - очевидно им беше за първи път.
-Сега ли ще летим?- по-малкото момченце дърпаше бащата за ръка.
-Да, в този момент. -бащата очевидно беше понаучил български и усмихнато се опитваше да дава отговор на малчуганите.
Предпазливо заговорих бащата, попитах го дали децата приказват британски. " Още не " - беше отговорът. Предположението ми се удостовери - децата бяха осиновени български ромчета, расли в дом за деца. Бяха кръвни братчета и едно сестриче. Това че бяха расли в дом, а не в ромското гето, обясняваше за какво говореха много порядъчен и чист български, без акцент.
Заминаваха с новите си родители за Съединени американски щати с прехвърляне през Виена.
Двойното благополучие - да имат мама и тати и да летят за първи път - беше изписано на лицата им и насладата им изпълваше въздуха към тях.
- " Искам отново горе " - подаде ръчички към татко си дребното момченце и бащата го качи на раменете си.
Детето прегърна с две ръчички главата на татко си и стартира да го гали по косата и по тридневната му брада. Погледите ни се срещнаха и го разбрах без думи: " доста ми е хубаво, горделив съм с моя прелестен баща! ".
" Мамо, вземи ме " - като видя от братчето си, изиска и момиченцето да бъде носено и синеоката майка го взе на ръце.
А русото най-голямо момче, американчето, играеше ролята на грижлив батко и се опитваше да бъде потребен: помагаше на по-малкия си брат да си постави раничката си на тил, водеше го за ръка, показваше на сестричката си по какъв начин се отваря пластмасовото шише с вода.
Така разнородното, само че очевидно щастливо семейство, мина сполучливо през всички инспекции на летището и влезе в ръкава, водещ към самолета.
-Това самолетът ли е?- попита момиченцето, прекрачвайки прага на машината.
-Да, това е аероплан.- отговори чуждоземният баща, като не помни определителния член.
-Ооо, какъв брой е огромен! - възкликнаха братче и сестриче в един глас.
Изгубих им дирите в самолета, седяха много по-назад от мен. Гласовете им се смесваха с другите детски гласове в цялостната машина с емигрантски българчета, които се прибираха от лятното си посещение при баби и дядовци. Но тези три деца бяха с други ориси - те бяха улучили шестица от тотото. Съдбата беше двойно великодушна към тях- тя ги беше изкарала от гетото, където евентуално щяха да се трансфорат в прототипа циганчета, които сме привикнали да считаме за отпадъка на обществото ни, заслужен за ненавист или подбив. А в този момент бяха получили и най-важното - любящо ги семейство.
На излизане от самолета ги видях още веднъж. Бързаха за презокеанския полет. Стиснах ръцете на двамата родители за сбогом, споделих им, че се удивлявам на това, което вършат и им пожелах " На добър път ".
Ето какво споделя Паулина Владимирова:
Забелязах ги на опашката на checkin на софийското летище. Симпатични родители с 4 деца, чакаха паралелно с мен полета за Виена. Нещо обаче не беше напълно наред с това семейство. Възрастните и най-голямото дете, момче русоляво като тях, говореха британски между тях. Трите по-малки дечица, момиченце на към 4 и две момченца сред 5 и 8 годишни, явно нямаха кръвна връзка с двамата руси родители - бяха мургавки и разпалено говореха чист български между тях.
Възторжено се радваха, че ще летят - очевидно им беше за първи път.
-Сега ли ще летим?- по-малкото момченце дърпаше бащата за ръка.
-Да, в този момент. -бащата очевидно беше понаучил български и усмихнато се опитваше да дава отговор на малчуганите.
Предпазливо заговорих бащата, попитах го дали децата приказват британски. " Още не " - беше отговорът. Предположението ми се удостовери - децата бяха осиновени български ромчета, расли в дом за деца. Бяха кръвни братчета и едно сестриче. Това че бяха расли в дом, а не в ромското гето, обясняваше за какво говореха много порядъчен и чист български, без акцент.
Заминаваха с новите си родители за Съединени американски щати с прехвърляне през Виена.
Двойното благополучие - да имат мама и тати и да летят за първи път - беше изписано на лицата им и насладата им изпълваше въздуха към тях.
- " Искам отново горе " - подаде ръчички към татко си дребното момченце и бащата го качи на раменете си.
Детето прегърна с две ръчички главата на татко си и стартира да го гали по косата и по тридневната му брада. Погледите ни се срещнаха и го разбрах без думи: " доста ми е хубаво, горделив съм с моя прелестен баща! ".
" Мамо, вземи ме " - като видя от братчето си, изиска и момиченцето да бъде носено и синеоката майка го взе на ръце.
А русото най-голямо момче, американчето, играеше ролята на грижлив батко и се опитваше да бъде потребен: помагаше на по-малкия си брат да си постави раничката си на тил, водеше го за ръка, показваше на сестричката си по какъв начин се отваря пластмасовото шише с вода.
Така разнородното, само че очевидно щастливо семейство, мина сполучливо през всички инспекции на летището и влезе в ръкава, водещ към самолета.
-Това самолетът ли е?- попита момиченцето, прекрачвайки прага на машината.
-Да, това е аероплан.- отговори чуждоземният баща, като не помни определителния член.
-Ооо, какъв брой е огромен! - възкликнаха братче и сестриче в един глас.
Изгубих им дирите в самолета, седяха много по-назад от мен. Гласовете им се смесваха с другите детски гласове в цялостната машина с емигрантски българчета, които се прибираха от лятното си посещение при баби и дядовци. Но тези три деца бяха с други ориси - те бяха улучили шестица от тотото. Съдбата беше двойно великодушна към тях- тя ги беше изкарала от гетото, където евентуално щяха да се трансфорат в прототипа циганчета, които сме привикнали да считаме за отпадъка на обществото ни, заслужен за ненавист или подбив. А в този момент бяха получили и най-важното - любящо ги семейство.
На излизане от самолета ги видях още веднъж. Бързаха за презокеанския полет. Стиснах ръцете на двамата родители за сбогом, споделих им, че се удивлявам на това, което вършат и им пожелах " На добър път ".
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ