Българска лекарка сподели шокиращ разказ за една катастрофа по нашенските

Българска лекарка показа фрапантен роман за една злополука по нашенските пътища. История, в която четем за нещастието от първо лице. За дейностите на тези, които идват първи на мястото на произшествието, с цел да спасят наранения живот, който откриват в локва от масло, бензин и кръв.

Доктор Христина Атанасова, която рабоди в ЦСМП Бургас, споделя за случая с потърпевши мотористи в своя профил във Фейсбук.

" Знаете ли какво е да се озовете на злополука с двама потърпевши? И те да са на метри един от различен... Аз знам... Знаете ли по какъв начин се споделя на някой- Оставаш. И по какъв начин се молиш да не си сбъркал. Дано не разбирате. Никога... ", споделя тя. Тя написа за сложния избор, който би трябвало да направи един доктор - на кой живот да помогне първо. Решение, което тежи и след края на промяната.

Във въпросния случай има умрял. Жената, която е била отведена с кола за спешна помощ първа. Това става при започване на дежурството за деня, а сигналите не стопират.

" Пиша всичко това не с цел да опиша съответен случай, изрично не, а с цел да видите всекидневието ни и другата страна на специалността ни- екипната, човешката, прочувствената... И нека съм най-малко малко съумяла. Не ни съдете остро, когато закъсняваме- не знаете от кое място идваме и дали са ни дали преимущество. И ние желаеме да се отзовем на мига, само че нещата не зависят единствено от нас ", написа Атанасова.

Прочетете целия роман на доктор Христина Атанасова:

" Знаете ли какво е да се озовете на злополука с двама потърпевши? И те да са на метри един от различен... Аз знам.

Дано никой от вас не научава. Мотористи... Жена спряла колата си перпендикулярно на платното, с цел да ограничи лудо преминаващите коли. 12-13 годишно дете, треперейки споделя " Лельо, аз подадох сигнала, нека съм го направил вярно ".

Другите снимат с телефоните... Е по какъв начин, има премеждия, а това е най- забавното в тази ситуация. /Стеле, помниш ли какво ми каза- за жалост, нещастията се четат повече/ Тичам с чантата в ръце сред колите, с цел да видя положението на потърпевшите.

На дамата каската е литнала, седи и недоумява обстановката. Мъжът- лежащ на асфалта в локва масло и бензин, бледен, с каската още. Връщам се при дамата. Нещата съществени. Много. Ниско кръвно, потрес, ниска сатурация..

Обратно при мъжа. Искам да премеря кръвното. Апарата е омазан с масло. Нямаме различен. Относително постоянни стойности. Трябва да сложа абокат, само че чак в този момент виждам, че по ръцете няма кож

а. Как да му сложа есмарх и къде да залепя абоката? Сега разбирам какво съм му предизвикала с маншета за кръвното. Не гъкна. С мръсните ръкавици хванах ръката му- Заболя ли те доста, извинявай. - Добре съм, проронват пресъхналите му устни. Очите му гледат с вяра - ще се оправим, нали.

Никой не изрича нищо на глас. - Ще вземем първо жена ти, обадила съм се за друга кола за спешна помощ, сътрудниците пътуват насам. Виждали ли сте очи, от които изчезва вярата. Преглътна заседната буца в гърлото си и прошепна - Спасете я, миличката. Помогнете й. И очите му сухи...като гърлото... С бензинените си ръце го помилвах по каската.

Моите очи не са сухи обаче. Знаете ли по какъв начин се взема такова решение- кой да тръгне и кой да остане прострян на улицата. Знаете ли по какъв начин се споделя на някой- Оставаш. И по какъв начин се молиш да не си сбъркал. Дано не разбирате. Никога... Отзад в колата за спешна помощ, на сирени, се молиш. Молиш се всичко да е наред. Защото, с цел да прецениш спешността използваш скАла. Ама вечер, като останеш самичък със себе си, съвестта ти не се интересува от скали. Тя желае да е чиста. И би трябвало да е. Нечовешко е...

Линейката стопира, разтварям вратите, водача сграбчва носилката и пациентката е поета от дежурния екип в шокова зала. Благодаря ти, Боже, там ще създадат и невъзможното да я спасят. И в реанимация са богове. Грабвам телефона и звъня- в случай че няма свободен сътрудник и индивида е още на мястото на случая, да се върнем да го вземем. - Пратен е екип, пътуват към залата.

Оххх. Чувам сирени. Някак ми е по- умерено, само че изчаквам, да се убедя, че е другия потърпевш. Той е. Хващам му рамото и го запитвам по какъв начин е. - Благодаря, че се погрижихте за нас - прошепва и пробва да се усмихне. А очите... молещи и благодарящи по едно и също време. Връщам се в базата.- Що миришете на бензин, питат. Бях не запомнила. - Ами щото до глезените газихме в него- давам отговор. Нареждам се на мивката и започвам да пера есмарха и апарата за кръвно, че не знам по кое време и закъде ще тръгнем отново, а са ни единствени. Метвам ги на вентилатора да съхнат и започвам да мия себе си- трия си ръцете и лицето от маслото и бензина, като че ли желая да измия загатна от видяното. Не мога. Ще ревизира по какъв начин са.

- Хрис, дамата не съумя, преценката ти е била вярна, тя е била по- незабавната. Ми то в действителност към този момент няма значение. Сърцето ми прескача няколко удара и се насълзявам... Виждам очите им и умрялата вяра. Ставам и започвам да трия мръсните чехли. Не желая да ми припомнят за случая. Телефонът звъни... Е няма да мога да ги изпера, ще би трябвало да си купя други, трети чифт за тоя месец. Поглеждам часовника - минали са два часа от началото на дежурството.

Пиша всичко това не с цел да опиша съответен случай, изрично не, а с цел да видите всекидневието ни и другата страна на специалността ни- екипната, човешката, прочувствената... И нека съм най-малко малко съумяла. Не ни съдете остро, когато закъсняваме- не знаете от кое място идваме и дали са ни дали преимущество. И ние желаеме да се отзовем на мига, само че нещата не зависят единствено от нас. Не ми се сърдете, че от време на време не съм ведра и усмихната, че не ми се приказва... не знаете какво съм правила допреди малко...Трудно се преглъща тъгата на хората и в никакъв случай не се привиква с нея. Никога...

Вдигам слушалката- Хриси, пиши. ПТП...с потърпевши... "

Шофирайте деликатно!