Българска експозиция краси един от водещите коридори в сградата на

Българска експозиция краси един от водещите коридори в постройката на Европейския парламент в Брюксел, излиза наяве от apoblog-apostol.blogspot.com.

На разнообразни пана на български и британски се споделя за легендата на мартеницата като свързващ претекст, срещан в България, Република Северна Македония, Албания, чак в Украйна.

Под паната се вижда, че концепцията е осъществена от Европейските консерватори и реформисти.

Любопитен факт е, че тъкмо сред двете пана на България и РСМ е сложено българското знаме, а директно до него и на Европейския съюз.

В Обединена Европа обаче, надали някои би тълкувал, че пътят на нашата съседка минава първо през българския байрак, а по-късно и към бленувания обединен европейски пазар.

Българската мартеница не за първи път се среща из коридорите на европарламента. Още преди десетина години евродепутатите се закичиха на ръцете си бяло-червената плетеница.

Не един и двама евро избраници гордо позираха по пленарни срещи с ръчно направени и изпратени екземпляри от разнообразни краища на света. За да им подсети, че страната ни, както традицията, са единна и непрекъсната част от европейската цивилизация.

Традицията да се връзва мартеница не е прекъсвана повече от 1300 години. Легендата, излъчена от баба на внуче, споделя историята за Кубратовата щерка Хуба и гълъба, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.

Към края на своя живот хан Кубрат повикал петте си синове и им заръчал да не се разделят, да бъдат постоянно дружно, с цел да не могат врагове да ги атакуван и поробят. След гибелта на хана, хазарите - едни от неговите врагове, нападнали прабългарите и завладели дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят им хан Ашина, предложил на синовете на Кубрат да го признаят за техен държател. Това било изискването, с цел да освободи сестра им и да им остави земите.

Ханските синове били сложени пред мъчно тестване. Най-големият наследник Баян признал хазарското господство и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на остарелия хан да останат единни и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята скрито се уговорили с Хуба и Баян, те да останат при хан Ашина до момента в който някай от тях откри свободна земя. След това този, който откри земя и сътвори нова българска страна щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. И по този начин, братята потеглили и оставили пленената госпожица и Баян в ръцете на злия Ашина.

Не след дълго при Хуба дохвърчал гълъб, изпратен от Аспарух, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от Ашина и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да създадат. Птицата можела да им покаже пътя, само че те не знаели по какъв начин да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Така тя желала да уведоми брат си Аспарух, че към този момент са наоколо. Но тъкмо момент, преди да пуснат птицата да полети, се появили преследвачи от хазарите, които почнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, поруменял от кръвта му. В този миг на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите бойци. Той очаквал появяването на брат си Баян и сестра си Хуба. Хуните, знаейки силата на българското оръжие, се изплашили и обърнали конете си обратно.

Аспарух оказал помощ на Хуба и Баян да преминат реката и ги отвел при своите бойци. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с аления. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на татко си и по този начин са заплатили с кръвта си своето разцепление. Закичил всеки един от своите войни с парченце от този заветен конец. Заръчал червено-белият конец в никакъв случай да не се раздира, тъй като тази окървавена нишка вечно ще свързва българите и ще им припомня за славната България на Кубрат и за неговия завет - постоянно да са единни.

Според легендата това се случило на 1 март. Така се родило и името на мартеницата. Оттогава на тази дата всички българи се окичват с червено-белите конци, като спомен за оня отдалечен ден и като талисман за здраве, наслада и триумф.