Защо икономиката на България расте при политически блокаж?
България към този момент е страна с висок приход съгласно Световната банка. Това е вест от последните дни, която бързо стигна и до Народното събрание. Една от водещите стопански вести от предходните седмици пък беше, че фактическото самостоятелно ползване (ФИП) на човек от популацията в България, изразено в стандарти на покупателна дарба, достига 73% от междинното равнище за Европейския съюз през 2023 г. Това е връх за страната и отлепяне от последното място в Европейски Съюз.
Тези вести се сблъскват челно с политическия безпорядък в България. Едни ги изясняват със своето скорошно ръководство и другата фискална политика, други с тяхното дългогодишно ръководство и с еднократния резултат на преброяването и корекцията на популацията, трети с ролята на служебните държавни управления. Факторите несъмнено са доста, коментирали сме ги неведнъж в наши материали, само че водещият стопански роман мъчно може да се ограничи до един или различен политически коментар. Дългосрочният стопански тренд към момента мачка политическите боричкания и корупцията.
Големият стопански триумф на България в последните повече от две десетилетия е постигането на резистентен напредък и неналичието на огромен макроикономически неуспех, макар връхлитащи рецесии от друг темперамент. Скъсяването на разликата с развития свят не се пречупи нито по време на огромната финансова рецесия, нито по време на пандемията, нито в интервала на продължаващата политическа неустойчивост. Напротив, в някои от тези интервали даже догонваме по-бързо, тъй като стопанската система ни се оказа по-добре готова за бурята. На този декор, има най-малко два въпроса, които заслужават внимание.
Защо стопанската система дърпа напред в интервал на политически блокаж?
Видимо, политиците са изкушени да посочат себе си и своята групировка като съществена причина, само че на процедура фундаменталните фактори не са се трансформирали значимо в последните две десетилетия. Стабилни пари (с над 25 годишна история), постоянни държавни финанси (с над 20 годишна история), ниски директни налози (с над 15 годишна история) и цялостен достъп до огромния европейски пазар (вече 17 години). Тези фактори в последно време са постоянно подценявани, само че в действителност те допускат трансформацията на българската стопанска система и са в основата на дълготрайния напредък и догонването на западния стандарт на живот.
По време на форума на ИПИ „ Растеж в бурни времена “ Румен Аврамов уточни, че множеството блокажи в обществото ни имат институционален темперамент, в това число отсъствието на правова страна и корупцията. Там той приказва за една периферна, имитативна икономическа просвета, която въпреки всичко генерира напредък и в това се крие абсурд – по-лесно е да разбираем неуспехите, в сравнение с триумфите. Струва ми се, че когато в институционалната рамка сложим фокус и върху към този момент изброените котви на растежа, то обяснението на подема стартира да наподобява задоволително правдоподобно.
Какво може да пречупи позитивната наклонност?
Уроците на историята, както и индикаторите на други страни от региона, изрично демонстрират, че икономическото развиване и конвергенцията не са обезпечени. Напротив, в случай че даже отчасти приемем тезата за една периферна, имитативна икономическа просвета, то икономическият неуспех постоянно дебне зад ъгъла. Голямата заплаха от продължаващата политическа рецесия не се крие в непосредствените разноски за осъществяване на избори, нито даже в неналичието на дълготраен небосвод на ръководство, което отсрочва вложения, промени и стратегически решения. Това са фактори, които лимитират растежа, само че (поне до момента) не обръщат дълготрайния тренд. Голямата заплаха се крие в неизбежната поява на причини за изчерпването на демокрацията в този ѝ тип и евентуалното предпочитание за по-дълбока смяна в изборния развой и/или модел на ръководство.
Тук икономическият роман няма да е задоволителен. В случая рисковете пред котвите на растежа са по-скоро политически и съвсем непосредствено разследване от невъзможността да се образува болшинство, което по едно и също време да бъде западно насочено и най-малко периферно и имитативно да поддържа някакви опити за демонтиране на корупцията и превзетите институции.
Източник: Институт за пазарна икономика
Тези вести се сблъскват челно с политическия безпорядък в България. Едни ги изясняват със своето скорошно ръководство и другата фискална политика, други с тяхното дългогодишно ръководство и с еднократния резултат на преброяването и корекцията на популацията, трети с ролята на служебните държавни управления. Факторите несъмнено са доста, коментирали сме ги неведнъж в наши материали, само че водещият стопански роман мъчно може да се ограничи до един или различен политически коментар. Дългосрочният стопански тренд към момента мачка политическите боричкания и корупцията.
Големият стопански триумф на България в последните повече от две десетилетия е постигането на резистентен напредък и неналичието на огромен макроикономически неуспех, макар връхлитащи рецесии от друг темперамент. Скъсяването на разликата с развития свят не се пречупи нито по време на огромната финансова рецесия, нито по време на пандемията, нито в интервала на продължаващата политическа неустойчивост. Напротив, в някои от тези интервали даже догонваме по-бързо, тъй като стопанската система ни се оказа по-добре готова за бурята. На този декор, има най-малко два въпроса, които заслужават внимание.
Защо стопанската система дърпа напред в интервал на политически блокаж?
Видимо, политиците са изкушени да посочат себе си и своята групировка като съществена причина, само че на процедура фундаменталните фактори не са се трансформирали значимо в последните две десетилетия. Стабилни пари (с над 25 годишна история), постоянни държавни финанси (с над 20 годишна история), ниски директни налози (с над 15 годишна история) и цялостен достъп до огромния европейски пазар (вече 17 години). Тези фактори в последно време са постоянно подценявани, само че в действителност те допускат трансформацията на българската стопанска система и са в основата на дълготрайния напредък и догонването на западния стандарт на живот.
По време на форума на ИПИ „ Растеж в бурни времена “ Румен Аврамов уточни, че множеството блокажи в обществото ни имат институционален темперамент, в това число отсъствието на правова страна и корупцията. Там той приказва за една периферна, имитативна икономическа просвета, която въпреки всичко генерира напредък и в това се крие абсурд – по-лесно е да разбираем неуспехите, в сравнение с триумфите. Струва ми се, че когато в институционалната рамка сложим фокус и върху към този момент изброените котви на растежа, то обяснението на подема стартира да наподобява задоволително правдоподобно.
Какво може да пречупи позитивната наклонност?
Уроците на историята, както и индикаторите на други страни от региона, изрично демонстрират, че икономическото развиване и конвергенцията не са обезпечени. Напротив, в случай че даже отчасти приемем тезата за една периферна, имитативна икономическа просвета, то икономическият неуспех постоянно дебне зад ъгъла. Голямата заплаха от продължаващата политическа рецесия не се крие в непосредствените разноски за осъществяване на избори, нито даже в неналичието на дълготраен небосвод на ръководство, което отсрочва вложения, промени и стратегически решения. Това са фактори, които лимитират растежа, само че (поне до момента) не обръщат дълготрайния тренд. Голямата заплаха се крие в неизбежната поява на причини за изчерпването на демокрацията в този ѝ тип и евентуалното предпочитание за по-дълбока смяна в изборния развой и/или модел на ръководство.
Тук икономическият роман няма да е задоволителен. В случая рисковете пред котвите на растежа са по-скоро политически и съвсем непосредствено разследване от невъзможността да се образува болшинство, което по едно и също време да бъде западно насочено и най-малко периферно и имитативно да поддържа някакви опити за демонтиране на корупцията и превзетите институции.
Източник: Институт за пазарна икономика
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ