България продължава да е гробище за жени - всяка трета е била подложена на насилие
България продължава да е гробище за дами. От началото на годината 15 българки са станали жертви на домашно принуждение. Тези 15 дами са изгубили живота си от ръцете на член на своето семейство - от оня кръг от хора, в който би трябвало да се усещат най-сигурни и предпазени.
Ще кажете - 15 не е огромно число, изключително на фона на ежедневните данни за умрелите от ковид. И казусът е тъкмо в това - че започнахме да схване гибелта без страсти, а като суха и скучна статистика. Превърнахме се в първенци по умиране, а България елементарно може да бъде оповестена за страната на жертвите – жертви на пътя, жертви на ковид, жертви на домашно принуждение …
Но тези 15 случая са единствено върха на айсберга. Стотици хиляди не престават да бъдат подлагани на всекидневен тормоз вкъщи. И тук статистиката към този момент е стряскаща – всяка трета българка е жертва на домашно принуждение. Една от всеки три!
Данните на Министерство на вътрешните работи демонстрират, че в последните години сигналите до тел. 112 доближават 90 броя дневно! Когато разделим цифрите излиза, че на всеки 15 минути жена подава сигнал, че някой ѝ протяга ръка. Все още ли мислите, че 15 е малко число?
А в този момент си представете каква част от дамите премълчават за издевателството вкъщи. Защото това не е нещо, което споделяш апропо в диалог. Не е и нещо, за което съобщаваш при първата му демонстрация – нормално сигналите идват, когато обстановката излезе отвън надзор. Понякога даже за сигнали е прекомерно късно…
И тук идва ролята на всеки от нас – мълчаливите очевидци на всичко това. Защото всички тези 15 дами са имали другари, съседи, сътрудници – хора, които евентуално са чули, видели или по различен метод разбрали за „ жестоката обич “, на която са подложени. Но са решили, че това не е тяхна работа, че не желаят да се месят, че „ всеки самичък си преценява “ по какъв начин да живее.
А истината е, че домашното принуждение рядко стартира с побой, само че нормално ескалира до там. Тормозът може да се показва в оскърбление, вменяване на виновност, словесна експанзия, обиди, операции, закани и други Трудно е да осъдиш непознатото държание, когато в очите ти се натрапват личните ти неточности и дефекти. Тогава стартират и „ оправданията за дейностите на агресора “ – като „ обичано “ измежду тях е схващането, че ревността е удостоверение на любовта, а не рисков сигнал за собственическо отношение и практикуване на надзор.
Прекратяването на сходни токсични връзки е мъчно. Не тъй като на някоя жена просто ѝ харесва да бъде удряна или унизена. А тъй като ѝ се втълпява, че е заслужила сходно отношение или даже го е предизвикала т.е. не агресорът, а тя е отговорна за протичащото се. Не е за подценяване и външният фактор – очебийно патриархалната концепция за ролята и мястото на жена та в фамилията, при която тя е по-скоро функционалност на мъжа, а не равносилен член.
Вероятно тъкмо тук някой ще реши, че текстът прокарва джендър идеология и ще сгреши. Защото задачата е елементарна - не една от три, а нито една жена да не става „ жертва на любовта “. Ако българските мъже пазеха дамите си от ударите, а не от джендър идеологията – нямаше да се постанова да си приказваме за този проблем през днешния ден.
И до момента в който сме на тематиката за „ джендъра “, желая напълно демонстративно да посоча с пръст политиците, които ловко употребяват тематиката в предизборната си акция и насъскват хората, само че действително не са създали нищо, с цел да оказват помощ на жертвите на домашно принуждение.
Обещанията, че ще бъдат предпазени правата на дамите и децата без да се „ вкарва третия пол “ и Истанбулската спогодба, останаха единствено думи. Все още не е реалност и осведомителната система на Министерство на вътрешните работи, в която да постъпват всички сигнали за домашно принуждение в това число данни за насилниците.
За публично разискване при започване на тази година беше разгласен план за промени на Закона за отбрана от домашното принуждение , но и двата Народното събрание по-късно бяха заети с „ изчегъртване “ и не стигнаха до закона. Сега има апели измененията да залегнат в работата на идващия парламент, който стартира работа в края на тази седмица. И въпреки тематиката да бе „ маркирана “ по време на договарянията за ново държавно управление, обстановката подсказва, че тя още веднъж няма да е измежду целите на депутатите.
Крайно време е за дейности - за безапелационна натърпимост на всеки един от нас към принуждение то под каквато и да е форма, изключително към нежния пол. Дори леко сме закъснели...
Источник
Ще кажете - 15 не е огромно число, изключително на фона на ежедневните данни за умрелите от ковид. И казусът е тъкмо в това - че започнахме да схване гибелта без страсти, а като суха и скучна статистика. Превърнахме се в първенци по умиране, а България елементарно може да бъде оповестена за страната на жертвите – жертви на пътя, жертви на ковид, жертви на домашно принуждение …
Но тези 15 случая са единствено върха на айсберга. Стотици хиляди не престават да бъдат подлагани на всекидневен тормоз вкъщи. И тук статистиката към този момент е стряскаща – всяка трета българка е жертва на домашно принуждение. Една от всеки три!
Данните на Министерство на вътрешните работи демонстрират, че в последните години сигналите до тел. 112 доближават 90 броя дневно! Когато разделим цифрите излиза, че на всеки 15 минути жена подава сигнал, че някой ѝ протяга ръка. Все още ли мислите, че 15 е малко число?
А в този момент си представете каква част от дамите премълчават за издевателството вкъщи. Защото това не е нещо, което споделяш апропо в диалог. Не е и нещо, за което съобщаваш при първата му демонстрация – нормално сигналите идват, когато обстановката излезе отвън надзор. Понякога даже за сигнали е прекомерно късно…
И тук идва ролята на всеки от нас – мълчаливите очевидци на всичко това. Защото всички тези 15 дами са имали другари, съседи, сътрудници – хора, които евентуално са чули, видели или по различен метод разбрали за „ жестоката обич “, на която са подложени. Но са решили, че това не е тяхна работа, че не желаят да се месят, че „ всеки самичък си преценява “ по какъв начин да живее.
А истината е, че домашното принуждение рядко стартира с побой, само че нормално ескалира до там. Тормозът може да се показва в оскърбление, вменяване на виновност, словесна експанзия, обиди, операции, закани и други Трудно е да осъдиш непознатото държание, когато в очите ти се натрапват личните ти неточности и дефекти. Тогава стартират и „ оправданията за дейностите на агресора “ – като „ обичано “ измежду тях е схващането, че ревността е удостоверение на любовта, а не рисков сигнал за собственическо отношение и практикуване на надзор.
Прекратяването на сходни токсични връзки е мъчно. Не тъй като на някоя жена просто ѝ харесва да бъде удряна или унизена. А тъй като ѝ се втълпява, че е заслужила сходно отношение или даже го е предизвикала т.е. не агресорът, а тя е отговорна за протичащото се. Не е за подценяване и външният фактор – очебийно патриархалната концепция за ролята и мястото на жена та в фамилията, при която тя е по-скоро функционалност на мъжа, а не равносилен член.
Вероятно тъкмо тук някой ще реши, че текстът прокарва джендър идеология и ще сгреши. Защото задачата е елементарна - не една от три, а нито една жена да не става „ жертва на любовта “. Ако българските мъже пазеха дамите си от ударите, а не от джендър идеологията – нямаше да се постанова да си приказваме за този проблем през днешния ден.
И до момента в който сме на тематиката за „ джендъра “, желая напълно демонстративно да посоча с пръст политиците, които ловко употребяват тематиката в предизборната си акция и насъскват хората, само че действително не са създали нищо, с цел да оказват помощ на жертвите на домашно принуждение.
Обещанията, че ще бъдат предпазени правата на дамите и децата без да се „ вкарва третия пол “ и Истанбулската спогодба, останаха единствено думи. Все още не е реалност и осведомителната система на Министерство на вътрешните работи, в която да постъпват всички сигнали за домашно принуждение в това число данни за насилниците.
За публично разискване при започване на тази година беше разгласен план за промени на Закона за отбрана от домашното принуждение , но и двата Народното събрание по-късно бяха заети с „ изчегъртване “ и не стигнаха до закона. Сега има апели измененията да залегнат в работата на идващия парламент, който стартира работа в края на тази седмица. И въпреки тематиката да бе „ маркирана “ по време на договарянията за ново държавно управление, обстановката подсказва, че тя още веднъж няма да е измежду целите на депутатите.
Крайно време е за дейности - за безапелационна натърпимост на всеки един от нас към принуждение то под каквато и да е форма, изключително към нежния пол. Дори леко сме закъснели...
Источник
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ