Османското минало и уроците за България
България живее с предисторически и надълбоко затвърден проблем: личната ѝ еднаквост е построена не толкоз върху осмисляне на това какво е, а върху упорито бягство от това, което се опасява да не се окаже. Още от края на 18 век националното въображение се развива като план за разграничаване – от Ориента, от империята, от „ изостаналото “, от всичко, което се възприема като затруднение пред мечтаното приобщаване към модерния Запад.
В тези години сходно мислене е било неизбежно; всички национализми на Балканите са се раждали в съпротива на една голяма политическа конструкция. Но особеното в българския случай е, че това отричане освен оцелява дълго след Освобождението, а се трансформира в негова съществена психическа ос.
Какво демонстрират тези митове
Тъкмо заради това в нашата историческа памет има цели пластове, които избираме да прехвърлим в зоната на митологията. Типичен образец е една преживелица, излъчена съвсем като легенда в разнообразни разновидности: българка, нападната в дома си от двама турци с желание за принуждение, ги убива на място с кремъклийката, останала от починалия ѝ брачен партньор. На идната заран градчето пламва от паника и яд – едни се канят да търсят отмъщение, други чакат да видят накъде ще поеме тълпата. В този миг пред къщата застава кадията и умерено, съвсем изсъхнало, им напомня закона: за опит за обезчестяване наказването е гибел, без значение кой е причинителят. Жената не е престъпница, тя е изпълнила правната норма. Историята приключва без трагични последствия.
Този дребен и съвсем анекдотичен епизод споделя повече за сложността на османската реалност, в сравнение с нормалните легенди, които години наред сме учили в учебно заведение. Той не анулира насилието, нито подменя нещастията, само че демонстрира, че империята е разполагала с правна рамка, която се е стремяла да контролира връзките сред другите общности. И най-много акцентира нещо, което българското национално въображение от дълго време се е научило да пренебрегва: че в продължение на епохи сме живели в един комплициран обществен организъм, в който грубата мощ и законът са съществували един до друг, само че последният не е бил нереалност.
Миналото като „ недостатък “
Оттук стартира по-дълбокият въпрос: за какво отхвърляме да забележим тази трудност? Отговорът е относително явен. Българският народен план, подобен какъвто се оформя от Паисий насам, не търси положително самоописание; той търси отдалеченост. В продължение на два века българската еднаквост е била конструирана посредством отричане – не сме турци, не сме ориенталци, не сме балканци, не сме „ като тях “. Това е разбираемо от позиция на историческите условия, само че неизбежно трансформира цялата ни съвременна история в борба против едно минало, което не може да бъде заличено. Хората, които населяват тази страна, стартират да гледат на огромни елементи от предишното си като на недостатък, който би трябвало да бъде изличен, с цел да може да се появи „ същинската “, „ европейската “ България.
Тази вътрешна фрустрация има тежки последствия. Нациите, построени върху отричане, развиват нерешителност, податливост към истерични жестове и непрекъсната недоверчивост към „ другия “. България не прави изключение. Етническите връзки, вместо да бъдат поддържани от концепцията за равноправни жители, се трансформират в непрестанно поле на напрежение, тъй като самата национална рамка е дефинирана по този начин, че да подлага на съмнение всичко, което припомня за „ ориенталското “ минало.
Отчаяните опити да бъде отстранено предишното
Когато сходно мислене се придвижи в политиката, резултатът е предвидим: серия от исторически произшествия. България – страна със скромни запаси и нежен интернационален статут – неведнъж се пробва да осъществя своята еднаквост посредством разширение, посредством „ възобновяване на справедливостта “, посредством силови решения, които неизбежно я сблъскват със съседите. Така се раждат неуспехите на Балканските войни, трагичните упоритости от Първата международна, неправилните залози във Втората международна война. И „ възродителният развой “ е финален, мъчителен спазъм на същия народен подтик: обезверен опит да бъде отстранен оня „ излишък от Ориента “, който съгласно избрани идеолози постоянно е пречил на България да стане „ същинска “ европейска страна.
Ако обаче оставим настрани митологията, излиза наяве, че османското завещание не е черна дупка, а част от самата същина на България. Империята, изключително в своите мощни епохи, не е била чудовището, което груповата ни памет си е основала в късния 19 век. Тя е разполагала с право, което е давало избрани свободи на немюсюлманските общности; с поземлена система, която е разрешавала на селяните повече придвижване и избор, в сравнение с в значително западноевропейски райони; с религиозна толерантност, която в избрани интервали е изглеждала напряко немислима за Запада. Това са обстоятелства, които могат да бъдат тествани в архиви и проучвания, а не в национални учебници.
България е успявала да надмогне етническите си демони
Да признаем тези обстоятелства не значи да забравим репресиите, налозите, насилието, войните. Означава да приемем, че историята не е морална приказка; тя е комплицирана, постоянно спорна действителност. България не може да се трансформира в съвременна страна, до момента в който се пробва да изтрие половината от личното си минало. Тази половина, която от епохи назоваваме „ иго “, е в действителност един дълъг, трагичен, само че не еднопосочен интервал, формирал просвета, обичай, език, привички, даже самия темперамент на народа ни. Да го отречем значи да се отречем от себе си.
Парадоксът е, че българското общество към този момент е показвало дарба да надмогва етническите си демони. На два пъти в най-новата си история – при спасяването на част от еврейската общественост през 1940-те и при избягването на революция след 1989 година – сме работили по метод, по-зрял от балканските ни рефлекси. Тези моменти не са случайност. Те демонстрират, че под пластовете историческа раздразнителност има капацитет за гражданско съзнание, което може да огледа оттатък етническата автоматика.
Ако България има бъдеще, то няма да бъде повтаряне на 19 век. Националният план в остарелия му тип е изчерпан; той не може повече да ражда нищо друго с изключение на реваншизъм и периодически напрежения, тъй като е издигнат върху отричане. Необходим е нов план – цивилен, а не етнически; учреден на правов ред и равни права, а не на кръвни митове; план, в който предишното не се трансформира в източник на безконечни врагове, а в поле за зряло схващане.
Нужда от по-трезв взор: без екстаз, само че и без злоба
Пътят към такава смяна минава през едно вътрешно изпитание: да си позволим да погледнем османското завещание с умереност. Не с екстаз, само че не и с злоба. Да го разгледаме като част от личната си история – завещание, което е по-сложно и по-малко демонично, в сравнение с сме склонни да признаем. България се нуждае от това не поради империята, а поради себе си. Докато половината от историческите ни пластове бъдат третирани като срамни, нашата еднаквост ще остане на половина ампутирана. А народ с ампутирано минало неизбежно получава и ампутирано бъдеще.
Истинското предизвикателство не е да „ обикнем “ османското, а да престанем да водиме война с него. Да признаем, че то е част от нас – не като белег, който би трябвало да се изтрие, а като слой, който би трябвало да се осмисли. Само по този начин България може да премине от еднаквост, издигната върху бягство, към еднаквост, учредена върху схващане. И единствено по този начин можем да чакаме бъдеще, в което „ другият “ ще престане да бъде опасност и ще се трансформира в съгражданин.
Коментар на Златко Енев:DW
Още вести четете в: България, Коментари, Култура За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News