Катя Кръстанова: Да не очакваме жертвата на домашно насилие лесно да направи промяна в живота си
България има проблем с насилието над дами - удостоверяват го и числата, и новините. Почти не минава и ден, в който да не чуем за поредна жертва, потърпевша от другар или брачен партньор. Подадените сигнали за домашно принуждение са се нараснали с повече от 50% през 2024 година по отношение на 2023-та, сподели преди дни новият правосъден министър Георги Георгиев пред Българска национална телевизия.
Защо е по този начин?
Потърсихме отговорите на този и още въпроси от Катя Кръстанова. Тя е клиничен психолог и психотерапевт в най-голямата неправителствена организация „ Анимус ”, която предлага профилирана професионална помощ за потърпевши от принуждение.
Мария Кръстанова: Защо някои дами събират храброст да подадат сигнал против насилника, само че след известно време отдръпват обвиняванията?
Катя Кръстанова: Същността на домашното принуждение е такава. Имаме вменяване на виновност на жертвата от страна на причинителя, имаме страдание и заричане, че насилникът ще се поправи - че повече в никакъв случай няма да протяга ръка. Често пъти жертвите са във финансова взаимозависимост. Или в прочувствена. Този феномен - отдръпване на молби за поискана отбрана - е поради динамичността на домашното принуждение. Това е цикъл, който нормално продължава доста дълго време.
Когато започвах своята кариера, бях на образование с нидерландски терапевт. Казваше се Карен ван Ридер и показа лонгитюдно изследване* на случаи на домашно принуждение в Нидерландия. Изводът беше, че жертвите приблизително седем пъти се разделят с насилника и се връщат (при него), преди да вземат дефинитивно решение да го изоставен. Тогава научих нещо, което последвам в моята съвсем 30-годишна процедура - да не чакам от жертва на домашно принуждение толкоз елементарно и изрично да направи смяна в живота си.
Какво могат да създадат полицейските чиновници в този случай?
Много неща могат да създадат - изключително след последните промени на Закона за отбрана от домашното принуждение и усъвършенстването на методически инструкции за работа по такива случаи. Първото нещо, което би трябвало да създадат, е да разделят жертвата и причинителя в обособени пространства и да проведат диалог. Обикновено патрулите на полицията са от по двама души, тъй че могат да приказват с двамата поотделно, с цел да се обясни каква е обективната обстановка на място.
Ако причинител на домашно принуждение е нападателен, в това число към полицейския чиновник, насочва закани през него към жертвата или реагира нападателно на устно предизвестие от страна на служителя на реда - те имат право да го задържи по Закона за Министерство на вътрешните работи.
Следващото нещо, което биха могли да създадат служителите на реда, е да употребяват на по този начин наречената оценка на риска - тази процедура е въведена публично към този момент една година. Имаме равнища на оценка на риска и съгласно тях полицейският служел може да работи по своя преценка. Той може да изготви протокол за предизвестие и този протокол да бъде подписан от причинителя на принуждение. Копие от документа би трябвало да бъде даден на жертвата. Това е доста значим документ за нея, тъй като е доказателство за случай на домашно принуждение и може да бъде употребен, дружно с исковата молба, за издаване на ограничаваща заповед, съдържаща защитни ограничения.
Така че не е правилно, че полицията не може да направи нищо, ноима проблем с настройките от страна на самите чиновници. Всички те са членове на това общество, а обществото ни е толерантно към насилието над дами, към домашното принуждение.
Има полицейски чиновници, които макар професионалните си отговорности, изхождат от своите персонални предразсъдъци и не са строги в приложението на правните правила, които позицията им е вменила.
Много дами - жертви на домашно принуждение, се опасяват да подадат сигнал, в случай че насилникът е с въздействие и запаси - да вземем за пример работи в структурите на Министерство на вътрешните работи или разполага с информация. Има ли ли сте сходен случай?
Това е доста огромен проблем в дребните обитаеми места, където причинителите на домашно принуждение фактически са другари с полицейските чиновници. Малките градове са в действителност дребни и хората се познават. Затова е доста мъчно на жертвите на принуждение от тези градове и села.
Препоръчително е постоянно да подават сигнала през единния европейски номер 112, тъй като всеки сигнал там се записва и транскрибираното копие би могло да бъде употребявано като доказателство в съда. Освен това има запис на сигнала, който се трансферира от централния колцентър на 112 към районното полицейско ръководство в дребния град и това не може да бъде покрито. Сигналът не може да бъде замазан.
Докато в случай че се звънне на дежурния в районното полицейско ръководство в дребния град - нещата стоят по различен метод. От тази позиция - да, фактически същестувават такива проблеми, които не са същите в огромните градове. Но, въпреки това, причинителите на домашно принуждение всекидневно всяват боязън у жервите - даже да нямат другари в полицията, даже те да не се толкоз вездесъщи, основават подобен облик за себе си в мозъка на жертвата.
В моята дълга процедура съм виждала дами, които споделят: " Той има връзки на всички места, познава всички, той ми е цитирал такива обществени персони, че аз нямам късмет ". Ако такава жертва бъде уверена да потърси правата си и да изиска отбрана посредством институциите, се оказва, че нещата не стоят тъкмо по този начин. Обективната действителност е, че някои причинители в действителност имат познанства, само че този фактор на въздействие може да бъде избегнат посредством централните институции. И другото е да се приказва с психолог, тъй като генерализираният боязън е част от картината на хроничното посттравматично-стресово разстройство при непрекъснатото домашно принуждение.
Кога една жена влиза в спешен център и какъв брой време може да остане?
Кризисният център е последна мярка. Той се постанова, когато сигурността на жервата би трябвало да бъде обезпечена незабавно. По в този момент настоящия Закон за отбрана от домашното принуждение жертва може да получи ограничаваща заповед, която не разрешава на насилника да я приближава, в границите на същия ден. Но за задачата сезиращата молба би трябвало да бъде пусната преди обяд, с цел да може съдът да се произнесе с незабавна отбрана и тя да бъде изпратена на полицията, от там тя да бъде връчена или най-малко да бъде известена - с цел да не може причинителят да се прибере в същата къща, примерно.
Ако няма близки, познати, другари в града, каквито случаи има доста в страната, тогава жертвата няма доста благоприятни условия и спешният център е алтернатива. Има други случаи, когато, да вземем за пример, живеят в жилище, което е чартърен, и причинителят заплаща наема. Няма по какъв начин жертвата да остане там - постанова се, до момента в който си стъпи на краката, да отиде в спешен център.
Кризисните центрове за жалост не покриват цялата страна. Само половината административни области имат такива. В това отношение България не обезпечава равни благоприятни условия за жертвите на домашно принуждение.
Как се действа с дамите жертви от градове, в които няма кризизни центрове?
Националната телефонна линия за потърпевши пренасочва жертвите до най-близкия център. Но има области, които основават изключително огромно усложнение. Например Видинска област няма спешен център - обаче и прилежащите области нямат. И Монтана няма, и Враца също Тогава към този момент в действителност е доста комплицирано. Враца и Монтана за себе си са намерили някакви разновидности. Детският спешен център на Монтана прибира и майките. Спешният банкет на Центъра за социална поддръжка във Враца прибира майки с деца. Но във Видин майка с дете няма къде да отиде.
Бяхме преди две години на среща с регионалната администрация във Видин и ни споделиха, че " в дълготраен проект ще открием спешен център ". Нищо не е направено досега. По същия метод стоят и други места в страната - Кюстендил няма спешен център, а в Перник е цялостен. Смолян е доста тежък проблем - няма нито детски спешен център, нито за майки с деца, а от горната страна на всичко е надалеч от Пловдив, от Благоевградско, през планината.. Много комплицирано е за жертвите на домашно принуждение там. Иначе другите региони се оправят почти - по съседски, в случай че мога да се изразя по този начин. Жертвите се настаняват в най-близкия, даже да е в прилежаща област.
Как си обяснявате българската действителност, в която съседите от време на време звънят на полицията, когато индивидът от отсрещната врата слуша мощно музика след 22 ч, само че не и когато се чуват викове и крясъци за помощ?
За страдание наклонността в нашето общество е хората от ден на ден да се дистанцират от това да бъдат съпричастни. Идеята, че фамилните неща са си работа на фамилията, е много устойчива в нашата просвета. Парадоксално е, че в България има Закон за протекция на детето, който е в действие от 1 януари 2001 година В него има член 7, в който се споделя, че всеки, който знае за принуждение над дете, е задължен да алармира институциите. Но сякаш в България не е прочут този факт за нашите отговорности като жители. Дори когато научаваме за принуждение над дете, по силата на професионалната загадка, отново сме длъжни да сигнализираме.
Законът за домашното принуждение споделя, че всяко дете, очевидец на принуждение над родител, е жертва на домашно принуждение - т.е. още едно съображение да се потърси помощ. Дори единствено поради детето - в случай че оставим пълнолетните да си се схващат между тях. Но все пак не се алармира. Смятам, че терзанието от това, че причинителят може да бъде нападателен към хората, подали сигнал, общото чувство за безвластие в страната - всичко това основава декор на съмнение в успеваемостта на институциите и боязън от разпра от причинителя.
Работите ли с мъже жертви на домашно принуждение?
Разбира се, че работим. На мъжете в България им е изключително мъчно. Мачизмът - тези високи упования към мъжете - са извънредно тежки в нашата просвета. Имаме едно доста притискащо очакване за мъжко държание. На мъжете им се вменяват отговорности като да вземем за пример, че би трябвало да устоят фамилията, че би трябвало да са мощни, да са постоянно непоколебими, нямат право да показват усеща. Все остарели показа, само че не престават да битуват.
Знаете ли, че един от рисковите фактори за ликвидиране при домашно принуждение е скорошна загуба на работа от страна на мъжа. Това е доста висок рисков фактор тъкмо поради стигмата на обществото и притискането за обществения статус на мъжа.
Потресаващото в тази ситуация на беше, че той беше споделил на адвокатката си Миглена Балджиева за домашно принуждение (от страна на жена му - бел. ред). Адвокат Балджиева показа информацията за споделеното от него по NOVA телевизия, само че даже тя като извънредно умел юрист, който е в Управителния съвет на една доста известна неправителствена организация, не беше съумяла да се усети, че това е съображение за сезиране на институциите по Закона за отбрана от домашното принуждение.
Когато има вест за жена жертва на домашно принуждение, в мненията в обществените мрежи има най-малко един, който гласи: “тя си го избира, да не е стояла там ”. Да не приказваме за случаите на мъже жертви - тогава мненията са даже подигравателни. Какво отговаряте на тези хора?
Хората, които пробват да вменят виновност на жертвите, че са жертви - в действителност това е метод за освобождение на личната ни съвест от уговорката да създадем нещо.
Това е реакцията на мнозина, предпазен механизъм - да обвинят жертвите, само че да оневинят себе си като съседи, жители, родственици, другари, общество, че нищо не вършим за жертвите. Така е по-лесно. Всеки си мисли, че е застрахован, до момента в който не му се случи - на него, на дъщерята, на братовчедката. Обвинявайки жертвата, облекчаваме личната си душeвност от възприятието за виновност.
Лонгитюдно изследване* - дълготрайно проучване (още лонгитюдно изследване) е вид проучване, за което е особено, че измененията по следените критерии настъпват постепенно и се регистрират на огромни шпации от време. Наблюдението, както и следеният опит също могат да бъдат лонгитюдни.
Още по тематиката:
·
Защо е по този начин?
Потърсихме отговорите на този и още въпроси от Катя Кръстанова. Тя е клиничен психолог и психотерапевт в най-голямата неправителствена организация „ Анимус ”, която предлага профилирана професионална помощ за потърпевши от принуждение.
Мария Кръстанова: Защо някои дами събират храброст да подадат сигнал против насилника, само че след известно време отдръпват обвиняванията?
Катя Кръстанова: Същността на домашното принуждение е такава. Имаме вменяване на виновност на жертвата от страна на причинителя, имаме страдание и заричане, че насилникът ще се поправи - че повече в никакъв случай няма да протяга ръка. Често пъти жертвите са във финансова взаимозависимост. Или в прочувствена. Този феномен - отдръпване на молби за поискана отбрана - е поради динамичността на домашното принуждение. Това е цикъл, който нормално продължава доста дълго време.
Когато започвах своята кариера, бях на образование с нидерландски терапевт. Казваше се Карен ван Ридер и показа лонгитюдно изследване* на случаи на домашно принуждение в Нидерландия. Изводът беше, че жертвите приблизително седем пъти се разделят с насилника и се връщат (при него), преди да вземат дефинитивно решение да го изоставен. Тогава научих нещо, което последвам в моята съвсем 30-годишна процедура - да не чакам от жертва на домашно принуждение толкоз елементарно и изрично да направи смяна в живота си.
Какво могат да създадат полицейските чиновници в този случай?
Много неща могат да създадат - изключително след последните промени на Закона за отбрана от домашното принуждение и усъвършенстването на методически инструкции за работа по такива случаи. Първото нещо, което би трябвало да създадат, е да разделят жертвата и причинителя в обособени пространства и да проведат диалог. Обикновено патрулите на полицията са от по двама души, тъй че могат да приказват с двамата поотделно, с цел да се обясни каква е обективната обстановка на място.
Ако причинител на домашно принуждение е нападателен, в това число към полицейския чиновник, насочва закани през него към жертвата или реагира нападателно на устно предизвестие от страна на служителя на реда - те имат право да го задържи по Закона за Министерство на вътрешните работи.
Следващото нещо, което биха могли да създадат служителите на реда, е да употребяват на по този начин наречената оценка на риска - тази процедура е въведена публично към този момент една година. Имаме равнища на оценка на риска и съгласно тях полицейският служел може да работи по своя преценка. Той може да изготви протокол за предизвестие и този протокол да бъде подписан от причинителя на принуждение. Копие от документа би трябвало да бъде даден на жертвата. Това е доста значим документ за нея, тъй като е доказателство за случай на домашно принуждение и може да бъде употребен, дружно с исковата молба, за издаване на ограничаваща заповед, съдържаща защитни ограничения.
Така че не е правилно, че полицията не може да направи нищо, ноима проблем с настройките от страна на самите чиновници. Всички те са членове на това общество, а обществото ни е толерантно към насилието над дами, към домашното принуждение.
Има полицейски чиновници, които макар професионалните си отговорности, изхождат от своите персонални предразсъдъци и не са строги в приложението на правните правила, които позицията им е вменила.
Много дами - жертви на домашно принуждение, се опасяват да подадат сигнал, в случай че насилникът е с въздействие и запаси - да вземем за пример работи в структурите на Министерство на вътрешните работи или разполага с информация. Има ли ли сте сходен случай?
Това е доста огромен проблем в дребните обитаеми места, където причинителите на домашно принуждение фактически са другари с полицейските чиновници. Малките градове са в действителност дребни и хората се познават. Затова е доста мъчно на жертвите на принуждение от тези градове и села.
Препоръчително е постоянно да подават сигнала през единния европейски номер 112, тъй като всеки сигнал там се записва и транскрибираното копие би могло да бъде употребявано като доказателство в съда. Освен това има запис на сигнала, който се трансферира от централния колцентър на 112 към районното полицейско ръководство в дребния град и това не може да бъде покрито. Сигналът не може да бъде замазан.
Докато в случай че се звънне на дежурния в районното полицейско ръководство в дребния град - нещата стоят по различен метод. От тази позиция - да, фактически същестувават такива проблеми, които не са същите в огромните градове. Но, въпреки това, причинителите на домашно принуждение всекидневно всяват боязън у жервите - даже да нямат другари в полицията, даже те да не се толкоз вездесъщи, основават подобен облик за себе си в мозъка на жертвата.
В моята дълга процедура съм виждала дами, които споделят: " Той има връзки на всички места, познава всички, той ми е цитирал такива обществени персони, че аз нямам късмет ". Ако такава жертва бъде уверена да потърси правата си и да изиска отбрана посредством институциите, се оказва, че нещата не стоят тъкмо по този начин. Обективната действителност е, че някои причинители в действителност имат познанства, само че този фактор на въздействие може да бъде избегнат посредством централните институции. И другото е да се приказва с психолог, тъй като генерализираният боязън е част от картината на хроничното посттравматично-стресово разстройство при непрекъснатото домашно принуждение.
Кога една жена влиза в спешен център и какъв брой време може да остане?
Кризисният център е последна мярка. Той се постанова, когато сигурността на жервата би трябвало да бъде обезпечена незабавно. По в този момент настоящия Закон за отбрана от домашното принуждение жертва може да получи ограничаваща заповед, която не разрешава на насилника да я приближава, в границите на същия ден. Но за задачата сезиращата молба би трябвало да бъде пусната преди обяд, с цел да може съдът да се произнесе с незабавна отбрана и тя да бъде изпратена на полицията, от там тя да бъде връчена или най-малко да бъде известена - с цел да не може причинителят да се прибере в същата къща, примерно.
Ако няма близки, познати, другари в града, каквито случаи има доста в страната, тогава жертвата няма доста благоприятни условия и спешният център е алтернатива. Има други случаи, когато, да вземем за пример, живеят в жилище, което е чартърен, и причинителят заплаща наема. Няма по какъв начин жертвата да остане там - постанова се, до момента в който си стъпи на краката, да отиде в спешен център.
Кризисните центрове за жалост не покриват цялата страна. Само половината административни области имат такива. В това отношение България не обезпечава равни благоприятни условия за жертвите на домашно принуждение.
Как се действа с дамите жертви от градове, в които няма кризизни центрове?
Националната телефонна линия за потърпевши пренасочва жертвите до най-близкия център. Но има области, които основават изключително огромно усложнение. Например Видинска област няма спешен център - обаче и прилежащите области нямат. И Монтана няма, и Враца също Тогава към този момент в действителност е доста комплицирано. Враца и Монтана за себе си са намерили някакви разновидности. Детският спешен център на Монтана прибира и майките. Спешният банкет на Центъра за социална поддръжка във Враца прибира майки с деца. Но във Видин майка с дете няма къде да отиде.
Бяхме преди две години на среща с регионалната администрация във Видин и ни споделиха, че " в дълготраен проект ще открием спешен център ". Нищо не е направено досега. По същия метод стоят и други места в страната - Кюстендил няма спешен център, а в Перник е цялостен. Смолян е доста тежък проблем - няма нито детски спешен център, нито за майки с деца, а от горната страна на всичко е надалеч от Пловдив, от Благоевградско, през планината.. Много комплицирано е за жертвите на домашно принуждение там. Иначе другите региони се оправят почти - по съседски, в случай че мога да се изразя по този начин. Жертвите се настаняват в най-близкия, даже да е в прилежаща област.
Как си обяснявате българската действителност, в която съседите от време на време звънят на полицията, когато индивидът от отсрещната врата слуша мощно музика след 22 ч, само че не и когато се чуват викове и крясъци за помощ?
За страдание наклонността в нашето общество е хората от ден на ден да се дистанцират от това да бъдат съпричастни. Идеята, че фамилните неща са си работа на фамилията, е много устойчива в нашата просвета. Парадоксално е, че в България има Закон за протекция на детето, който е в действие от 1 януари 2001 година В него има член 7, в който се споделя, че всеки, който знае за принуждение над дете, е задължен да алармира институциите. Но сякаш в България не е прочут този факт за нашите отговорности като жители. Дори когато научаваме за принуждение над дете, по силата на професионалната загадка, отново сме длъжни да сигнализираме.
Законът за домашното принуждение споделя, че всяко дете, очевидец на принуждение над родител, е жертва на домашно принуждение - т.е. още едно съображение да се потърси помощ. Дори единствено поради детето - в случай че оставим пълнолетните да си се схващат между тях. Но все пак не се алармира. Смятам, че терзанието от това, че причинителят може да бъде нападателен към хората, подали сигнал, общото чувство за безвластие в страната - всичко това основава декор на съмнение в успеваемостта на институциите и боязън от разпра от причинителя.
Работите ли с мъже жертви на домашно принуждение?
Разбира се, че работим. На мъжете в България им е изключително мъчно. Мачизмът - тези високи упования към мъжете - са извънредно тежки в нашата просвета. Имаме едно доста притискащо очакване за мъжко държание. На мъжете им се вменяват отговорности като да вземем за пример, че би трябвало да устоят фамилията, че би трябвало да са мощни, да са постоянно непоколебими, нямат право да показват усеща. Все остарели показа, само че не престават да битуват.
Знаете ли, че един от рисковите фактори за ликвидиране при домашно принуждение е скорошна загуба на работа от страна на мъжа. Това е доста висок рисков фактор тъкмо поради стигмата на обществото и притискането за обществения статус на мъжа.
Потресаващото в тази ситуация на беше, че той беше споделил на адвокатката си Миглена Балджиева за домашно принуждение (от страна на жена му - бел. ред). Адвокат Балджиева показа информацията за споделеното от него по NOVA телевизия, само че даже тя като извънредно умел юрист, който е в Управителния съвет на една доста известна неправителствена организация, не беше съумяла да се усети, че това е съображение за сезиране на институциите по Закона за отбрана от домашното принуждение.
Когато има вест за жена жертва на домашно принуждение, в мненията в обществените мрежи има най-малко един, който гласи: “тя си го избира, да не е стояла там ”. Да не приказваме за случаите на мъже жертви - тогава мненията са даже подигравателни. Какво отговаряте на тези хора?
Хората, които пробват да вменят виновност на жертвите, че са жертви - в действителност това е метод за освобождение на личната ни съвест от уговорката да създадем нещо.
Това е реакцията на мнозина, предпазен механизъм - да обвинят жертвите, само че да оневинят себе си като съседи, жители, родственици, другари, общество, че нищо не вършим за жертвите. Така е по-лесно. Всеки си мисли, че е застрахован, до момента в който не му се случи - на него, на дъщерята, на братовчедката. Обвинявайки жертвата, облекчаваме личната си душeвност от възприятието за виновност.
Лонгитюдно изследване* - дълготрайно проучване (още лонгитюдно изследване) е вид проучване, за което е особено, че измененията по следените критерии настъпват постепенно и се регистрират на огромни шпации от време. Наблюдението, както и следеният опит също могат да бъдат лонгитюдни.
Още по тематиката:
·
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ