Иван Бергов: България е с най-много върховни съдии в Европа
България е измежду страните с най-вече висши съдии в Европа и това е единствено знак за структурно претрупана и неприятно проведена правосъдна власт. Особен тип самоуправление, отдалечено от успеваемост и доближено до общественото разхищаване на средствата на българските жители, изводите са на Иван Бергов от ИПИ. Вместо да взема решение казуса, огромният брой съдии го прикрива – системата компенсира неналичието на ефикасни филтри за слабостите на по-ниските инстанции, където съдиите са също толкоз доста, колкото и на върха, написа специалистът, представен от ФОКУС .
Данните на CEPEJ демонстрират, че България се подрежда измежду страните с най-голям брой висши съдии в Европа, като числеността им надвишава доста тази в множеството страни членки и се приближава само до Гърция. Докато в редица европейски системи висшите съдилища действат с десетки съдии, в България техният брой е над 100, което слага въпроса не просто за мащаба, а за функционалността на тези институции.
Високият брой висши съдии в България, сравнен с данните на CEPEJ, не е независим проблем, а признак за систематичен дисбаланс в организацията на правосъдната власт, при който висшите съдилища извършват функционалности отвън класическата си роля на уеднаквяване на практиката и развиване на правото.
Ключовият въпрос не е какъв брой са съдиите във висшите съдилища, а за какво системата генерира нужда от подобен размер и в случай че нуждата е отпаднала – не следва ли да има държавна реакция, нещо друго от " правосъдна промяна “. В този смисъл българският модел демонстрира отклоняване от европейската логичност, при която висшите съдилища работят като висша селективна пълномощия.
Сравнението с страни като Гърция, които също поддържат огромен брой висши съдии, удостоверява, че това не е въпрос на традиция, а на институционален проблем. При липса на ефикасни процесуални филтри и при напън за решение на огромен размер каузи, висшите съдилища се трансформират в органи за количествено правосъдие, което подкопава качествената им функционалност. Но дали е въпрос на действително правосъдие или на статистика?
Къде е Върховен касационен съд в тази обстановка?
При обзор на систематизираната информация за образуването, придвижването и приключването на делата във Върховния касационен съд за интервала 2020–2024 година във Върховен касационен съд постъпват приблизително сред 9 000 и 10 500 каузи годишно, като през 2020 година се следи по-нисък размер заради пандемията, а след 2021 година равнищата се стабилизират към 10 000 каузи годишно. Съществена специфичност е, че забележителна част от делата завършват още във етапа на селекция /недопускане до касационно разглеждане/, което лимитира броя на делата, достигащи до същинско разглеждане. Това удостоверява ролята на Върховен касационен съд главно като касационен филтър, а не като инстанция с всеобщо правосъдие. Казано в резюме – малко са делата, стигнали до същинско разглеждане.
Как стоят нещата във Върховен административен съд?
За интервала 2020–2024 година Върховният административен съд преглежда доста по-голям размер каузи спрямо Върховен касационен съд, като годишно постъпват и се вземат решение почти 12 000 – 17 000 каузи, със относително постоянна наклонност след пандемичния спад през 2020 година Характерно за Върховен административен съд е, че забележителна част от делата се преглеждат всъщност /включително като първа инстанция по избрани категории спорове/, което изяснява по-високата натовареност и по-големия брой дефинитивни правосъдни актове.
Затова въпросът не е какъв брой съдии има във висшите съдилища, а за какво са нужни толкоз доста и нужни ли са? Докато този въпрос остава без отговор, всяка промяна ще се лимитира до числата, без да визира същността. На този декор имаше ясна поръчка от предходното постоянно държавно управление на ГЕРБ и Движение за права и свободи посредством Министерството на финансите броят съдии да се усили с 16 съдии, надлежно с спомагателни разноски за 2 млн. евро. Служебното държавно управление отдръпна концепцията (повече виж тук).
Без смяна обаче, намаляването или увеличението на броя съдии би имало само статистически резултат, без значително отражение върху успеваемостта и качеството на правораздаването. Така високият брой висши съдии е признак на натоварена система, а не симптом за мощ.
В заключение
Това слага и по-неудобния въпрос: дали системата не употребява висшото равнище като механизъм за компенсиране на дефицити на по-ниски равнища. Ако отговорът е позитивен, тогава увеличението или поддържането на висок брой висши съдии не взема решение казуса, а го институционализира.
Данните на CEPEJ демонстрират, че България се подрежда измежду страните с най-голям брой висши съдии в Европа, като числеността им надвишава доста тази в множеството страни членки и се приближава само до Гърция. Докато в редица европейски системи висшите съдилища действат с десетки съдии, в България техният брой е над 100, което слага въпроса не просто за мащаба, а за функционалността на тези институции.
Високият брой висши съдии в България, сравнен с данните на CEPEJ, не е независим проблем, а признак за систематичен дисбаланс в организацията на правосъдната власт, при който висшите съдилища извършват функционалности отвън класическата си роля на уеднаквяване на практиката и развиване на правото.
Ключовият въпрос не е какъв брой са съдиите във висшите съдилища, а за какво системата генерира нужда от подобен размер и в случай че нуждата е отпаднала – не следва ли да има държавна реакция, нещо друго от " правосъдна промяна “. В този смисъл българският модел демонстрира отклоняване от европейската логичност, при която висшите съдилища работят като висша селективна пълномощия.
Сравнението с страни като Гърция, които също поддържат огромен брой висши съдии, удостоверява, че това не е въпрос на традиция, а на институционален проблем. При липса на ефикасни процесуални филтри и при напън за решение на огромен размер каузи, висшите съдилища се трансформират в органи за количествено правосъдие, което подкопава качествената им функционалност. Но дали е въпрос на действително правосъдие или на статистика?
Къде е Върховен касационен съд в тази обстановка?
При обзор на систематизираната информация за образуването, придвижването и приключването на делата във Върховния касационен съд за интервала 2020–2024 година във Върховен касационен съд постъпват приблизително сред 9 000 и 10 500 каузи годишно, като през 2020 година се следи по-нисък размер заради пандемията, а след 2021 година равнищата се стабилизират към 10 000 каузи годишно. Съществена специфичност е, че забележителна част от делата завършват още във етапа на селекция /недопускане до касационно разглеждане/, което лимитира броя на делата, достигащи до същинско разглеждане. Това удостоверява ролята на Върховен касационен съд главно като касационен филтър, а не като инстанция с всеобщо правосъдие. Казано в резюме – малко са делата, стигнали до същинско разглеждане.
Как стоят нещата във Върховен административен съд?
За интервала 2020–2024 година Върховният административен съд преглежда доста по-голям размер каузи спрямо Върховен касационен съд, като годишно постъпват и се вземат решение почти 12 000 – 17 000 каузи, със относително постоянна наклонност след пандемичния спад през 2020 година Характерно за Върховен административен съд е, че забележителна част от делата се преглеждат всъщност /включително като първа инстанция по избрани категории спорове/, което изяснява по-високата натовареност и по-големия брой дефинитивни правосъдни актове.
Затова въпросът не е какъв брой съдии има във висшите съдилища, а за какво са нужни толкоз доста и нужни ли са? Докато този въпрос остава без отговор, всяка промяна ще се лимитира до числата, без да визира същността. На този декор имаше ясна поръчка от предходното постоянно държавно управление на ГЕРБ и Движение за права и свободи посредством Министерството на финансите броят съдии да се усили с 16 съдии, надлежно с спомагателни разноски за 2 млн. евро. Служебното държавно управление отдръпна концепцията (повече виж тук).
Без смяна обаче, намаляването или увеличението на броя съдии би имало само статистически резултат, без значително отражение върху успеваемостта и качеството на правораздаването. Така високият брой висши съдии е признак на натоварена система, а не симптом за мощ.
В заключение
Това слага и по-неудобния въпрос: дали системата не употребява висшото равнище като механизъм за компенсиране на дефицити на по-ниски равнища. Ако отговорът е позитивен, тогава увеличението или поддържането на висок брой висши съдии не взема решение казуса, а го институционализира.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ