Иво Инджев: България се държи като нужника на НАТО
България е измежду най-големите производители в света на патрони, стрелково оръжие и снаряди от руски генезис. Ако не е и най-големия собственик на такава характерна военна продукция
Коментарна публикация на Иво Инджев в неговия
Печели от износа й стотици милиони. Но не оказва помощ с износа си на Украйна, която има животоспасяваща потребност тъкмо от тази българска стока, съвместима с към момента въоръжената по руски стандарти украинска войска.
Нито министър председателят Кирил Петков, нито главнокомандващият Румен Радев могат да бъдат оприличени на цар Борис III, отказал на своя немски съдружник да му оказва помощ с армия на Източния фронт, още повече, че няма по какъв начин да се направи паралел сред съюза с нацистка Германия и днешно българско участие в НАТО. Обаче царят се е страхувал от русофилски прелом в проядената от русофилството България.
На тази повърхност, уви, могат да се вършат аналогии. Още повече, че болните от путинофилия приятели от Българска социалистическа партия са част от управническата коалиция, задоволително основна освен това, с цел да я торпилират. Готови са да я потопят в полза на Москва по образеца на руската подводница, потопила българския транспортен съд “Струма” в Черно море с 800 бягащи към Палестина евреи. Случило се е на през 1942 година на същия този 24 февруари, на който в този момент Русия атакува Украйна.
Да, обстановката през днешния ден и тук припомня на онази от първата половина на предишния век в царство България. У нас не престават да царуват легенди за положителната Русия. Армията ни е цялостна с фуражки, под които погледите са обърнати обратно и на Изток. През 1944 година това докара жестоките московски прислужници на власт. Има ли такава заплаха и в наши дни? Този въпрос витае във въздуха, само че ръководещите се вършат, че няма такава тематика. А и никой не ги пита.
Както съм споменавал, една стара госпожа един път ме спря на улицата с въпроса дали знам коя професионална каста е била най-ухажвана най-вече от властта в царството. На моето замислено безмълвие тя си отговори сама: офицерството е било най-ухажвано от царя. Защото то е имало капацитета и навика да прави преврати. В днешно време най-ухажвани са публицистите, добави госпожата и ме остави да премислям над тази констатация.
Не, публицистите не вършат преврати у нас. Но пък някои от тях оказват помощ с каквото могат на превратното пояснение на историята по метод, който е комфортен за проруските среди у нас. Мъчнотията да се противостои на русофилщината, постоянно мимикрираща, е в нейното навлизане на всички места в България. Тя не носи отличителни знаци, в случай че не броим путинските георгиевски лентички, с които се кичат нашистите у нас на техните сборища. В това отношение множеството наши рашизоиди следват тактиката на диверсантите на Путин в Крим през март 2014 година, които окупираха “вежливо” тази украинска територия без опознавателни знаци върху униформите си.
Русоробите виреят и в партиите, които се допуска да са прозападни най-малко поради табелата им, на която написа, че са за “европейско”, а не за евразийско развиване на България. Точно при ръководството на тези борци за повече Европа тук се утвърдиха евразийските настроения. Как другояче да си разбираем признанието на статистиката, че те са спаднали в този момент “само” на 30 на 100 като поддръжка за Путин от тези 60 %, които са били преди! А станаха толкоз доста точно при ръководството на подправените борци за “европейско развитие”, които сътвориха удобната среда за развъждане на кремълските плевели у нас.
От изявлението на невръстния министър на културата Атанас Атанасов против преместването на основният знак на лъжата в страната, който нарекох с същинското му наименование Монумент на окупационната алена войска ( МОЧА), се видя, че казусът не е поколенчески и на доизживяване. Напротив. Възпроизвежда се в главите на днешните младежи, подложени на хибридните мозъчни интервенции с съветския агитационен скалпел не по-малко коренно в сравнение с бяха набивани със руския сърп и чук в черепните кутии на “развития социалистически човек”. А се допуска, че министърът е внушителен за партията на смяната, декларирала се като прозападна.
Каква сериозна и цялостна смяна може да има в превзетата от вътрешната страна от въздействието на най-големия изверг на епохата наша страна, откакто по симптоматичния проблем с правото ни да се разпоредим със руското си монументално окупационно завещание няма обикновена политическа воля за самостоятелно българско решение! Трябвало да се консултираме с Русия, сподели министърът във връзка с монумента, който е българска благосъстоятелност – за разлика от случая с Германия и Австрия, където жалоните на руската империя са наследена от Съюз на съветските социалистически републики съветска благосъстоятелност и тя обвързвана плюс това със специфични сделки с Москва, каквито България няма. За подправената пропагандна същина на МОЧА като израз на признателност за руската окупация, да не приказваме.
Трябва да питаме за позволение да местим МОЧА наследниците на разпадналата се страна, която и след гибелта си ни заплашва с размахано оръжие над главите ни в столицата София, само че ние не смеем все пак да го пратим в музея. Този факт приказва по-красноречиво от всичко за трайното българско ментално увреждане след чугунената ера на руското господство.
За разлика от страните, в които има уседнали съветски малцинства, образувани на правилото на дифузията на популацията от руско време, непрекъснатото наличие на стотици хиляди руснаци в България е нов феномен, разрешен и подтикван от благоразположението на българската страна. Собствениците на парцели с съветски паспорти тук се усилиха взривообразно таман при ръководството на лицемерните покровители за повече Европа в България. А се получи повече Русия в България. Дали с изключение на взривообразно, няма да се окаже и взривоопасно за националната ни сигурност като гледаме какво се случи в Донбас и Луганск?
Този въпрос въобще не се разисква на политическо и държавно равнище. Както на дипломатическо не се разисква тематиката за милионите наследници на волжките българи на територията на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, които проглеждат през днешния ден за корените си.
Както не се разисква и червеноармейската кражба на архивите ни.
Както не се разисква кражбата на национално благосъстояние от руските окупатори, довели релативно стабилната през Втората международна война българска стопанска система до злополука след нея.
Както…както означих нагоре ( и безчет пъти в публикациите си ), не се разисква и руското монументално натрапничество в най-големите български градове.
Този отвод от сериозен и родолюбив взор е плод на методично постигнатото наше послушание на непознатата страна, която през днешния ден е прикована на стъбла на позора с варварското си държание в Украйна. Дори и при тази удобна за нашата равноправност от съветския ни комплекс обстановка нищо от посоченото нагоре все по този начин не се разисква, а самата Русия се осъжда в стила на пеещия подправено в хора по този начин, че да не бъде разпознат гласа му от страна на диригента, чиято палка наподобява в очите на нашите страхливци като бухалка.
Понеже Русия не желае да оказваме помощ на Украйна да се пази от държавния й тероризъм, държавните ни мъже биват разигравани от ветото една жена, която шантажира ръководещата коалиция с разпад. Жалко е, че няма кой да й зададе в Българска национална телевизия основния въпрос каква е разликата сред нея и останалите европейски управленци ( с показателното изключение на Унгария), че за разлика от всички тях отхвърля помощ на хората в неволя по време на война с това, от което те най-вече се нуждаят. Нима всички други европейци, дали избавителна военна помощ на Украйна, са заплашили мира в личните си страни, както Нинова плаши, че може да се случи с нас? Т.е. тя подозира обожаемата Русия, че ще ни нападне и громи за наказване, сходно на Украйна?
Вицепремиерът Корнелия Нинова и през днешния ден гордо акцентира от екрана на Българска национална телевизия, че износът на военна продукция за Украйна е “червена линия”. Червената Нинова дефинира алените линии на натовска България в сгода на злодея Путин, потвърден сега като подобен по безусловно неоспорим метод. Подобно на уволнения към този момент боен министър Янев тя си постанова личното партийно путлеристко мнение и блокира животоспасяваща българска военна помощ за Украйна, знаейки, че не може да бъде уволнена сега, сходно на някогашния боен министър. Шантажира с разпад на управническата коалиция. Тържествува, че в изискванията на война ( разпалена от Путин, чийто интерес тя пази под лицемерния байрак на миролюбието, погазено свиреп таман от съветския самовластник ), никой не желае нови избори, както и връщането във властта на изчегъртаните от нея ГЕРБ и Движение за права и свободи.
Резултатът от това е като в тъп вид на известната сентенция за приятеля, който се познава в потребност, тъй като се държим като (не)нужника на НАТО, доказахме като страна убеждението на хората, които приказват за политиката като мръсна работа. В разплаканите очи на украинските страдалци и на целия свят сме “ противник в нужник се познава”. Иначе се обидихме на чешкия авангардист Черни, който иронизира страната ни като тип тоалетна паница. Следващият път би трябвало да инсталира върху нея фигурата на Нинова.
Извинявам се персонално на украинските борци за независимост и на тези жертви на съветското безчовечие, които можеха да бъдат избавени от бранителите на Украйна, подкрепени от създадено в България оръжие. Дано един български глас да има някакво значение.
Коментарна публикация на Иво Инджев в неговия
Печели от износа й стотици милиони. Но не оказва помощ с износа си на Украйна, която има животоспасяваща потребност тъкмо от тази българска стока, съвместима с към момента въоръжената по руски стандарти украинска войска.
Нито министър председателят Кирил Петков, нито главнокомандващият Румен Радев могат да бъдат оприличени на цар Борис III, отказал на своя немски съдружник да му оказва помощ с армия на Източния фронт, още повече, че няма по какъв начин да се направи паралел сред съюза с нацистка Германия и днешно българско участие в НАТО. Обаче царят се е страхувал от русофилски прелом в проядената от русофилството България.
На тази повърхност, уви, могат да се вършат аналогии. Още повече, че болните от путинофилия приятели от Българска социалистическа партия са част от управническата коалиция, задоволително основна освен това, с цел да я торпилират. Готови са да я потопят в полза на Москва по образеца на руската подводница, потопила българския транспортен съд “Струма” в Черно море с 800 бягащи към Палестина евреи. Случило се е на през 1942 година на същия този 24 февруари, на който в този момент Русия атакува Украйна.
Да, обстановката през днешния ден и тук припомня на онази от първата половина на предишния век в царство България. У нас не престават да царуват легенди за положителната Русия. Армията ни е цялостна с фуражки, под които погледите са обърнати обратно и на Изток. През 1944 година това докара жестоките московски прислужници на власт. Има ли такава заплаха и в наши дни? Този въпрос витае във въздуха, само че ръководещите се вършат, че няма такава тематика. А и никой не ги пита.
Както съм споменавал, една стара госпожа един път ме спря на улицата с въпроса дали знам коя професионална каста е била най-ухажвана най-вече от властта в царството. На моето замислено безмълвие тя си отговори сама: офицерството е било най-ухажвано от царя. Защото то е имало капацитета и навика да прави преврати. В днешно време най-ухажвани са публицистите, добави госпожата и ме остави да премислям над тази констатация.
Не, публицистите не вършат преврати у нас. Но пък някои от тях оказват помощ с каквото могат на превратното пояснение на историята по метод, който е комфортен за проруските среди у нас. Мъчнотията да се противостои на русофилщината, постоянно мимикрираща, е в нейното навлизане на всички места в България. Тя не носи отличителни знаци, в случай че не броим путинските георгиевски лентички, с които се кичат нашистите у нас на техните сборища. В това отношение множеството наши рашизоиди следват тактиката на диверсантите на Путин в Крим през март 2014 година, които окупираха “вежливо” тази украинска територия без опознавателни знаци върху униформите си.
Русоробите виреят и в партиите, които се допуска да са прозападни най-малко поради табелата им, на която написа, че са за “европейско”, а не за евразийско развиване на България. Точно при ръководството на тези борци за повече Европа тук се утвърдиха евразийските настроения. Как другояче да си разбираем признанието на статистиката, че те са спаднали в този момент “само” на 30 на 100 като поддръжка за Путин от тези 60 %, които са били преди! А станаха толкоз доста точно при ръководството на подправените борци за “европейско развитие”, които сътвориха удобната среда за развъждане на кремълските плевели у нас.
От изявлението на невръстния министър на културата Атанас Атанасов против преместването на основният знак на лъжата в страната, който нарекох с същинското му наименование Монумент на окупационната алена войска ( МОЧА), се видя, че казусът не е поколенчески и на доизживяване. Напротив. Възпроизвежда се в главите на днешните младежи, подложени на хибридните мозъчни интервенции с съветския агитационен скалпел не по-малко коренно в сравнение с бяха набивани със руския сърп и чук в черепните кутии на “развития социалистически човек”. А се допуска, че министърът е внушителен за партията на смяната, декларирала се като прозападна.
Каква сериозна и цялостна смяна може да има в превзетата от вътрешната страна от въздействието на най-големия изверг на епохата наша страна, откакто по симптоматичния проблем с правото ни да се разпоредим със руското си монументално окупационно завещание няма обикновена политическа воля за самостоятелно българско решение! Трябвало да се консултираме с Русия, сподели министърът във връзка с монумента, който е българска благосъстоятелност – за разлика от случая с Германия и Австрия, където жалоните на руската империя са наследена от Съюз на съветските социалистически републики съветска благосъстоятелност и тя обвързвана плюс това със специфични сделки с Москва, каквито България няма. За подправената пропагандна същина на МОЧА като израз на признателност за руската окупация, да не приказваме.
Трябва да питаме за позволение да местим МОЧА наследниците на разпадналата се страна, която и след гибелта си ни заплашва с размахано оръжие над главите ни в столицата София, само че ние не смеем все пак да го пратим в музея. Този факт приказва по-красноречиво от всичко за трайното българско ментално увреждане след чугунената ера на руското господство.
За разлика от страните, в които има уседнали съветски малцинства, образувани на правилото на дифузията на популацията от руско време, непрекъснатото наличие на стотици хиляди руснаци в България е нов феномен, разрешен и подтикван от благоразположението на българската страна. Собствениците на парцели с съветски паспорти тук се усилиха взривообразно таман при ръководството на лицемерните покровители за повече Европа в България. А се получи повече Русия в България. Дали с изключение на взривообразно, няма да се окаже и взривоопасно за националната ни сигурност като гледаме какво се случи в Донбас и Луганск?
Този въпрос въобще не се разисква на политическо и държавно равнище. Както на дипломатическо не се разисква тематиката за милионите наследници на волжките българи на територията на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, които проглеждат през днешния ден за корените си.
Както не се разисква и червеноармейската кражба на архивите ни.
Както не се разисква кражбата на национално благосъстояние от руските окупатори, довели релативно стабилната през Втората международна война българска стопанска система до злополука след нея.
Както…както означих нагоре ( и безчет пъти в публикациите си ), не се разисква и руското монументално натрапничество в най-големите български градове.
Този отвод от сериозен и родолюбив взор е плод на методично постигнатото наше послушание на непознатата страна, която през днешния ден е прикована на стъбла на позора с варварското си държание в Украйна. Дори и при тази удобна за нашата равноправност от съветския ни комплекс обстановка нищо от посоченото нагоре все по този начин не се разисква, а самата Русия се осъжда в стила на пеещия подправено в хора по този начин, че да не бъде разпознат гласа му от страна на диригента, чиято палка наподобява в очите на нашите страхливци като бухалка.
Понеже Русия не желае да оказваме помощ на Украйна да се пази от държавния й тероризъм, държавните ни мъже биват разигравани от ветото една жена, която шантажира ръководещата коалиция с разпад. Жалко е, че няма кой да й зададе в Българска национална телевизия основния въпрос каква е разликата сред нея и останалите европейски управленци ( с показателното изключение на Унгария), че за разлика от всички тях отхвърля помощ на хората в неволя по време на война с това, от което те най-вече се нуждаят. Нима всички други европейци, дали избавителна военна помощ на Украйна, са заплашили мира в личните си страни, както Нинова плаши, че може да се случи с нас? Т.е. тя подозира обожаемата Русия, че ще ни нападне и громи за наказване, сходно на Украйна?
Вицепремиерът Корнелия Нинова и през днешния ден гордо акцентира от екрана на Българска национална телевизия, че износът на военна продукция за Украйна е “червена линия”. Червената Нинова дефинира алените линии на натовска България в сгода на злодея Путин, потвърден сега като подобен по безусловно неоспорим метод. Подобно на уволнения към този момент боен министър Янев тя си постанова личното партийно путлеристко мнение и блокира животоспасяваща българска военна помощ за Украйна, знаейки, че не може да бъде уволнена сега, сходно на някогашния боен министър. Шантажира с разпад на управническата коалиция. Тържествува, че в изискванията на война ( разпалена от Путин, чийто интерес тя пази под лицемерния байрак на миролюбието, погазено свиреп таман от съветския самовластник ), никой не желае нови избори, както и връщането във властта на изчегъртаните от нея ГЕРБ и Движение за права и свободи.
Резултатът от това е като в тъп вид на известната сентенция за приятеля, който се познава в потребност, тъй като се държим като (не)нужника на НАТО, доказахме като страна убеждението на хората, които приказват за политиката като мръсна работа. В разплаканите очи на украинските страдалци и на целия свят сме “ противник в нужник се познава”. Иначе се обидихме на чешкия авангардист Черни, който иронизира страната ни като тип тоалетна паница. Следващият път би трябвало да инсталира върху нея фигурата на Нинова.
Извинявам се персонално на украинските борци за независимост и на тези жертви на съветското безчовечие, които можеха да бъдат избавени от бранителите на Украйна, подкрепени от създадено в България оръжие. Дано един български глас да има някакво значение.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ