Българинът обича да се надява. На лотарията, на управниците, които

Българинът обича да се надява. На лотарията, на управниците, които да го оправят за някакви си дни, на добрината на началника за коледни награди, на наследството на болнавата тъща, на недосетливостта на брачна половинка, на разсеяността на контрольора в градския превоз, на милостта на катаджията и още доста тъй наречените Но най-много се надява на страната. Защото й заплаща налози. Срещу тях търси предвидимост и сигурност.
Сигурност, че ще стигне, докъдето е тръгнал. Ама не. Вчера да вземем за пример пловдивчанин оградил парче главен бул., на емблематичното място против градската митница и го оповестил за свое. Основен път, по който минават коли за спешна помощ, пожарни и елементарни колесни транспортни средства. Проблемът бил от 20 години. Оттогава очевидно там няма страна.
Пак през вчерашния ден военни летци отхвърлиха да летят на полусигурни самолети в името на личната си и наша сигурност. Това беше мотив всевъзможни висши чиновнически и министерски многоточия, които през времето пък и в този момент премятат милиарди, да плануват протести и преврати. Отговорът е повече от елементарен. Десетилетия и във въздуха у нас няма страна.