Сблъсъкът между Йордан Йовков и ген. Иван Фичев
Баба ми Маргарита показа един път с мен, че нейният татко военачалник Иван Фичев, тогава дипломат в Букурещ, споделил на редактора на „ Златорог “ Владимир Василев при инцидентна среща в София: „ Господин Василев, знам, че вашият помощник Йордан Йовков е публицист, само че доста ви апелирам, кажете му да идва в точния момент на работа в посолството, тъй като ми скапва дисциплината измежду останалите чиновници със своята неизправност “. Трудно ми е да упорствам, че подобен диалог в действителност е имало, макар че и на остарели години (а тя се спомина на 90) баба ми имаше кристална памет за отминали хора и събития.
А генералът е имал своите учредения за педантичните си условия: бил е дипломатически представител на една победена в преди малко приключилата война страна; поел е пред министър-председателя сложната задача да отстоява ползите на страната и правата на оказалите се в „ непозната “ територия български граждани; били са му наложени от румънските управляващи условия да разполага със напълно стеснен брой сътрудници в посолството, тъй че всеки е бил скъп и важен; от присвоената от румънците Добруджа са се стичали озлочестени българи, които са имали незабавна потребност от всевъзможни консулски услуги; тяхната отбрана е била първа грижа за генерала дипломат.
Но и Йордан Йовков е имал своите неотменими грижи: та точно по това време той написа своите безсмъртни „ Старопланински митове “ и още редица други произведения! Какво ти тук консулство, драгоманство, секретарство по печата! Литературата си желае своето! Ето по този начин генералът дипломат и към момента недоизявеният като важен публицист негов консулски чиновник влизат неизбежно в преден конфликт.
Ще си призная, че през към този момент дългите десетилетия на литературноисторическите ми занимания непроменяемо са ме дразнили несмислените трудове на другояче отлични сътрудници – историци и критици, по какъв начин – ето, „ царският военачалник “ е тормозил младия публицист с досадните си настоявания „ да си гледа отговорностите “. Не единствено синовният ми дълг на правнук да защищавам паметта на генерала ме е задължавал да отвръщам по някакъв метод. Та какъв ти „ царски военачалник “! Иван Фичев е първороден внук на самия популярен първомайстор Колю Фичето; приключил е Роберт лицей, а по-късно и Военното учебно заведение в София, както и известната Военна академия в Торино (където е родена моята баба Маргарита); владеел е документално множеството европейски, някои балкански и източни езици; създател е на Военната академия в София; дълготраен учител в нея; създател на доста книги, от които най-вече обичам „ Ляо Ян “ (относно позорната за Русия война с Япония); награждаван е с съвсем всички европейски и международни имперски и републикански ордени; бил е началник-щаб на армията по време на Балканската война, както и два пъти боен министър, става и „ цялостен военачалник “; по време на Балканската война споделя: „ Тъй като аз нямам синове, моите две дъщери ще бъдат милосърдни сестри на първа линия “. И фактически ги изпраща за изненада на сътрудниците си офицери; бил е автентичен член на БАН; общувал е на равна нога с Иван Вазов и проф. Иван Шишманов, които са се допитвали до него по военни въпроси; написал е своите мемоари от войните, в които е взел участие – най-много капиталните си мемоари за Балканската война, издадени посмъртно. Известни са непрестанните му спорове с българския цар Фердинанд, на който изобщо не е спестявал своите несъгласия. Знае се, че когато на първия си банкет (вечеря) при румънския крал Фердинанд I е бил комплициран в началото да седне като дипломат на победената страна на края на трапезата, кралят е заповядал уважаваният военачалник – като „ най-старши “ – да бъде изместен директно до самия него! Та ето с какъв военачалник Йордан Йовков влиза в преден конфликт!
Бях разпънат в възприятията си сред родовата честност и безспорното поклонение пред личността и творчеството на писателя от Добруджа и Котленската долина! Опитах се един път да приказвам на тази тематика с моя шеф Симеон Султанов – основателя на прелестната есеистична книга „ Йовков и неговият свят “. Той също бе печатал в „ Литературен фронт “ собствен документален етюд върху писмата (оплаквания) на Йовков до разнообразни получатели за сякаш „ издевателството “ на генерала (вж. да вземем за пример Симеон Султанов, „ Непубликувано писмо на Йордан Йовков до Дора Габе “, Литературен фронт, бр. 2 от 11 януари 1978 година, стр. 1, 5). Изслуша ме повърхностно, напълно снизходително…
Наивното, идеализаторско непременно и за всички обстановки биографично мислене за огромните ни люде е един от огромните недостатъци на нашата хуманитаристика. Йордан Йовков няма да изгуби нищо от своя писателски ореол, в случай че признаем моментите на срамно държание при конфликта му с генерала дипломат! Фичев също е бил упрекван (най-често незаслужено!) защо ли не! А едно е да правиш апология на литературната персона на един толкоз огромен публицист, до момента в който напълно друго е да оправдаваш непременно елементарните и напълно естествени човешки недостатъци!
Писмата на Йовков до Владимир Василев и изключително до Дора Габе от септември 1923 година са напряко унизителни със своя насълзен оплаквачески дискурс. До редактора на „ Златорог “ той написа, че ген. Иван Фичев намерено прояви незадоволството си срещу мене и то по един прекомерно нервозен и ядосан метод, че го е упреквал за демонстрация на конушмак (тази турска дума на диалект значи нещо като „ съзаклятие “, „ сплетничене “) с първия секретар на легацията. А землячката си Дора Габе писателят моли да изиска в Министерството на външните работи да бъдат облекчени служебните му отговорности, тъй като той е публицист, а не вестникар, както го бил наричал генерала (цит. по Йордан Йовков, „ Летопис на неговия живот и творчество “, том 1, Велико Търново, 2015 година, съст. Сия Атанасова, доктор Кремена Митева, стр. 306).
Вероятно най-настойчиви в търсенето на покровителство и помощ са писмата на Йовков до неговия съученик от гимназията, останал с годините непосредствен другар на писателя, Григор Василев (заемал значими публични позиции), с който има взаимна работа по редактирането на сп. „ Народ и войска “ през 1914 година – съдействие, което предизвиква Йовков да основава своите очерци с военни сюжети. Интензивното им епистоларно общение се възобновява след окончателното минаване на Йовков в запаса през 1918 година Именно тогава той се обръща на 3 ноември 1918 година с молба за подпомагане при намиране на подобаваща работа, най-много в новосъздаденото Историческо поделение към Щаба на армията във Военното министерство, като изповядва: „ Окончателно съм решил в себе си, че било с огромен или дребен триумф, призванието, от което не мисля да се отхвърлям, ще е литературата “ (цит. по Григор Василев, „ Йордан Йовков. Спомени и писма “. С., 1940 година, стр. 43). Този план са проваля. След София Йовков е към този момент във Варна, а по-късно – в Букурещ, в легацията. Оттам моли Василев – през 1923 година – да го резервира от уволняване, опасността е: „ Защото съм нямал ценз “.
Все отново, когато четем тези оплаквачески писма на толкоз огромния публицист Йордан Йовков, не би трябвало никога да бъдем мощно сериозни към него. Знаем от бита му в последните години, че с цел да може да твори, да написа, да обезпечи нужното си успокоение, той е бил подготвен да претърпи всевъзможни предварителни неволи и даже унижения, само че да има спокойна маса, уютно кътче, цялостна тишина, благоприятни условия за цялостно концентриране. Знаем, че с цел да не се „ разсейва “ от настоящата реалност, той по този начин и не отива повече в обичаната си Добруджа – в устрема да я запази във въображението си посредством младежките мемоари. Знаем какъв брой прецизно той брани – и благодарение на правилните си сервитьори в кафенето „ Цар Освободител “ – недостъпността на своята маса. Знаем по какъв начин страни от светската суетност, от шумните гуляи, да не приказваме за бохемските беслъци на една част от своите събратя по перо!
Да, през днешния ден можем да забележим генерала и неговия не напълно старателен преди време (през 20-те години) чиновник примирени! Вероятно достойните хора не враждуват към този момент посмъртно?!
* Проф. Михаил Неделчев е книжовен историк и критик, създател на десетки книги, сред които „ Социални стилове, критически сюжети “ (1987), „ Размишления по българските работи “ (2002), „ Литературно-историческата реорганизация “ (2011), „ Двете култури и техните поети “ (2012), „ Ефектът на раздалечаването “ (2015). Той е учител по доктрина и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на Нов български университет.
А генералът е имал своите учредения за педантичните си условия: бил е дипломатически представител на една победена в преди малко приключилата война страна; поел е пред министър-председателя сложната задача да отстоява ползите на страната и правата на оказалите се в „ непозната “ територия български граждани; били са му наложени от румънските управляващи условия да разполага със напълно стеснен брой сътрудници в посолството, тъй че всеки е бил скъп и важен; от присвоената от румънците Добруджа са се стичали озлочестени българи, които са имали незабавна потребност от всевъзможни консулски услуги; тяхната отбрана е била първа грижа за генерала дипломат.
Но и Йордан Йовков е имал своите неотменими грижи: та точно по това време той написа своите безсмъртни „ Старопланински митове “ и още редица други произведения! Какво ти тук консулство, драгоманство, секретарство по печата! Литературата си желае своето! Ето по този начин генералът дипломат и към момента недоизявеният като важен публицист негов консулски чиновник влизат неизбежно в преден конфликт.
Ще си призная, че през към този момент дългите десетилетия на литературноисторическите ми занимания непроменяемо са ме дразнили несмислените трудове на другояче отлични сътрудници – историци и критици, по какъв начин – ето, „ царският военачалник “ е тормозил младия публицист с досадните си настоявания „ да си гледа отговорностите “. Не единствено синовният ми дълг на правнук да защищавам паметта на генерала ме е задължавал да отвръщам по някакъв метод. Та какъв ти „ царски военачалник “! Иван Фичев е първороден внук на самия популярен първомайстор Колю Фичето; приключил е Роберт лицей, а по-късно и Военното учебно заведение в София, както и известната Военна академия в Торино (където е родена моята баба Маргарита); владеел е документално множеството европейски, някои балкански и източни езици; създател е на Военната академия в София; дълготраен учител в нея; създател на доста книги, от които най-вече обичам „ Ляо Ян “ (относно позорната за Русия война с Япония); награждаван е с съвсем всички европейски и международни имперски и републикански ордени; бил е началник-щаб на армията по време на Балканската война, както и два пъти боен министър, става и „ цялостен военачалник “; по време на Балканската война споделя: „ Тъй като аз нямам синове, моите две дъщери ще бъдат милосърдни сестри на първа линия “. И фактически ги изпраща за изненада на сътрудниците си офицери; бил е автентичен член на БАН; общувал е на равна нога с Иван Вазов и проф. Иван Шишманов, които са се допитвали до него по военни въпроси; написал е своите мемоари от войните, в които е взел участие – най-много капиталните си мемоари за Балканската война, издадени посмъртно. Известни са непрестанните му спорове с българския цар Фердинанд, на който изобщо не е спестявал своите несъгласия. Знае се, че когато на първия си банкет (вечеря) при румънския крал Фердинанд I е бил комплициран в началото да седне като дипломат на победената страна на края на трапезата, кралят е заповядал уважаваният военачалник – като „ най-старши “ – да бъде изместен директно до самия него! Та ето с какъв военачалник Йордан Йовков влиза в преден конфликт!
Бях разпънат в възприятията си сред родовата честност и безспорното поклонение пред личността и творчеството на писателя от Добруджа и Котленската долина! Опитах се един път да приказвам на тази тематика с моя шеф Симеон Султанов – основателя на прелестната есеистична книга „ Йовков и неговият свят “. Той също бе печатал в „ Литературен фронт “ собствен документален етюд върху писмата (оплаквания) на Йовков до разнообразни получатели за сякаш „ издевателството “ на генерала (вж. да вземем за пример Симеон Султанов, „ Непубликувано писмо на Йордан Йовков до Дора Габе “, Литературен фронт, бр. 2 от 11 януари 1978 година, стр. 1, 5). Изслуша ме повърхностно, напълно снизходително…
Наивното, идеализаторско непременно и за всички обстановки биографично мислене за огромните ни люде е един от огромните недостатъци на нашата хуманитаристика. Йордан Йовков няма да изгуби нищо от своя писателски ореол, в случай че признаем моментите на срамно държание при конфликта му с генерала дипломат! Фичев също е бил упрекван (най-често незаслужено!) защо ли не! А едно е да правиш апология на литературната персона на един толкоз огромен публицист, до момента в който напълно друго е да оправдаваш непременно елементарните и напълно естествени човешки недостатъци!
Писмата на Йовков до Владимир Василев и изключително до Дора Габе от септември 1923 година са напряко унизителни със своя насълзен оплаквачески дискурс. До редактора на „ Златорог “ той написа, че ген. Иван Фичев намерено прояви незадоволството си срещу мене и то по един прекомерно нервозен и ядосан метод, че го е упреквал за демонстрация на конушмак (тази турска дума на диалект значи нещо като „ съзаклятие “, „ сплетничене “) с първия секретар на легацията. А землячката си Дора Габе писателят моли да изиска в Министерството на външните работи да бъдат облекчени служебните му отговорности, тъй като той е публицист, а не вестникар, както го бил наричал генерала (цит. по Йордан Йовков, „ Летопис на неговия живот и творчество “, том 1, Велико Търново, 2015 година, съст. Сия Атанасова, доктор Кремена Митева, стр. 306).
Вероятно най-настойчиви в търсенето на покровителство и помощ са писмата на Йовков до неговия съученик от гимназията, останал с годините непосредствен другар на писателя, Григор Василев (заемал значими публични позиции), с който има взаимна работа по редактирането на сп. „ Народ и войска “ през 1914 година – съдействие, което предизвиква Йовков да основава своите очерци с военни сюжети. Интензивното им епистоларно общение се възобновява след окончателното минаване на Йовков в запаса през 1918 година Именно тогава той се обръща на 3 ноември 1918 година с молба за подпомагане при намиране на подобаваща работа, най-много в новосъздаденото Историческо поделение към Щаба на армията във Военното министерство, като изповядва: „ Окончателно съм решил в себе си, че било с огромен или дребен триумф, призванието, от което не мисля да се отхвърлям, ще е литературата “ (цит. по Григор Василев, „ Йордан Йовков. Спомени и писма “. С., 1940 година, стр. 43). Този план са проваля. След София Йовков е към този момент във Варна, а по-късно – в Букурещ, в легацията. Оттам моли Василев – през 1923 година – да го резервира от уволняване, опасността е: „ Защото съм нямал ценз “.
Все отново, когато четем тези оплаквачески писма на толкоз огромния публицист Йордан Йовков, не би трябвало никога да бъдем мощно сериозни към него. Знаем от бита му в последните години, че с цел да може да твори, да написа, да обезпечи нужното си успокоение, той е бил подготвен да претърпи всевъзможни предварителни неволи и даже унижения, само че да има спокойна маса, уютно кътче, цялостна тишина, благоприятни условия за цялостно концентриране. Знаем, че с цел да не се „ разсейва “ от настоящата реалност, той по този начин и не отива повече в обичаната си Добруджа – в устрема да я запази във въображението си посредством младежките мемоари. Знаем какъв брой прецизно той брани – и благодарение на правилните си сервитьори в кафенето „ Цар Освободител “ – недостъпността на своята маса. Знаем по какъв начин страни от светската суетност, от шумните гуляи, да не приказваме за бохемските беслъци на една част от своите събратя по перо!
Да, през днешния ден можем да забележим генерала и неговия не напълно старателен преди време (през 20-те години) чиновник примирени! Вероятно достойните хора не враждуват към този момент посмъртно?!
* Проф. Михаил Неделчев е книжовен историк и критик, създател на десетки книги, сред които „ Социални стилове, критически сюжети “ (1987), „ Размишления по българските работи “ (2002), „ Литературно-историческата реорганизация “ (2011), „ Двете култури и техните поети “ (2012), „ Ефектът на раздалечаването “ (2015). Той е учител по доктрина и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на Нов български университет.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ