Баба дойде без предупреждение – както обикновено. С нея влезе

Баба пристигна без предизвестие – както нормално. С нея влезе ароматът на лавандула, мирисът на прясно изпечен самун и усетът на спомените от детството.

Когато прекрачи прага, я посрещна безпорядък от метли, парцали, мивка, цялостна с чинии, и щерка ѝ – обляна в пот, с прахосвалник в ръка, тичаща от една стая в друга, като че ли самата кралица на Англия щеше да пристигна на посетители.

– Мамо, доста се веселя, че дойде… само че не сядай още, щях таман да избърша този стол

Баба я погледна с оня взор – примес от деликатност и тиха жалост – какъвто имат единствено дамите, минали през доста. Жени, които знаят кое в действителност има значение.

Тя гледаше по какъв начин щерка ѝ се стресира за всяка троха, всяка диря по пода, всяко прашно ъгълче, като че ли цената ѝ се измерваше в блясъка на паркета.

– Какво ще кажеш да излезем на дребна разходка? Залезът е прелестен.

– О, мамо, не мога. Трябва да довърша всичко, да заблести. Не желая да виждаш къщата в този безпорядък.

Баба замълча за момент. После, с мек, само че съдбоносен звук, сподели:

– Дъще… не позволявай тиганите ти да блестят повече от теб самата.

– Какво имаш поради? – попита тя смаяно.

– Че е хубаво да чистиш, да. Но не и за сметка на насладата ти. Не за сметка на почивката ти, на здравето ти, на моментите, които в никакъв случай не се връщат.

Дъщерята смъкна прахосвалника, объркана. И тогава баба ѝ сподели истината си:

– Когато бях на твоята възраст, си мислех, че да си добра майка значи всичко вкъщи да е безупречно – леглата да са изпънати като по конец, стените без петънце, чиниите – без грам диря. Ставах първа, лягах последна, чистех, търках, подреждах. Мислех, че по този начин хората ще ме почитат, ще кажат, че съм велика жена.

– А не беше ли? – прошепна щерка ѝ.

– Бях доста неща… само че не и щастлива.

– Защо?

– Защото изпусках моментите. Пропусках смеха. Пропусках прегръдките на дивана, тъй като се опасявах да не се изцапа. Пропусках следобедите с вас, тъй като избрах да е лъснат подът. Пропусках танците, игрите, диалозите.

Никой не помни чиста къща.

Но помнят присъстваща майка.

Дъщерята заплака.

– А в случай че някой се появи ненадейно?

Баба ѝ се усмихна топло:

– Тогава ще види дом… не музей. И в случай че съди – да не се връща. Тези, които те обичат, идват поради теб – не поради блясъка на мебелите.

Искат смеха ти, не пердетата ти. Приближи се, хвана ръцете ѝ и сподели:

– Чисти, в случай че трябва… само че не изтърквай желанието си за живот. Животът е на открито.

Децата ти порастват. Партньорът ти жадува вниманието ти. Приятелите ти копнеят за смеха ти. Родителите ти желаят да се разходят с теб. Не оставяй метлата да е единственият ти сателит. Прахът постоянно се връща. Животът… не. Дъщерята седна до нея и заплака безшумно – като човек, който преди малко е свалил незабележим ранен товар, носен с години.

И в оня ден… печката не беше изчистена. Но душата – да. Баба и щерка напуснаха къщата, без да мислят за трохите по пода. Разходиха се, направиха си смешни фотоси, купиха си сладолед, приказваха за живота. А когато се върнаха… домът беше към момента там. Не ослепителен. Не съвършен.

Но цялостен. Пълен с живот, с мигове, със смях. С тези неща, които не се метат, не се перат, не се гладят… а остават вечно татуирани в паметта.