Нека предизборната кампания започне… днес!
Аз съм остарял и скучен нравоучител и не мога да се въздържа да не ви прочета едно конско при започване на предизборната акция за кмет на София (тук поисквам триумф на естествените хора и в другите градове). Понеже тази акция евентуално ще е като всяка друга, добре е в самото ѝ начало да изтъкнем „ нЕкои съображения “, както се изрази през далечната към този момент 1987 другарят Тодор Живков.
Каква е задачата на изборите? По принцип да докарат по-сполучливи от предходните ръководещи. Ако предходните ръководещи са били задоволително сполучливи, ще ги преизберат.
А за какво ни трябват по-сполучливи ръководещи? За да създадат живота ни по-хубав. И ето тук стигаме до един проблем, с който политиката към момента не е съумяла да се оправи. Въпреки че основната ѝ задача е да направи живота по-хубав, тя в никакъв случай не съумява. Защото хубостта на живота не е в богатствата, а в насладата, който те носят на хората. Може да откриеш пещерата на Аладин, обаче в случай че това не ти носи наслада, никаква красота не е.
Нашият свят е приказен в софтуерно връзки и с шеметни темпове става все по-фантастичен пред смаяните и очи. Но, както постоянно се случва, когато печелиш едно, губиш друго и в последна сметка горчилката на загубата е по-голяма от сладостта на облагата. Обърнете се обратно към историята и вижте какъв брой горди и богати цивилизации са загивали от обезсърчение на върха на славата си. Загивали са от обезсърчение, скука и маразъм. На процедура са се самоубивали, тъй като насладата е била мъртва. Тези процеси са толкоз типични, че Освалд Шпенглер ги извежда като определящи същина на историята, с което, несъмнено не е прав – историята е устремена като стрела от своето начало към своя край, а това, че в това време някакви цивилизации се раждат, зреят и умират, са детайлности от пейзажа.
Впрочем в подобен развой се намира и нашата цивилизация на галактически епопеи и изкуствен интелект и се опасявам, че този развой е необратим.
Когато реализираме нещо положително, най-после се оказва, че не е било за положително. Много пъти съм цитирал Честъртън, който споделя, че „ историята може би не познава нито една „ гражданска война ”. Събитието, което в реалност се отбелязва, постоянно е контрареволюция. Хората постоянно са въставали против предходните въстаници, като постоянно са се разкайвали за последното въстание “. Защо каквото и да подхванем, колкото и умно да го подхванем, с каквито и чисти планове да го подхванем, най-после то постоянно се разкапва и се трансформира в личното си отричане? Така е, тъй като сме отсекли корена на лозата си. Христос споделя: „ Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава доста плод; тъй като без Мене не можете да вършите нищо “ (Иоан 15:5).
Политиците може в действителност да желаят да създадат света по-хубав, само че щом лозата им няма корен, скоро започваме да скандираме бунтовни лозунги и с неспокойствие чакаме идващите избори, когато ще пристигна някой да „ опустоши статуквото “ и да смъкна Рая на земята. Така че през днешния ден, в секуларните страни, клонящи от ден на ден към глобализъм, синкретизъм и релативизъм, политическият развой е сгрешен още в самото си начало. И въпреки всичко продължаваме да вървим на избори, тъй като вярата не трябва да умира. Пък и положителното постоянно е повече от злото и ще пребъде след него. Злото доминира единствено краткотрайно и постоянно се проваля, без значение какъв брой необятна кървава следа оставя след себе си. И без значение дали ще доживеем да забележим неуспеха му.
Започва акцията и се опасявам, че гневът, омразата и словоблудството ще отбележат нови върхове. Знам, че е досадно да приказваме тези неща, само че в случай че не приказваме за тях, то ние – медийните дърдорковци – е по-добре да не споделяме нищо. Мълчанието е най-хубавото положение на духа. Но когато отвред са изпълзели Варлаамовци, постанова се да приказваме, както се е наложило и на св. Григорий Паламà през 14 век. Най-голямата му фантазия била да свещенобезмълства, само че наглите хлевоустници елементарно разрушават фантазиите.
От доста време претендентите в акциите не приказват за личните си качества, хрумвания и благоприятни условия, а за минусите на съперниците си. А когато приказват положително за себе си, вършат го толкоз неискрено, че на човек може да му се догади. Тоест двете, които бележат предизборните акции, са ненавист и неистина. Какъв плод чакаме да се роди от това?
Интересното е, че към този момент има термин „ политическо словоблудство “ (според географа и мъдрец доктор Анко Иванов), което е „ игра на думи, в които наличието им не подхожда на желанията на произнасящия ги. В политиката словоблудството има значение на политическо изявление, тирада, дума, която развращава и/или покварява хората, гласоподавателите “.
Дори християнстващите университетски интелектуалци (знаете ги, нали?) не могат да се въздържат от словоблудство. Те, които имат претенцията, че могат да ни поведат към правдата по-добре даже от самата Църква, която за тях е несъвършена и корумпирана организация, нуждаеща се от незабавна хирургическа интервенция под тяхно управление. Обвиняват другите, че са се въоръжили с православието за политическите си цели, а сами не падат по-долу. От малкия екран съдят и жигосват: тоя бил разузнавач, оня бил педофил, третият имал ролекс, ченге бил, олигарх бил, доносник… Чакайте, бе! Вие, дето сте пò християни от св. Петър, не помните ли какво споделя Евангелието:
„ Ако съгреши срещу тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; в случай че те послуша, спечелил си брата си; в случай че не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима очевидци да се удостовери всяка дума; в случай че ли пък не послуша тях, обади на църквата; само че, в случай че и църквата не послуша, дано ти бъде като богохулник и митар “ (Мат. 18:15-17).
Забележете: на църквата, а не в ефира на националната телевизия! След като „ моралните стожери “ на нацията се държат по този начин, кой ще постави юзди на политическите пиари, на медийните консултанти на претендентите за депутати и кметове. Понякога виждам по какъв начин на самите претенденти им е неловко да възпроизвеждат обществено нелепостите и безобразията, които поставят в устите им техните медийни съветници.
Кандидатите в предизборните акции с малко изключения не са нищо повече от пустословци, от „ кимвал, що звека “ (1 Кор. 13:1). Защото нямат обич. Какво, обич ли!!! – ще извикате изумени, шокирани и скандализирани. Любов в предизборна акция? Та това е немислимо като кисело зеле в сладоледа! А за какво да е немислимо? Кога се отказахме от любовта?
Любовта, не интелекта, не културата, не образованието, не университетските трофеи и грамотите, не контактите и въздействието, не информираността, а любовта е инструментът, който ни разрешава от време на време да взимаме и верни решения. Единствено тя. Защото положителното и злото са по този начин отмерено размесени едно в друго, че постоянно злите решения наподобяват положителни. Ако я няма любовта…
Когато стартират да нападат с остроумни пиарски хватки съперниците си, да сочат греховете им, нашите претенденти още веднъж ще не помнят, че ние ненавиждаме не грешника, а греха; грешника го обичаме. Пък и кой не е виновник. Човек бърка, даже до момента в който спи.
Ще ми се да кажа да не влизаме в акцията с усеща на завист и ненавист, само че и да кажа – кел изгода! Ще влезем още веднъж със завист и ненавист. И след това ще се чудим за какво след изборите светът не е станал по-хубав. Защо, откакто сме посели магарешки тръни, желаеме да берем момини сълзи!
В началото мислех да опиша няколко съответни случая с съответни герои, само че се отхвърлих, тъй като в случай че бях го направил с какво щях да съм по-различен от тях? Когато си замълчим, те си фантазират, че са ни съкрушили с разсъдък и духовитост. Ох, нямате визия какво премълчаваме, какво ви спестяваме, от какво ви пощадяваме, вярвайки, че омразата няма да роди нищо друго, с изключение на ненавист. Пък и ние не ви ненавиждаме. Вие сте тези, които се задъхвате от това съвременно възприятие.
Имам фантазия, както е споделил Мартин Лутър Кинг, който надалеч не е измежду обичаните ми общественици – бленувам си през тази предизборна акция да видя, в случай че не любящи, то най-малко възпитани хора. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Каква е задачата на изборите? По принцип да докарат по-сполучливи от предходните ръководещи. Ако предходните ръководещи са били задоволително сполучливи, ще ги преизберат.
А за какво ни трябват по-сполучливи ръководещи? За да създадат живота ни по-хубав. И ето тук стигаме до един проблем, с който политиката към момента не е съумяла да се оправи. Въпреки че основната ѝ задача е да направи живота по-хубав, тя в никакъв случай не съумява. Защото хубостта на живота не е в богатствата, а в насладата, който те носят на хората. Може да откриеш пещерата на Аладин, обаче в случай че това не ти носи наслада, никаква красота не е.
Нашият свят е приказен в софтуерно връзки и с шеметни темпове става все по-фантастичен пред смаяните и очи. Но, както постоянно се случва, когато печелиш едно, губиш друго и в последна сметка горчилката на загубата е по-голяма от сладостта на облагата. Обърнете се обратно към историята и вижте какъв брой горди и богати цивилизации са загивали от обезсърчение на върха на славата си. Загивали са от обезсърчение, скука и маразъм. На процедура са се самоубивали, тъй като насладата е била мъртва. Тези процеси са толкоз типични, че Освалд Шпенглер ги извежда като определящи същина на историята, с което, несъмнено не е прав – историята е устремена като стрела от своето начало към своя край, а това, че в това време някакви цивилизации се раждат, зреят и умират, са детайлности от пейзажа.
Впрочем в подобен развой се намира и нашата цивилизация на галактически епопеи и изкуствен интелект и се опасявам, че този развой е необратим.
Когато реализираме нещо положително, най-после се оказва, че не е било за положително. Много пъти съм цитирал Честъртън, който споделя, че „ историята може би не познава нито една „ гражданска война ”. Събитието, което в реалност се отбелязва, постоянно е контрареволюция. Хората постоянно са въставали против предходните въстаници, като постоянно са се разкайвали за последното въстание “. Защо каквото и да подхванем, колкото и умно да го подхванем, с каквито и чисти планове да го подхванем, най-после то постоянно се разкапва и се трансформира в личното си отричане? Така е, тъй като сме отсекли корена на лозата си. Христос споделя: „ Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава доста плод; тъй като без Мене не можете да вършите нищо “ (Иоан 15:5).
Политиците може в действителност да желаят да създадат света по-хубав, само че щом лозата им няма корен, скоро започваме да скандираме бунтовни лозунги и с неспокойствие чакаме идващите избори, когато ще пристигна някой да „ опустоши статуквото “ и да смъкна Рая на земята. Така че през днешния ден, в секуларните страни, клонящи от ден на ден към глобализъм, синкретизъм и релативизъм, политическият развой е сгрешен още в самото си начало. И въпреки всичко продължаваме да вървим на избори, тъй като вярата не трябва да умира. Пък и положителното постоянно е повече от злото и ще пребъде след него. Злото доминира единствено краткотрайно и постоянно се проваля, без значение какъв брой необятна кървава следа оставя след себе си. И без значение дали ще доживеем да забележим неуспеха му.
Започва акцията и се опасявам, че гневът, омразата и словоблудството ще отбележат нови върхове. Знам, че е досадно да приказваме тези неща, само че в случай че не приказваме за тях, то ние – медийните дърдорковци – е по-добре да не споделяме нищо. Мълчанието е най-хубавото положение на духа. Но когато отвред са изпълзели Варлаамовци, постанова се да приказваме, както се е наложило и на св. Григорий Паламà през 14 век. Най-голямата му фантазия била да свещенобезмълства, само че наглите хлевоустници елементарно разрушават фантазиите.
От доста време претендентите в акциите не приказват за личните си качества, хрумвания и благоприятни условия, а за минусите на съперниците си. А когато приказват положително за себе си, вършат го толкоз неискрено, че на човек може да му се догади. Тоест двете, които бележат предизборните акции, са ненавист и неистина. Какъв плод чакаме да се роди от това?
Интересното е, че към този момент има термин „ политическо словоблудство “ (според географа и мъдрец доктор Анко Иванов), което е „ игра на думи, в които наличието им не подхожда на желанията на произнасящия ги. В политиката словоблудството има значение на политическо изявление, тирада, дума, която развращава и/или покварява хората, гласоподавателите “.
Дори християнстващите университетски интелектуалци (знаете ги, нали?) не могат да се въздържат от словоблудство. Те, които имат претенцията, че могат да ни поведат към правдата по-добре даже от самата Църква, която за тях е несъвършена и корумпирана организация, нуждаеща се от незабавна хирургическа интервенция под тяхно управление. Обвиняват другите, че са се въоръжили с православието за политическите си цели, а сами не падат по-долу. От малкия екран съдят и жигосват: тоя бил разузнавач, оня бил педофил, третият имал ролекс, ченге бил, олигарх бил, доносник… Чакайте, бе! Вие, дето сте пò християни от св. Петър, не помните ли какво споделя Евангелието:
„ Ако съгреши срещу тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; в случай че те послуша, спечелил си брата си; в случай че не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима очевидци да се удостовери всяка дума; в случай че ли пък не послуша тях, обади на църквата; само че, в случай че и църквата не послуша, дано ти бъде като богохулник и митар “ (Мат. 18:15-17).
Забележете: на църквата, а не в ефира на националната телевизия! След като „ моралните стожери “ на нацията се държат по този начин, кой ще постави юзди на политическите пиари, на медийните консултанти на претендентите за депутати и кметове. Понякога виждам по какъв начин на самите претенденти им е неловко да възпроизвеждат обществено нелепостите и безобразията, които поставят в устите им техните медийни съветници.
Кандидатите в предизборните акции с малко изключения не са нищо повече от пустословци, от „ кимвал, що звека “ (1 Кор. 13:1). Защото нямат обич. Какво, обич ли!!! – ще извикате изумени, шокирани и скандализирани. Любов в предизборна акция? Та това е немислимо като кисело зеле в сладоледа! А за какво да е немислимо? Кога се отказахме от любовта?
Любовта, не интелекта, не културата, не образованието, не университетските трофеи и грамотите, не контактите и въздействието, не информираността, а любовта е инструментът, който ни разрешава от време на време да взимаме и верни решения. Единствено тя. Защото положителното и злото са по този начин отмерено размесени едно в друго, че постоянно злите решения наподобяват положителни. Ако я няма любовта…
Когато стартират да нападат с остроумни пиарски хватки съперниците си, да сочат греховете им, нашите претенденти още веднъж ще не помнят, че ние ненавиждаме не грешника, а греха; грешника го обичаме. Пък и кой не е виновник. Човек бърка, даже до момента в който спи.
Ще ми се да кажа да не влизаме в акцията с усеща на завист и ненавист, само че и да кажа – кел изгода! Ще влезем още веднъж със завист и ненавист. И след това ще се чудим за какво след изборите светът не е станал по-хубав. Защо, откакто сме посели магарешки тръни, желаеме да берем момини сълзи!
В началото мислех да опиша няколко съответни случая с съответни герои, само че се отхвърлих, тъй като в случай че бях го направил с какво щях да съм по-различен от тях? Когато си замълчим, те си фантазират, че са ни съкрушили с разсъдък и духовитост. Ох, нямате визия какво премълчаваме, какво ви спестяваме, от какво ви пощадяваме, вярвайки, че омразата няма да роди нищо друго, с изключение на ненавист. Пък и ние не ви ненавиждаме. Вие сте тези, които се задъхвате от това съвременно възприятие.
Имам фантазия, както е споделил Мартин Лутър Кинг, който надалеч не е измежду обичаните ми общественици – бленувам си през тази предизборна акция да видя, в случай че не любящи, то най-малко възпитани хора. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ