Погребах Мис Бони: Борислав Соколов за маските, които не иска да носи
„ Аз съм едно селско момче от Бояна. “ Така стартира разказът на Борислав Соколов пред Мариан Станков - Мон Дьо в " Храмът на историите " – с връщане към мястото, което през днешния ден е част от столицата, само че за него остава село. „ И с горделивост мога да кажа, че съм от село Бояна “, споделя той и прибавя подробност от фамилната история – дядо му Спас Стамболийски е създател на песента „ В полите на Витоша сини… “.
Паметта за предишното заема централно място. „ Изпитвам нужда да вардя спомените, да придвижвам спомените “, споделя Соколов. Избира да не се връща към неприятното, само че държи на всичко, което го свързва с хора, моменти и празници. „ Старая се да не помня неприятните неща, само че желая всичко това, което ме свързва с някого, да го вардя. “
Зад тази линия на описа стои и друго – деликатно защитавана сензитивност. „ Моята сензитивност към нещата от живота може би е това, което хората не знаят “, споделя той. Според него тя остава скрита, тъй като „ ставаш уязвим “. В общественото пространство постоянно избира по-рязък изказ. „ Винаги съм бил доста остър… по отношение на хора, които ме нервират. “ С времето търпимостта се трансформира: „ Прагът ми на толерантност към елементарни хора очевидно на 50 години се е изтъркал. “
В диалога се появява и тематика за контрола върху облика – нещо, което Соколов дефинира като непрестанен развой. „ Досега не съм усетил да го изгубя. Но погребах един облик. “ Това е Мис Бони – театралният му облик от години обратно. „ Погребах един облик, който за доста хора е незнаен – Мис Бони. “
Този облик има лично време и място. „ Този облик имаше своето време… а в този момент имам възприятието, че не е бил. “ Началото идва още в младежките години, когато танцува прикрито от фамилията си. „ Аз бях доста дребен и се криех… че вървя да танцувам. “ На въпроса дали е бил облечен като жена, дава отговор искрено: „ Да, несъмнено “.
Името се появява инцидентно. „ Първото ми излизане, слушам Бони… А всички ми споделят Боби. “ Обяснението идва от сцената: „ Нали си Бонимир? “ – „ Аз съм Борислав “, дава отговор той, само че името остава.
Работата през тези години протича в друга среда. „ Годините, в които съм работил, бяха много комплицирани. И групировките бяха много мощни. “ Въпреки това той разказва връзките като ясни: „ Тогава имаше мъжка дума. Тогава имаше връзки. “
Работи по едно и също време на няколко места, които самичък назовава „ Триъгълника на гибелта “ – „ Лас Вегас “, кaзино „ Севастопол “ и „ Домби “. „ В една вечер ги обикалям и трите “, споделя той.
Образът на Мис Бони носи независимост, само че и граница. „ Правото да приказвам неща, които не мога да ги приказвам. “ Промяната е забележима: „ Смелостта в изрече ми ставаше различен. Погледът ми ставаше различен. Държанието ми ставаше друго. “ Обяснението е в самата маска: „ Маската разрешава на доста хора да стават други. “
Соколов прави паралел със съвременността. „ Хората са ужасно доста маски “, споделя той, визирайки обществените мрежи. „ Те живеят по този начин в Инстаграм, във Facebook. “ И стига до извод: „ Те са доста Мис Бони-та. “
Въпреки това отхвърля да се върне към остарелия облик. „ Аз го знам, само че не го желая. То е изкуствено. То не съм аз. “ Разграничението е ясно: „ Тези, които не ме познават, ме назовават гримьора Бони. А тези, които ме познават, знаят, че съм дегримьорът Борислав. “
Работата му е обвързвана със основаване на облици, само че и с премахването им. „ На едни мога да рисувам маски, само че на други доста грубо ги смъквам. “ Началото е сложено с дребен брой известни имена, а по-късно идват доста други. „ Всички останали бяха провинциални девойки… те минаха през моите ръце. “
Подчертава, че в никакъв случай не е работил при условия, които през днешния ден са постоянно срещани. „ Никога не ми се е налагало да работя на бартер. “ Отхвърля и логиката на известността в мрежите: „ Не ме интересуват лайкове… мога да джавкам доста остро, само че това не ме прави лайкучка. “
Отношението към истината е основно. „ Искам хората да ме свързват с едно – с истината. “ Но слага и граница: „ Има доста хора, които не я заслужават тая истина. “
Въпросът за честността и пострадването остава отворен. „ Никога не съм желал някого да го нараня “, споделя той, само че признава, че може да бъде внезапен, когато е предизвикан.
Говори и за обществени реакции към негови думи: „ Аз не съм казвал нищо ново… не съм казвал нищо от персоналния ми живот. “
Отношенията в професионалната среда са разграничени от персоналните. „ Един хонорар от един грим не е другарство. “
Връща се и към спорове и разочарования. „ Съжалявам хората, за които съм приказвал. Но думите си – не. “
В диалога се появява и съответно име – Васил, прочут като Азис. „ Не бих му дал прошка “, споделя Соколов. Причината е неналичието на самопризнание: „ Той в никакъв случай в неговите изявленията не го призна. “
Въпреки това прави разграничаване: „ Една неприятна дума не мога да кажа за него като реализатор. “
Личният живот е разказан с облик. „ Моят любовен живот е като шопската салата “, споделя той. Женитбата идва рано: „ Ожених се на 21 години… тя беше 10 години по-голяма от мен. “
В края на диалога остава въпрос без финален отговор. Какво би споделил за себе си, в случай че погледът е оттатък? „ Дано да има Господ… само че откакто ме няма – живя почтено. “
