Аз съм българка. Аз се родих в българско семейство. Моят

Аз съм българка. Аз се родих в българско семейство. Моят дом беше България.
Аз съм българка. Българка, която избяга. Една от многото избягали.
Аз съм българка, която живее в чужбина. Една от многото. Аз съм българка, която напусна дома си преди пет години, с цел да търси по-добър дом. Някъде в чужбина.
Но аз не преставам да съм българка, която всеки ден мисли за дома си в България.
Аз съм българка, чиято дясна ръка постоянно се оказва просто един куфар. Куфар, значещ доста повече от първообраза си. Куфар, който въплъщава дома. Подвижния дом.

А какво е дом в действителност? Дом е това място, където спим, ядем, къпем се, четем книги, гледаме телевизия, където не ни пука, че имаме леке от лютеница по тениската или че сме с 2 разнообразни чорапа. Там, където се усещаме спокойни, прекарваме времето си прелестно, там където камината грее и ни е топло. Това ли е дом?
Не.
Ако това е дом, то би трябвало да съм имала доста, само че аз надалеч не бих нарекла по този начин всички. Защото дом е доста по-всеобхватно разбиране, нещо доста по-свято, доста по-скъпо и свидно.
Защото дом е там където сърцето се усеща уютно. У дома няма потребност да ни топли камина, тъй като вкъщи топли сърцето!

Гледам празния си куфар, който още ухае на летни страсти от България и си мисля аз в този момент прибрах ли се, отпътувах ли?
Живея най-малко 10 месеца от годината в чужбина. Вече цели 5 години. Въпреки не до такава степен мощните ми умения по математика, най-елементарна сметка демонстрира, че май повечко време извозвам в чужбината. Значи ли това, че домът ми е там? Моят дом е в чужбина… Само като го чета и ме свива коремът… Гледам и преносимия си дом – стои си добродушно и безмълвно, извършил задачата си да ме прибере. Куфарът е празен, а цялостни душата ми. С усеща.

Тръгнах си от у дома, с цел да си дойда у дома.
Другото у дома. Идва миг, в който се объркваш и ти самият. Аз май имам два дома. Аз съм от тези българи, които се прибират на две места. Онези другите българи. Българите, за които постоянно до момента в който сме отвън родината, тя ни се коства като химеричен свят. Докато не се върнем и не си я напомним. И виждаме, че България в действителност е един различен свят, напълно не химеричен, само че пък е нашият свят. Един български свят.
Със сигурност някои от избягалите от дълго време толкоз са разочаровани от България, че нито я милеят, нито щат да чуват за нея. За тях тя е една непозната майка, една мащеха, а те са Пепеляшки… Пепеляшки, които желаят да избягат от мащехата. Пепеляшки, които може би не в среднощ, а някъде рано заран са избягали в търсене на нов изгрев.
Пепеляшки, които вместо с една обувка бягат с едничък куфар в ръка. А другата обувка са изгубили някъде по пътя. Някъде още в България. Старият им дом, за който не желаят да си спомнят.
Аз също съм Пепеляшка. Пепеляшка, която си е изгубила и двете обувки. Едната е в България, а другата е някъде по пътя. Някъде из чужбина.
Къде най-накрая ще ги обуя, не знам. Времето ще покаже. Изгубих ги, до момента в който бягах. Не знам от какво. Едно бягство стартирало сякаш за, сякаш с посока, само че без крайна права. Едно неприключило бягство, в което се изгубих.
Изгубих обувките си, изгубих дома си.
Или пък.. открих два. Може би ще намеря и себе си…
А ти Пепеляшка ли си? Може би още се луташ. Може би още си бос…
Е, аз съм боса.
Ваша Пепеляшка