“Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея и

“Аз съм българче свободно, в край свободен аз пребивавам ” и тъкмо заради това не “всичко българско и родно любя, почитам и жаля ”. Това написа в собствен коментар Иво Инджев.

SafeNews го разгласява без редакторска интервенция:

“Аз съм българче свободно, в край свободен аз пребивавам ” и тъкмо заради това не “всичко българско и родно любя, почитам и жаля ”.

Това би трябвало да си признаят на първо място най-яростните критици на българската народна власт, в случай че не бяха лицемери

Денонощно ругаеш “родните политици ”и “родната реалност ”. Допринасяш редовно България да оглавява европейските ранглисти като най-нещастната нация. Използваш непрестанно израза “хубава работа, но българска ”. В същото време изискваш императивно децата, в това число поелите не по своя воля по техния път към Европа в търсене на по-добър живот от българския, а даже и избавление от мизерията, да “любят, тачат и милеят всичко българско и родно ”.

В една свободна страна се признава правото на хората да не любят, тачат и милеят всичко, единствено тъй като е родно по своя генезис.

Патосът на дядо Вазов от 1913 година е едно, а дословното му разбиране през днешния ден е патология

Все едно с противоположен знак да приемем за безспорна истина Славейковото “ не сме народ, а мърша ”.

С риск да ядосам още повече правоверните тълкуватели на Светото стихотворение, въздигнато от патриотарите за користни политически цели през днешния ден в сан на Светото писание: и “аз обичам наште планини зелени ”, само че “първа наслада е за мене ” да се назовавам по този начин, както се назовавам.

Ние, българчетата, сме пропуснали да извървим в крайник с други европейски нации ренесансовото време. Били сме лишени от него в края на тези 5 века по същата външна причина, заради която сме пропуснали и приобщаването си към Европа през втората половина на 20 век. Сега наваксваме трудно изоставането си след руската окупация. Ренесансът, които изживяваме през днешния ден, при цялата му спорна трудност, ми дава правото да считам издигането на Човека на пиедестала за висшо по отношение на националната му принадлежност.

Наистина се считам, че “син съм на земя прелестна и на юнашко племе ”, а не на плебеи

За второто упорстват най-вече през днешния ден робуващите на подправените ни “освободители ”, с цел да им бъдат постоянно подчинени и на колене пред тях. Но си разрешавам да се отнасям със подозрение, че “расна в дни велики, в славно време ” – изключително в случай че се базира на всеобщото неодобрение на доста българчета от живота в България, колкото и той да се усъвършенства.

Всичко това не ме прави по-малко българче от българите, които не мислят сериозно върху актуалния прочит на “Аз съм българче ”, нито пък позволявам и за момент, че стихотворението е остаряло по своя смисъл. То е тъкмо толкоз правилно отражение на страстта времето си, колкото и “Под игото ”.

Вазов си остава Патриарх на българската литература, живял в патриархална България, от която всички ние сме произлезли.

Но втора наслада е за мен и фактът, че надалеч не всички сме подготвени да подкрепим гаврата с превръщането на нашия просрочен Ренесанс във въzраждане.

Свободата на изложение е велико завладяване. Тя, за жалост, не е българска и родна традиция. Подарена ни е неотдавна. Увековечена е от Христо Ботев с “Тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира ”

За разлика от нашето характерно “Аз съм българче ”, неговата възхвала на безсмъртието в битката за независимост е универсална и годна за всички хора и нации истина.

Важи и за децата на мигрантите, които нашите фашизоиди се пробват да използват в борбата си за налагането на своя рашиzъм у нас. Нека научат този стих и на родния си език, а дружно с това и потвърждението на обстоятелството, че “и ний сме дали нещо на света ”.

Коментарът е оповестен в блога на Иво Инджов 

Още отзиви четете в категорията Коментари