Аз не вдявам и думичка от езика ти, а ти

Аз не вдявам и думичка от езика ти, а ти четеш мислите ми даже когато скрибуцам със зъби и виждам като злополучие, готово да разрушава и опустошава. Не те е боязън обаче и вярно. Първо ще изравня със земята личното си сърце, преди да прекрача прага на твоето.

Нелепи сме! Мексиканските ти паралели срещат моите български меридиани на една точица посред Средиземно море. Няма накъде да бягаме. Ти най-малко плуваш добре, само че не чак толкоз, че да ме избегнеш на брега.

Колко е елементарно да кажа: “Забрави, няма смисъл, работата е авансово ясна и финалът няма да ти се хареса ”. Обаче преди да кажа – мисля, а преди да мисля – усещам. И ето там се омотавам – на границата на зримото и немислимото.

14 дни по-късно ще се събудя в личното си легло, колкото да домъкнала куфара си назад, сякаш уплътнен от същия размер облекла и видимо нужни движимости, само че не би. Някъде по ъглите, сред мидите, песъчинките и картите на разнообразни градчета, са се замаскирали всичките ни небрежно и по този начин почтено основани мемоари. За свалените ненадейно маски, за цвета на очите ти, на който изобретявам име, тъй като подобен в никакъв случай преди не съм виждала. И за непотребните борби да се намразим, с цел да бъде по-лека раздялата.

В туристическите уеб сайтове и клишираните книжки назовават нашата точица посред Средиземно море “Островът на любовта ”. И не щеш ли към този момент знам за какво, само че поглъщам мъчително клишето на прощаване.

Не желая обещания, че отново ще се срещнем. Не желая да се лъжем, с цел да го създадем по-лесно.

14 дни по-късно се разсънвам в личното си легло, с едничката мисъл какъв брой ми се желае то да беше и твоето.

И по какъв начин ми се желае още веднъж да се огледам в цвета, на който таман измислих име.

Текст: Александра Тошева

Инфо: http://fashioninside.bg