Аз имам много, ама много шантави истории със самолет. Даже

Аз имам доста, но доста шантави истории със аероплан. Даже мисля, че на двама, трима водачи си оставих персоналната фотография – млада и красива – тогава беше по този начин?
Много от дълго време беше първият ми полет. Аз и с боен аероплан от Варна съм се прибирала до София, тъй като беше стихия. С Доника Венкова ни подвигна боен аероплан още по времето на другаря Живков. Стоим си ние на летището и пристигна военният човек, съжали ни и ни споделя:
„ Няма ужасно, тръгваме! По-опасно е да се возиш с такси, по-опасно е с рейс на земята, в сравнение с във въздуха! “
Беше грубо неприятно време, той подвигна военния аероплан като перце, а ние двете се пукнахме от смях в кабината, не помним ни по кое време излетяхме, нито по кое време кацнахме – за половин час го взе дистанцията. Това беше огромно нещо!

Голям жест на човек от почитание към нас. След полета застанахме спокойно пред военния водач, тъй като това беше в действителност ужасно преживяване. В оня застрашителен ден гражданските полети бяха отсрочени, а бяхме единствено с Доника – индивидът го направи поради нас двете.
Малцина са призвани да имат това геройство да бъдат водачи. Това не е единствено да владееш занаята, това е мощната жадност за полет на духа! А когато владееш машината и когато си част от ноухауто и към този момент такива самолети ни удивляват със свръх скорост съвсем, тогава просто ми идва да застана спокойно и да козирувам. Професия за същински мъже! Следва и пътуването ми за Мадрид с сценичен колектив някъде през 80-те години. Като почна тая ми ти турбуленция в самолета – нещо ужасно! Аз преди полета бях при Ванга и я запитвам:

„ Ще има ли проблеми със самолета, тъй като ми следва пътешестване? “
а тя ми вика:
„ Нема море, нема, нема… “
Нема, нема, но в самолета почна турбуленцията и им споделям на хората: „ На мен Ванга ми сподели, че нищо няма да ми се случи в самолета “. И като се струпа целият спектакъл към мене и наклониха самолета още повече – да се спасят около мене всичките.
Най-смешно беше това, което изживях аз като Бай Ганьо до Чикаго и обратно и то единствено преди 10 години – до Америка и назад с огромните самолети. Тогава на японеца пред мене щях да му разглобя стола, търсейки метод да превключа телевизорчето на седалката – да излъчва стратегия като на другите. И не, и не! И диря бутон…, и няма бутон… И след това изпод пипам…, индивидът се обръща, горе пипам…, извиках няколко пъти стюардесата…, звънци звъняха… и не мога, и не мога да схвана къде е джаджата.

И индивидът се обръща ли обръща, а аз непрекъснато му бутах стола, с цел да превключа. И това беше през целия полет 7 – 8 часа над океана.
И виждам със злоба по какъв начин другите съумяват да си сменят картинката, а аз само си поръчах вода от стюардесата. На пътечката от другата страна седеше един цветнокож и ме гледа – или пиронче натискам, или блъскам, или стържа с нокът… Не устоя и ми вика: „ Позволете! “. А аз от позор му споделям „ Не, не, не, на мен това ми харесва “… и си мисля: „ Ох, докога ще летим над тази вода, просто не мога да устоявам повече! “.
Чак след третото повикване на стюардесата тя ми донесе водичка и сладки неща, та се облегнах обратно и си крещя: „ Не мога, уморих се, ще виждам океана и това е ситуацията! “ и както се облягам – картинката се сменя и разбирам, че бутонът за каналите е под ръчката на облегалката ми. Под ръчката било!!! Явно съм го пипнала напълно инцидентно.

След това започнах интензивно, интензивно, интензивно да променям каналите, стопирах се на една жена, която ми стана толкоз близка, повече от родственик, тъй като тя ми приказва час и половина отсреща – единствено едно лице в екрана и никой различен! Викам си „ Боже, какъв брой ми стана близка тази, ние се познаваме към този момент “.  Аз не приказвам британски, само че тя приказва час и половина без да спре и си мисля „ Как е допустимо? “, само че отново не мога да я сменя… Отново нещо съм блокирала и не мога да я сменя… Е, тази жена и в този момент да я видя – ще я позная!

Инфо: Дело