Даниел Вълчев представя романа си „Седем дни в Парория“ във Варна и в Бургас
Авторът ще се срещне с публиката в Бургас на 10 юни, а на 18 юни ще гостува във Варна.
След сборниците си с разкази и прелестния си първи разказ „ Неделният продавач на книги “ в края на 2025 година Даниел Вълчев – правист, учител, декан на Юридическия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “ и някогашен заместител министър-председател – зарадва читателите си с нова ювелирна творба.
Романът „ Седем дни в Парория “ получи своята публична премиера в София и се трансформира в едно от най-търсените български заглавия на родния пазар предходната година.
Сега писателят ще показа новата си книга и пред бургаската и варненската литературна аудитория.
На 10 юни от 19 ч. Даниел Вълчев ще се срещне с читателите в родния си град Бургас. Събитието ще се състои в главната зала на Център за модерно изкуство и Библиотека (ул. „ Оборище " № 49-51) с присъединяване на Диана Саватева и Михаил Михайлов.
А на 18 юни от 18:30 ч. създателят ще показа романа си и във Варна. Срещата ще се състои в Концертното студио на БНР – Радио Варна (бул. „ Приморски “ 22). В диалога за новата книга с Даниел Вълчев ще се включат журналистката Даниела Стойнова и откривателят Александър Минчев.
Разказана от името на студент по кинорежисура, който мечтае да сътвори собствен кино сюжет, „ Седем дни в Парория “ е удивително странствуване из историята, философията, българските обичаи и просвета.
Даниел Вълчев преплита историите на един наследник и един татко, на един мистериозен манастир в Парория и на една изчезнала икона, с цел да сътвори фина история за самия живот – с всичките му чудеса и тествания, всичките му мистерии.
Из „ Седем дни в Парория “ от Даниел Вълчев
***
Спирам пред входа на кооперацията, в която живее татко ми, оставям мотора включен и сръбвам огромна глътка кафе от още горещата картонена чаша. По това време на годината в седем без пет сутринта е към този момент ярко. По улиците още няма огромно придвижване, само че стартира да се усеща по какъв начин градът се раздвижва. Както постоянно, татко ми е удивително прецизен.
Гордее се с това свое качество и не пропуща да показва, че го цени и у другите. Всъщност при него това е някаква изтънчена форма на суетност - шумно утвърждава у другите качества, които мисли, че самият той има в обилие. И по този начин ненатрапчиво хвали себе си. Докато живеех при него, проблемите с точността бяха един от непрекъснатите източници на напрежение сред нас. Аз съм от хората, които постоянно закъсняват и като цяло не умеят да си разпределят времето вярно.
И преди съм се опитвал да стана по-точен, само че едвам откогато по едно и също време изучавам и работя, започнах по нужда да се старая повече. Обаче вътрешно съм си запазил разбирането, че хората на изкуството нямат нужда да бъдат точни. Даже в противен случай - това би ги трансформирало в банални, спазващи разпоредбите същества. Докато индивидът на изкуството би трябвало да бъде свободен.
Той би трябвало да умее с лекост да прекрачва граници, които за другите наподобяват непрекрачваеми. Баща ми не знае за тези омилостивяващи във връзка с личното ми държание разсъждания, прави оценка това, че съм се постарал да дойда в точния момент, и откакто се настанява на седалката до мен, демонстративно поглежда часовника си и одобрително изсумтява.
Потегляме в още рехавия трафик и първите двайсетина минути мълчим. Неангажиращата музика, която съм пуснал през телефона си, основава уют. От време на време поглеждам към татко ми, с цел да видя дали не е задрямал, само че той е учудващо жизнен, следи пътя и е потопен в някакви свои мисли. Спирам, с цел да заредя на бензиностанцията след разклона за Ихтиман, и още веднъж потегляме. Мълчаливият пери16
од в нашето пътешестване е приключил и татко ми, с съвсем професионална опитност, уверено прави първия прорез.
- И по какъв начин съумя да събереш пари за тази кола? Започвам да мисля, че да приготвяш пици, е по-важно, в сравнение с да правиш мозъчни интервенции.
Бях му споделил, че съм си купил кола, само че той очевидно не си я беше представял по този начин. Сега схваща, че предлагането да ми помогне финансово за колата евентуално ме е развеселило. Въпреки че в действителност беше благо.
- С хематом в мозъка въпреки всичко може да се живее най-малко известно време. А без храна не може.
Казвам го, колкото с цел да го нервирам, толкоз и с цел да сменя тематиката. Знам, че в случай че му кажа истината, ще последва лекция за това по какъв начин парите са отражение на труда и гения на индивида. Той самият знае, че това от дълго време към този момент не е по този начин, в случай че въобще в миналото е било. Но сходни схващания му дават успокоение, че живее в един спретнат свят, чиито правила схваща и ненапълно споделя.
Баща ми в действителност има вяра, че светът е нещо като стая - правилно, огромна, само че въпреки всичко с крайни и кардинално обозрими размери. И в случай че на хората не им пречат свещеници и тирани, те (хората), потомство след потомство, ще разгадават тайните на тази стая, ще осветяват ъгъл след ъгъл и даже ще вникнат в материала на пода и в химическата формула на мазилката.
И всичко това в името на един по-щастлив живот. Не желае обаче да признае, че западната просвета се пробва да разгадае тайните на света, не с цел да помогне на индивида да се впише по-добре в този свят. Тя има неуместната упоритост да промени света. А това ще рече самоуверено и безконтролно да се набърка в механизмите на нещо, от което схваща единствено една милионна част и освен това я схваща единствено в избран подтекст. Това, несъмнено, не са мои мисли, а са заемка от една книга, която ми попадна инцидентно, само че толкоз ми хареса, че я прочетох два пъти един след различен.
Сигурен съм, че и на татко ми му минават сходни мисли, само че не желае да го признае. Ако го признае, към този момент няма да може да гледа на себе си като на звено от една дълга и горда традиция, тръгваща от оня античен човек, който е разрязал различен античен човек с желание да го излекува. Традиция, криеща се в бъдещето, откъдето наднича неразбираемата фигура на негов правнук, който ще отстранява мозъчен израстък с преднамерено квалифициран взор. А моят песимизъм много безсрамно компрометира тази визия.
- Колата ти несъмнено коства колкото три като моята. Но в случай че не искаш, не ми казвай от кое място са парите. Надявам се, че си задоволително интелигентен, с цел да не се набъркаш в нещо, за което след това ще съжаляваш.
Премълчавам, че цената на беемвето, което карам, се приближава по-скоро до цената на жилището му. Решавам въпреки всичко да повдигна малко завесата на моето скрито замогване, едвам не се тормози ненужно. Излагам му съкратената версия. Една вечер преди няколко години се бяхме събрали да гледаме мач по малкия екран у Жоро, един другар, и бяхме пийнали повече. Обзалагахме се за резултата и аз изгубих. Облогът беше, че който загуби, ще финансира начинание на другия.
Ако Жоро беше изгубил, щеше да финансира един мой план за пай филм, а след това щяхме да разделяме поравно приходите от награди от фестивали и продажби на малките екрани. Но тъй като изгубих аз, след два дни изтеглих 9200 лв. от влога, който родителите ми преди години бяха създали на мое име, и му ги дадох. Щял да направи някаква значима инвестиция, обвързвана с компютри и интернет. Той се опита да ми изясни, само че аз не разбрах съвсем нищо.
Бях отписал парите макар клетвите на Жоро, че инвестицията е доста добра и ще разделяме огромни облаги. Оказа се, че тогава е купил биткойни при доста ниска цена. А преди два месеца ги беше продал за малко над 68 000 $ за брой. Дойде у дома, надраска сметките на един лист и ми връчи три дебитни карти, против които имаше общо един милион и двеста хиляди $. Това бил моят дял след приспадане на някакви такси и хонорара на счетоводителите. Малко се надуваше, само че аз бях прекомерно объркан, с цел да отвръщам. Пък и си беше справедливо да се понадуе.
Спестявам на татко ми числата и се придържам към изказванието, че става дума за значително пари. Някъде бях чел, че човек може да си показа суми, надвишаващи до 15 пъти годишния му приход. Над тези цифри всяка визия за пари била условна и размита. Баща ми не задава повече въпроси, само че си присвива устните и измърморва нещо неясно, очевидно означаващо, че е неудовлетворен. Вероятно отнася чутото към рубриката Светът отива наникъде.
По автомагистралата няма доста коли, аз карам много бързо и към единайсет часа влизаме в Бургас. Вече сме поизчерпили дежурните тематики и не изключително оживеният ни поначало диалог е почнал да замира. Баща ми предлага да не карам по директния път, а да минем през града - около Морската градина, след това край пристанището и гарата и по този начин да излезем на пътя за Малко Търново. Идеята е ясна и когато наближаваме, понижавам скоростта, с цел да може да огледа улицата, на която с майка ми са живели известно време.
На мястото на тогавашната къща отдавана е изникнал противен пететажен блок и знам, че татко ми ненавижда неговото тромаво наличие. Но през днешния ден, наподобява, е друго. Баща ми като че ли не вижда тъмната мазилка, гарнирана с евтина пластмасова дограма, преглежда улиците като зашеметен и като че ли се придвижва във времето. Той е млад, липите цъфтят, а отсреща му тича майка ми с развети от морския вятър коси, към момента нямаща ни най-малка визия, че ще ми става майка. Не съм сигурен, че се усеща тъкмо по този начин, само че в случай че трябваше да дирижирам сходна сцена, щях да се опитам да снима нещо такова. Отминаваме грозния блок и татко ми леко прочиства гърлото си.
- Нали знаеш, че с майка ти за малко да се разминем. Имам поради в живота. И тогава теб нямаше да те има или щеше да имаш друга майка.
Отвътре ми идва да възразя, че в случай че майка ми не ми беше майка, то и аз надали бих бил тъкмо аз. Но у татко ми евентуално напира някаква история и в случай че кажа нещо такова, не просто ще го засегна, само че и ще покажа очевидно неуважение на неговия свят. И той може да се откаже да продължи. А той в действителност доста рядко споделя за майка ми, тъй че мълча. И без да изпускам от очи пътя, му мятам бърз взор, с цел да потвърдя, че съм в очакване.
- Казвал съм ти, че през 1988 година бях стажант в болничното заведение в Малко Търново. Тъкмо се бях дипломирал и ме беше хванало някакво систематизиране. Искаше ми се да остана в София или някъде в близост, само че несъмнено са видели къде съм роден или пък е имало някакви правила. Не знам тъкмо, а тогава и никой не смееше доста да пита. И по този начин, майка ти се появи един ден на разклона за Малко Търново. Тогава пътят беше малко по-встрани от настоящия, беше стеснен и нямаше по какъв начин да не я виждам.
Беше с джинси, дълга коса и значителен кожен сак. Тогава карах остарялата кола на дядо ти, бях ходил по някаква работа до Бургас и бързах да се прибера, тъй като закъснявах за дежурство. Отбих, като я видях, тя метна сака откъм гърба и се качи. Оказа се студентка втори курс във Велико Търново. Учеше история и се беше записала в някаква експедиция, която трябвало да търси исихастките манастири в Странджа. Но закъсняла за тръгването и в този момент се опитваше да настигне рейса на експедицията на автостоп. До вечерта трябваше да е стигнала в Малко Търново.
Слушам и ми става все по-странно по какъв начин е допустимо да съм живял толкоз време с родителите си и да не съм ги попитал по какъв начин са се срещнали. А и те да не се сетят да ми опишат. Бяха ми казвали нещо не изключително ясно, в смисъл че са се срещнали инцидентно, около болничното заведение на татко ми. Но в действителност надали има причина да се удивлявам - още през пубертета разбрах, че децата и родителите им не живеят един и същи живот. Всъщност никой не живее живота на другия. Понякога световете ни се допират, различен път се сблъскват, може и да се кръстосат или да се увият на кълбо, само че в никакъв случай не се сливат. Световете ни може да се кръстосат или да се увиват на кълбо, само че в никакъв случай не се сливат. Това ще си го запиша, като спрем. За сюжета.
Докато пътували, майка ми и татко ми си говорили за всевъзможни неща, шегували се и не усетили по какъв начин са пристигнали. След два дни се видели още един път в музея на Малко Търново, ден преди експедицията да си замине. Баща ми преднамерено отишъл в музея, с цел да я потърси, само че не събрал храброст да я помоли да остане. На него му предстоели още две години систематизиране, а какво щяла да прави в такова малко градче студентка по история втори курс. Сигурно щял да наподобява комичен, в случай че ѝ предложи такова нещо. Пък и от кое място накъде? Какъв бил той за нея? Но въпреки всичко си разменили адресите и телефонните номера и си дали обещание да се видят отново.
Излезли сме от Бургас и към този момент виждаме табелата, сочеща отклонението за Малко Търново. Синя и леко изкривена. А до нея стои момиче с вдигната ръка. Има дълга, прибрана обратно светла коса и тъмносини джинси. Половината ѝ лице е прикрито зад огромни слънчеви очила. Но вместо кожен сак на рамото ѝ виси алена чанта с впечатляващи размери. Баща ми се размърдва и ме поглежда по този начин, като че ли подозира, че съм му скроил някакъв номер. На мен картината ми замязва на кадър от филм на Алмодовар и без да кажа нищо, давам мигач и спирам.
След сборниците си с разкази и прелестния си първи разказ „ Неделният продавач на книги “ в края на 2025 година Даниел Вълчев – правист, учител, декан на Юридическия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “ и някогашен заместител министър-председател – зарадва читателите си с нова ювелирна творба.
Романът „ Седем дни в Парория “ получи своята публична премиера в София и се трансформира в едно от най-търсените български заглавия на родния пазар предходната година.
Сега писателят ще показа новата си книга и пред бургаската и варненската литературна аудитория.
На 10 юни от 19 ч. Даниел Вълчев ще се срещне с читателите в родния си град Бургас. Събитието ще се състои в главната зала на Център за модерно изкуство и Библиотека (ул. „ Оборище " № 49-51) с присъединяване на Диана Саватева и Михаил Михайлов.
А на 18 юни от 18:30 ч. създателят ще показа романа си и във Варна. Срещата ще се състои в Концертното студио на БНР – Радио Варна (бул. „ Приморски “ 22). В диалога за новата книга с Даниел Вълчев ще се включат журналистката Даниела Стойнова и откривателят Александър Минчев.
Разказана от името на студент по кинорежисура, който мечтае да сътвори собствен кино сюжет, „ Седем дни в Парория “ е удивително странствуване из историята, философията, българските обичаи и просвета.
Даниел Вълчев преплита историите на един наследник и един татко, на един мистериозен манастир в Парория и на една изчезнала икона, с цел да сътвори фина история за самия живот – с всичките му чудеса и тествания, всичките му мистерии.
Из „ Седем дни в Парория “ от Даниел Вълчев
***
Спирам пред входа на кооперацията, в която живее татко ми, оставям мотора включен и сръбвам огромна глътка кафе от още горещата картонена чаша. По това време на годината в седем без пет сутринта е към този момент ярко. По улиците още няма огромно придвижване, само че стартира да се усеща по какъв начин градът се раздвижва. Както постоянно, татко ми е удивително прецизен.
Гордее се с това свое качество и не пропуща да показва, че го цени и у другите. Всъщност при него това е някаква изтънчена форма на суетност - шумно утвърждава у другите качества, които мисли, че самият той има в обилие. И по този начин ненатрапчиво хвали себе си. Докато живеех при него, проблемите с точността бяха един от непрекъснатите източници на напрежение сред нас. Аз съм от хората, които постоянно закъсняват и като цяло не умеят да си разпределят времето вярно.
И преди съм се опитвал да стана по-точен, само че едвам откогато по едно и също време изучавам и работя, започнах по нужда да се старая повече. Обаче вътрешно съм си запазил разбирането, че хората на изкуството нямат нужда да бъдат точни. Даже в противен случай - това би ги трансформирало в банални, спазващи разпоредбите същества. Докато индивидът на изкуството би трябвало да бъде свободен.
Той би трябвало да умее с лекост да прекрачва граници, които за другите наподобяват непрекрачваеми. Баща ми не знае за тези омилостивяващи във връзка с личното ми държание разсъждания, прави оценка това, че съм се постарал да дойда в точния момент, и откакто се настанява на седалката до мен, демонстративно поглежда часовника си и одобрително изсумтява.
Потегляме в още рехавия трафик и първите двайсетина минути мълчим. Неангажиращата музика, която съм пуснал през телефона си, основава уют. От време на време поглеждам към татко ми, с цел да видя дали не е задрямал, само че той е учудващо жизнен, следи пътя и е потопен в някакви свои мисли. Спирам, с цел да заредя на бензиностанцията след разклона за Ихтиман, и още веднъж потегляме. Мълчаливият пери16
од в нашето пътешестване е приключил и татко ми, с съвсем професионална опитност, уверено прави първия прорез.
- И по какъв начин съумя да събереш пари за тази кола? Започвам да мисля, че да приготвяш пици, е по-важно, в сравнение с да правиш мозъчни интервенции.
Бях му споделил, че съм си купил кола, само че той очевидно не си я беше представял по този начин. Сега схваща, че предлагането да ми помогне финансово за колата евентуално ме е развеселило. Въпреки че в действителност беше благо.
- С хематом в мозъка въпреки всичко може да се живее най-малко известно време. А без храна не може.
Казвам го, колкото с цел да го нервирам, толкоз и с цел да сменя тематиката. Знам, че в случай че му кажа истината, ще последва лекция за това по какъв начин парите са отражение на труда и гения на индивида. Той самият знае, че това от дълго време към този момент не е по този начин, в случай че въобще в миналото е било. Но сходни схващания му дават успокоение, че живее в един спретнат свят, чиито правила схваща и ненапълно споделя.
Баща ми в действителност има вяра, че светът е нещо като стая - правилно, огромна, само че въпреки всичко с крайни и кардинално обозрими размери. И в случай че на хората не им пречат свещеници и тирани, те (хората), потомство след потомство, ще разгадават тайните на тази стая, ще осветяват ъгъл след ъгъл и даже ще вникнат в материала на пода и в химическата формула на мазилката.
И всичко това в името на един по-щастлив живот. Не желае обаче да признае, че западната просвета се пробва да разгадае тайните на света, не с цел да помогне на индивида да се впише по-добре в този свят. Тя има неуместната упоритост да промени света. А това ще рече самоуверено и безконтролно да се набърка в механизмите на нещо, от което схваща единствено една милионна част и освен това я схваща единствено в избран подтекст. Това, несъмнено, не са мои мисли, а са заемка от една книга, която ми попадна инцидентно, само че толкоз ми хареса, че я прочетох два пъти един след различен.
Сигурен съм, че и на татко ми му минават сходни мисли, само че не желае да го признае. Ако го признае, към този момент няма да може да гледа на себе си като на звено от една дълга и горда традиция, тръгваща от оня античен човек, който е разрязал различен античен човек с желание да го излекува. Традиция, криеща се в бъдещето, откъдето наднича неразбираемата фигура на негов правнук, който ще отстранява мозъчен израстък с преднамерено квалифициран взор. А моят песимизъм много безсрамно компрометира тази визия.
- Колата ти несъмнено коства колкото три като моята. Но в случай че не искаш, не ми казвай от кое място са парите. Надявам се, че си задоволително интелигентен, с цел да не се набъркаш в нещо, за което след това ще съжаляваш.
Премълчавам, че цената на беемвето, което карам, се приближава по-скоро до цената на жилището му. Решавам въпреки всичко да повдигна малко завесата на моето скрито замогване, едвам не се тормози ненужно. Излагам му съкратената версия. Една вечер преди няколко години се бяхме събрали да гледаме мач по малкия екран у Жоро, един другар, и бяхме пийнали повече. Обзалагахме се за резултата и аз изгубих. Облогът беше, че който загуби, ще финансира начинание на другия.
Ако Жоро беше изгубил, щеше да финансира един мой план за пай филм, а след това щяхме да разделяме поравно приходите от награди от фестивали и продажби на малките екрани. Но тъй като изгубих аз, след два дни изтеглих 9200 лв. от влога, който родителите ми преди години бяха създали на мое име, и му ги дадох. Щял да направи някаква значима инвестиция, обвързвана с компютри и интернет. Той се опита да ми изясни, само че аз не разбрах съвсем нищо.
Бях отписал парите макар клетвите на Жоро, че инвестицията е доста добра и ще разделяме огромни облаги. Оказа се, че тогава е купил биткойни при доста ниска цена. А преди два месеца ги беше продал за малко над 68 000 $ за брой. Дойде у дома, надраска сметките на един лист и ми връчи три дебитни карти, против които имаше общо един милион и двеста хиляди $. Това бил моят дял след приспадане на някакви такси и хонорара на счетоводителите. Малко се надуваше, само че аз бях прекомерно объркан, с цел да отвръщам. Пък и си беше справедливо да се понадуе.
Спестявам на татко ми числата и се придържам към изказванието, че става дума за значително пари. Някъде бях чел, че човек може да си показа суми, надвишаващи до 15 пъти годишния му приход. Над тези цифри всяка визия за пари била условна и размита. Баща ми не задава повече въпроси, само че си присвива устните и измърморва нещо неясно, очевидно означаващо, че е неудовлетворен. Вероятно отнася чутото към рубриката Светът отива наникъде.
По автомагистралата няма доста коли, аз карам много бързо и към единайсет часа влизаме в Бургас. Вече сме поизчерпили дежурните тематики и не изключително оживеният ни поначало диалог е почнал да замира. Баща ми предлага да не карам по директния път, а да минем през града - около Морската градина, след това край пристанището и гарата и по този начин да излезем на пътя за Малко Търново. Идеята е ясна и когато наближаваме, понижавам скоростта, с цел да може да огледа улицата, на която с майка ми са живели известно време.
На мястото на тогавашната къща отдавана е изникнал противен пететажен блок и знам, че татко ми ненавижда неговото тромаво наличие. Но през днешния ден, наподобява, е друго. Баща ми като че ли не вижда тъмната мазилка, гарнирана с евтина пластмасова дограма, преглежда улиците като зашеметен и като че ли се придвижва във времето. Той е млад, липите цъфтят, а отсреща му тича майка ми с развети от морския вятър коси, към момента нямаща ни най-малка визия, че ще ми става майка. Не съм сигурен, че се усеща тъкмо по този начин, само че в случай че трябваше да дирижирам сходна сцена, щях да се опитам да снима нещо такова. Отминаваме грозния блок и татко ми леко прочиства гърлото си.
- Нали знаеш, че с майка ти за малко да се разминем. Имам поради в живота. И тогава теб нямаше да те има или щеше да имаш друга майка.
Отвътре ми идва да възразя, че в случай че майка ми не ми беше майка, то и аз надали бих бил тъкмо аз. Но у татко ми евентуално напира някаква история и в случай че кажа нещо такова, не просто ще го засегна, само че и ще покажа очевидно неуважение на неговия свят. И той може да се откаже да продължи. А той в действителност доста рядко споделя за майка ми, тъй че мълча. И без да изпускам от очи пътя, му мятам бърз взор, с цел да потвърдя, че съм в очакване.
- Казвал съм ти, че през 1988 година бях стажант в болничното заведение в Малко Търново. Тъкмо се бях дипломирал и ме беше хванало някакво систематизиране. Искаше ми се да остана в София или някъде в близост, само че несъмнено са видели къде съм роден или пък е имало някакви правила. Не знам тъкмо, а тогава и никой не смееше доста да пита. И по този начин, майка ти се появи един ден на разклона за Малко Търново. Тогава пътят беше малко по-встрани от настоящия, беше стеснен и нямаше по какъв начин да не я виждам.
Беше с джинси, дълга коса и значителен кожен сак. Тогава карах остарялата кола на дядо ти, бях ходил по някаква работа до Бургас и бързах да се прибера, тъй като закъснявах за дежурство. Отбих, като я видях, тя метна сака откъм гърба и се качи. Оказа се студентка втори курс във Велико Търново. Учеше история и се беше записала в някаква експедиция, която трябвало да търси исихастките манастири в Странджа. Но закъсняла за тръгването и в този момент се опитваше да настигне рейса на експедицията на автостоп. До вечерта трябваше да е стигнала в Малко Търново.
Слушам и ми става все по-странно по какъв начин е допустимо да съм живял толкоз време с родителите си и да не съм ги попитал по какъв начин са се срещнали. А и те да не се сетят да ми опишат. Бяха ми казвали нещо не изключително ясно, в смисъл че са се срещнали инцидентно, около болничното заведение на татко ми. Но в действителност надали има причина да се удивлявам - още през пубертета разбрах, че децата и родителите им не живеят един и същи живот. Всъщност никой не живее живота на другия. Понякога световете ни се допират, различен път се сблъскват, може и да се кръстосат или да се увият на кълбо, само че в никакъв случай не се сливат. Световете ни може да се кръстосат или да се увиват на кълбо, само че в никакъв случай не се сливат. Това ще си го запиша, като спрем. За сюжета.
Докато пътували, майка ми и татко ми си говорили за всевъзможни неща, шегували се и не усетили по какъв начин са пристигнали. След два дни се видели още един път в музея на Малко Търново, ден преди експедицията да си замине. Баща ми преднамерено отишъл в музея, с цел да я потърси, само че не събрал храброст да я помоли да остане. На него му предстоели още две години систематизиране, а какво щяла да прави в такова малко градче студентка по история втори курс. Сигурно щял да наподобява комичен, в случай че ѝ предложи такова нещо. Пък и от кое място накъде? Какъв бил той за нея? Но въпреки всичко си разменили адресите и телефонните номера и си дали обещание да се видят отново.
Излезли сме от Бургас и към този момент виждаме табелата, сочеща отклонението за Малко Търново. Синя и леко изкривена. А до нея стои момиче с вдигната ръка. Има дълга, прибрана обратно светла коса и тъмносини джинси. Половината ѝ лице е прикрито зад огромни слънчеви очила. Но вместо кожен сак на рамото ѝ виси алена чанта с впечатляващи размери. Баща ми се размърдва и ме поглежда по този начин, като че ли подозира, че съм му скроил някакъв номер. На мен картината ми замязва на кадър от филм на Алмодовар и без да кажа нищо, давам мигач и спирам.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ