Автор за Гласове Ралф Якш, директор на българския офис на

Автор за " Гласове " Ралф Якш, шеф на българския офис на фондация " Конрад Аденауер " от 2004 до 2008 година

Жанрът „ политически записки “ е огромно предизвикателство за всеки политик. От една страна, политикът постоянно се стреми да показа в удобна светлина политическото завещание, което е оставил на потомците. В същото време обаче би трябвало безусловно да се пази от това да гледа прекомерно безрезервно обратно към постигнатото (и непостигнатото). Не са доста тези, на които им се е получило да се оправят с сходно предизвикателство. Затова някои умишлено избират да се съсредоточат върху изключително значимо събитие в своя политически живот, като да вземем за пример Уинстън Чърчил, който за своите неизмеримо красноречиви мемоари за Втората международна война получава Нобелова премия за литература.

Бившият немски канцлер Ангела Меркел имаше всички шансове да реализира това, когато пишеше записките си дружно с най-близката си колежка Беате Бауман. Но в края на краищата се постанова да отбележим, че Ангела Меркел по никакъв начин не се оправи с тази задача.

Една от главните аргументи за този крах е, че книгата е значително неискрена, защото Меркел заобикаля редица основни въпроси.

Това стартира още с годините от ранното ѝ детство. През 1954 година, годината на нейното раждане, фамилията ѝ се реалокира по лично предпочитание от Западна в тогавашна Източна Германия, а по-точно в провинция Укермарк, където татко ѝ стартира работа като протестантски свещеник.

Поразителното е, че Меркел отбелязва тази стъпка напълно пътем, като че ли става дума за най-естественото и ежедневно решение на света. Но това не е тъкмо по този начин. Само година по-рано националното въстание в Германска демократична република е кърваво смазано, което ясно сподели на света, че по това време Германска демократична република е напълно сталинистка тирания (става дума за Берлинското въстание от 17 юни 1953 година, което стартира като всеобщо обществено неодобрение от политиката на ГЕСП и държавното управление на Германска демократична република и е потушено от армията и полицията. Според разнообразни източници от страна на стачкуващите са убити сред 55 и 120 души. – бел. пр.).

Всъщност татко ѝ, въпреки и протестантски свещеник, е подкрепял социалистическа и затова атеистична страна. Но Меркел премълчава това събитие.

Нейните „ дупки в паметта “ стават още по-досадни, когато става дума за времето, прекарано в FDJ, социалистическата младежка организация (нем. Freie Deutsche Jugend - Свободна немска юноша - бел. пр.). Ангела Меркел непринудено се причислява към тази кадрова организация, макар че не е била длъжна да го прави като дете на свещеник.

Меркел се пробва да оправдае решението си, като споделя, че не би могла да учи физика, в случай че не е била член на FDJ. Въпреки това тя не изяснява за какво след включването си стартира да работи точно в отдела за пропаганда и агитация. Дори няколко страници по-късно в записките ѝ въобще не излиза наяве какво разбиране е предиздвикало госпожа Меркел да се причисли към ХДС след краха на социализма.

В записките ѝ тук-там проблясват забавни описания, като да вземем за пример описанието на незнанието и снизхождението, с които чиновниците на ХДС от Западна Германия са се отнасяли към новодошлите от Източна Германия в първите години след Обединението. Описанията на първите ѝ опити в политиката през вълнуващите и безредни дни на Обединението и интервала след него също са успешно изпълнени. За жал обаче от началото на описанието на нейното канцлерство четенето на тази книга се трансформира в същинско неспокойствие.

Раздразнението стартира още от вечерта на изборите за Бундестаг през 2005 година, когато, съгласно социологическите изследвания, Ангела Меркел, водещият претендент на ХДС и ХСС, влиза в конкуренцията с голяма преднина пред дотогавашния канцлер Герхард Шрьодер.

В последна сметка обаче, след гневна конкуренция за наваксване от страна на Шрьодер, Меркел съумя да резервира единствено оскъдна преднина на финалната права. Всеки, който се вгледа по-внимателно в историята на изборите за Бундестаг през 2005 година, не може да не си даде сметка, че нещо в предизборната акция на ХДС и ХСС куцаше.

Но не и съгласно Ангела Меркел. Тя показва изцяло разочароващото си показване по този начин, като че ли то е естествено събитие.

И тъкмо по този начин продължава. Няколко страници по-късно тя разказва повишението на пенсионната възраст от 65 на 67 години, контрактувано в съдружните договаряния с ГСДП. Тази промяна, чийто основател е тогавашният водач на ГСДП Франц Мюнтеферинг, се оказа незабавно нужна, с цел да се стабилизират пенсионните фондове в едно застаряващо общество. Въпреки това беше ясно, че тази промяна може да бъде единствено първата стъпка към преструктурирането на пенсионната система в Германия. Това прави още по-удивително написаното от Меркел в записките ѝ: „ За страдание това беше последният път, когато беше реализирана цялостна промяна в пенсионното обезпечаване. “

Човек потрива очи. „ Последната промяна “, за която приказва Меркел, е от 2006 година, само че Меркел остава на поста си още 15 години, без да се заеме с каквато и да било по-нататъшна промяна по време на своето канцлерство, макар че всички специалисти призоваваха за незабавното осъществяване на такива. Меркел разказва своето безучастие, като че ли то е било неизбежна орис.

Също толкоз повърхностно тя в резюме отбелязва, че в разгара на рецесията с еврото нейният финансов консултант напусна кабинета на канцлера. Меркел не обелва и дума обаче за това, че той напуснал поста си в символ на митинг против нейната политика, защото се притесняваше от трайно намаляване на еврото.

По същия метод Меркел е спестовна откъм сериозна саморефлексия, когато става дума за външна политика.

По време на срещата на върха на НАТО в Уелс през 2004 година Германия се ангажира да отделя два % от брутния си вътрешен артикул за защита. Но Меркел по този начин и не извърши обещанието на своето държавно управление. Без да каже нищо, в спомените си тя споделя единствено, че в обединението не е имало болшинство, което да извърши обещанието. Без нито една дума да опише стъпките, които е подхванала, с цел да се опита най-малко да се оправи с поетата отговорност. Съвсем основателно по-късно тя подсети на президента на Съединени американски щати Тръмп, че не съблюдава уговорките си.

Това повдига завесата пред идната, евентуално най-голяма драма по време на нейното канцлерство - миграционната рецесия. В тази глава е изключително забавно защо Меркел не написа в записките си.

Още през цялото време специалистите по сигурността предупреждаваха канцлера Меркел и нейния тогавашен министър на вътрешните работи Томас де Мезиере против неконтролируемото отваряне на границата. Както ръководителят на федералната полиция, по този начин и ръководителят на вътрешната разследваща работа неведнъж призоваваха за затваряне на границите и за обезпечаване на опция за връщане на мигрантите на граничните пунктове. Вместо това Меркел разказва по какъв начин постоянно се допитвала до вътрешния си министър за последните данни за броя на мигрантите, влизащи в страната.

Но няма нито дума за това какво значи това за Меркел и нейната политика. Това надали е изненадващо, тъй като в действителност не се състоя никаква смяна и Меркел остави нещата да се развиват по собствен метод.

Дори думичка не се обелва за обстоятелството, че Меркел, а затова и Германия, бяха изцяло изолирани по този въпрос, защото всички съседи на Германия в Европа бяха безусловно потресени от събитията в страната.

Само апропо и много насилствено тя признава, че многочислени общности в Германия и изключително в Бавария са алармирали за казуса доста рано, тъй като просто са били претрупани с настаняването и грижите за прекалено количество мигранти. Наместо това тя се оплаква страници наред, че е била подложена на критика от баварската си сестринска партия ХСС, без даже един-единствен път да си зададе въпроса дали рецензиите имат действително съображение, изключително откакто Бавария трябваше да понесе главната тежест на следствията от миграционната политика на Меркел.

Върхът на блаженство Меркел доближава, когато приказва за злокобното ислямистко нападение на 19 декември 2016 година по време на коледния базар, когато мигрант се вряза с камион в тълпата. При нападението починаха 13 души, а 67 бяха ранени, някои от тях тежко.

Меркел даже не загатва, че ислямисткият палач Амри в никакъв случай не е трябвало да бъде в Германия съгласно настоящото законодателство. Меркел написа съвсем цинично: „ Случаят Амри имаше и парламентарни последици - анкетна комисия се опита да обясни какви неточности са били позволени. “

Самото това изречение е цялостно безсрамие. За доста малко време комисията откри цяла поредност от съществени пропуски и неточности. Четири години по-късно някогашният началник на вътрешната разследваща работа, който постоянно е изразявал ясно своите запаси към миграционната политика, съобщи по време на съвещание, че нападението е можело да бъде избегнато и че хората са починали на вятъра. Меркел не може да си спомни и това. В последна сметка Меркел приключва тази срамна глава от книгата си с едно заключително изказване, което не може да бъде надминато по празнодумство: „ Опасността от ислямистка офанзива остава. Задължение на страната беше да покаже мощ и да отбрани своите жители. Това ме ръководеше - както и убеждението, че полезностите на нашата народна власт и нашата конституционна страна ще се окажат по-силни от тероризма. “

В допълнение би трябвало да се спомене, че на Ангела Меркел ѝ лиши цяла година, с цел да се срещне за първи път с роднините на жертвите на покушението.

Равносметката от тази политика пристигна на идващите федерални избори през 2017 година: с едвам 32,9% от гласовете ХДС/ХСС реализира най-лошия си резултат от обединяването насам.

Към края на книгата Меркел се стопира на събития, които са били от изключително значение за външната политика: Украйна и Русия, Брекзит и акцията в Афганистан.

Меркел постоянно е подложена на критика за политиката си по отношение на Русия, изключително за нейната енергийна политика. Всъщност тази глава е една от най-силните в книгата ѝ. Тя много безапелационно потвърждава, че както Украйна, по този начин и Полша не са имали никакви възражения против доставките на природен газ от Русия за Германия, стига газопроводите да минават през техните страни и затова да им бъде разрешено да събират немалки директни такси. Препратката й към лицемерието на американците също е напълно правилна, тъй като в последна сметка, както тя се показва, Америка се интересува само от това да размени Русия като енергиен снабдител.

Но когато се стигне до идната тематика, Брекзит, тя още веднъж се връща към остарелия си модел: Меркел постоянно е права и отговорни са постоянно другите. Меркел счита, че излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз е „ срам за Европейския съюз “. Но съгласно нея аргументите за това се крият на първо място в тогавашния министър-председател Дейвид Камерън. Тя декларира: „ За мен нямаше рационален метод да предотвратя напускането “.

Историческата истина е друга. В книгата си за историята на Брекзит старшият политически редактор на „ Сънди Таймс “ Тим Шипман в детайли разказва по какъв начин Камерън неведнъж е летял до Берлин в месеците и седмиците преди гласуването, с цел да моли Меркел да го одобри и да разреши на Обединеното кралство едностранно да ограничи притока на чужденци, с цел да има Камерън по-добра изходна позиция на референдума, защото самият Камерън постоянно е желал да задържи страната си в Европейски Съюз. Но още веднъж и още веднъж на Камерън се е налагало да се връща вкъщи с празни ръце. Резултатът е добре прочут: Камерън изгуби референдума, а кабинетът му и Европейски Съюз - Англия.

Загубата на Обединеното кралство е тежко задължение за Европейски Съюз. Причината е, че Европейски Съюз загуби страна, която е нуклеарна мощ, има непрекъснато място в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и затова право на несъгласие, и към момента има доста връзки с страните от Общността на нациите (международна организация, включваща 55 страни, които са били част от Британската империя - бел. пр.).

Още по-сериозно е изопачаването на действителността от страна на Меркел, когато стане дума за Афганистан.

И тук може да се забележи нещо забавно. Въпреки че Меркел признава, че задачата в Афганистан се е провалила (дори и Меркел не би се осмелила да твърди обратното), тя за следващ път няма нищо общо с неуспеха на задачата. Каква изненада! Тя не споделя нито дума, с цел да изясни по какъв начин е допустимо през всичките 20 години присъединяване в задачата ни в Афганистан да не е забелязала, че нещо доста съществено се обърква. Причината е явна: в никакъв случай не се е интересувала. И по тази причина остави нещата да се проточат - даже в случай че вследствие на това 59 немски бойци изгубиха живота си.

Към края на 740-те изтощителни страници тя визира няколко въпроса за външната политика - евентуално с цел да вземе отношение към настоящите политически събития. Югоизточна Европа, Балканите, съвсем не играят роля в нейния космос.

България не попада в записките ѝ.

В това умствено блуждаене Меркел също по този начин съумява със забележителна лекост завчас да погребе всеки намек за размисъл под лавина от фрази с безгранична простащина. Един образец: „ Подценяването на Путин би било неточност. Ще бъде неточност да недооценим и нас, членовете на НАТО и Украйна. Нашите сили са огромни, само че не са неограничени. Никой не трябва да се крие зад другия. По-скоро общата политическа задача е реалистично да определим какво е допустимо и по този метод да постъпим вярно. Това може да се реализира единствено с откровеност и взаимно доверие “.

Кой би си го помислил…?

В един завършек, в самия завършек на книгата, Ангела Меркел заговаря за заглавието на своята книга: „ Свобода “. Във всеки случай е по-вероятно читателят от дълго време да е не запомнил, че книгата има такова заглавие, тъй като на нито една от предходните страници Меркел не е направила даже най-незначителен опит да изясни какво значи за нея свободата и по какъв начин разбирането ѝ за нея е направлявало политическите ѝ дейности. В този завършек Меркел към този момент прави опит да изясни какво значи за нея свободата и за какво книгата ѝ носи това заглавие. Невъзможно е да се избегне заключението, че това е единствено опит, тъй като Меркел не измисля нищо, но безусловно нищо по този въпрос.

В последна сметка това остава книга, която или нервира читателя, или го оставя в цялостно неразбиране. В продължение на 740 съвсем мъчителни страници, без ни минимален наченък на сериозна рефлексия, тя разказва събития и процеси по този начин, като че ли те са инцидентна поредност от естествени феномени.

Безспорно е, че Германия претърпява една от най-дълбоките рецесии в най-новата си история - както обществена, по този начин и икономическа. Безспорно е, че по време на мандата ѝ се появи нова партия - „ Алтернатива за Германия “ (АФД), която от ден на ден се трансформира в съперник на ХДС и чието учредяване е директно разследване от политиката на Меркел. Но в записките си Меркел не може да си спомни за нито една от своите неточности.

Още по-лошото е, че книгата е написана на толкоз муден език, че четенето ѝ е същинска повинност. Във превъзходния филм на Роман Полански „ The Ghostwriter “ млад публицист би трябвало да избави изцяло несполучливия ръкопис, написан от някогашния английски министър-председател дружно с най-близкия му помощник (обърнете внимание на паралела). Издателството към този момент е оповестило публикуването на политическите записки на някогашния министър-председател и му е платило забележителен задатък. Когато писателят-призрак прочита ръкописа за първи път в почивната къща на министър-председателя и в последна сметка подвига ръце от обезсърчение, брачната половинка на министър-председателя ненадейно застава на вратата и го пита дали ръкописът в действителност е толкоз неприятен. „ Ами “, отвръща писателят-призрак, „ всички думи са там, единствено че не са подредени в верния ред. “ Същото е и с Меркел.

В последна сметка някогашният немски канцлер и нейната колежка са написали книга, която е напълно непотребна. Почти на всички места езикът ѝ е муден, в множеството случаи е лекомислен до степен на цялостна беззащитност, а всяка проблеснала сериозна мисъл незабавно бива отмита от цунами от блаженство.

Има доста способи да напишете непотребна книга. Ангела Меркел познава всеки един от тях.