Автор: Ясен Бояджиев, Дойче ВелеБългария е малка, всеки е нечий

Автор: Ясен Бояджиев, " Дойче Веле "

България е дребна, всеки е нечий съученик: постоянно сме чували това цинично пояснение, чухме го и в този момент около историята с шуробаджанащината в Хасково. История, която е доста показателна за целия политически модел в България.

В началото на тази история - един исторически паралел, наложен ни от главния участник в нея. Докъм края на 1980-те години по гледище на Съветския съюз на западните спортисти-професионалисти бе неразрешено да вземат участие на Олимпийски игри. Поради което американският баскетбол да вземем за пример се представяше от играчи в колежанските тимове. Участниците от страните в руския блок пък се представяха като „ чисти дилетанти “ (студенти, военнослужещи, полицаи, миньори, металурзи и прочие трудещи се), въпреки в действителност да бяха държавно спонсорирани експерти, напълно отдадени на спорта. Което си беше най-обикновена, идеологически аргументирана машинация за елиминиране на конкуренцията и за трупане на олимпийски медали в възхвала на „ социалистическата татковина “.

В края на 1980-те обаче, около другите промени в света, тази неистина отпадна и разпоредбите се трансформираха. Така на игрите в Барселона през 1992 година за първи път участваха спортистите от Националната баскетболна асоциация (NBA) на Съединени американски щати. И, естествено, тимът, включващ митове като Майкъл Джордан, Скоти Пипън, Меджик Джонсън, Джон Стоктън, Карл Мълоун, Лари Бърд, Патрик Юинг, Чарлз Баркли и други, стана олимпийски първенец, побеждавайки всичките си противници със приблизително 40 точки разлика. Повече от година преди началото на игрите, през февруари 1991-ва, списание " Спортс Илюстрейтед " назова въпросния тим „ дрийм тийм “ ( " Dream Team " ). Така за първи път се появи този израз, употребен след това хиляди пъти защо ли не.

Хасковският " дрийм тийм "

Напоследък и в Хасково. Местният „ дрийм тийм “, става известно, бил формиран от братовчеди, зетьове, кумове, съученици, близки другари и тогавашни бизнес-съдружници на най-видния хасковски народен представител от ръководещата партия, неин регионален координатор и бивш министър. Всички те са били конфигурирани на основни постове в хасковската община. Което било напълно естествено и дори неизбежно. Понеже, както сподели самият народен представител, Хасково е „ дребен град и всички се познават “. Освен това: " Тези хора са изключителни експерти с безспорни качества, същински дрийм тийм. Те пожертваха 3-4 пъти по-високи заплати и отидоха да работят в общината, единствено с цел да можем да осъществим предизборните си обещания ".

Ефектът на трогателната всеотдайност бе заздравен от, забележете, ръководителя на общинската комисия за битка против спорове на ползи, съгласно който тези хора ще бъдат дискриминирани, в случай че им се попречи да работят в общината единствено тъй като „ са в по-близки или другарски връзки с даден политик ". На всичко от горната страна в цялата работа нямало нищо нелегално. Което е подозрително, само че не и изненадващо - в България законите се ползват съгласно хората. Затова и всички безобразия нормално са изцяло законни. А и да не са, няма кой да го потвърди.

Въобще, както виждате, обясненията и оправданията са изцяло общоприети за българската реалност. Самата история е извънредно банална, а навлизането в калните ѝ битови детайлности е отегчително и омерзително. Затова, без да се впускаме в тях (всеки може да ги прочете), да се ограничим с общото усещане. Почти всички партийни разказвачи на историята, както от ръководещата партия, по този начин и от така наречен съпротива на локално и на централно равнище, усърдно „ се вършат на ударени “ и със зле заучени изречения се пробват да я показват като някаква политическа драма, битка, рецесия. Управляващите „ снели политическото си доверие “ от издигнатия от тях кмет и той към този момент „ не се употребил с поддръжката на партията на локално равнище “, тъй като се бил „ отклонил от предизборните обещания “, не се бил справил с значими „ политики “ като бездомните кучета, урана във водата и зимното снегопочистване, бил „ муден и колеблив “, липсвали „ начинания, планове и вложения ". Но е вероятен и подобен прочит: заради някаква причина (защото му е писнало, уплашил се е или е бил „ вербуван “ от конкуренцията) кметът може просто да е спрял да „ играе по свирката “, което обърква цялата скица.

" Но суджукът е малко. Но суджукът не стига, деца "

Зад цялата тази сякаш политическа история се крие в действителност най-обикновен конфликт на стопански ползи. Всичко е концентрирано към „ усвояването “ на обществените и европейските средства по публичните поръчки на общината. В това „ асимилиране “ постоянно и на всички места като скачени съдове вземат участие всички съществени локални партийно-икономически лобита. А сегашната „ политическа “ драма е просто отражение на моментната динамичност в разпределянето на съответните порции. Тези дни участник в интернет-форум изобретателно разказа обстановката посредством асоциация с различен локален скандал и тавтология на класическо стихотворение: „ Но суджукът е малко. Но суджукът не стига, деца ".

Както забелязвате, устремявам се да не изтъквам съответни имена. Не тъй като имената нямат значение, а тъй като става дума за всеобщо публикувана процедура. Хасково е единствено един (макар и ярък) образец за локалния български политически модел. Който, несъмнено, е отражение на модела на централно ниво. Първо, тъй като не би могъл да съществува без разпореждане „ от горе “ - нещо като феодално систематизиране на поземлени сектори (със съответното население) за стопанисване и ръководство. И второ, тъй като сходно асимилиране на обществени средства посредством шуробаджанашки назначения, търгове, състезания, публични поръчки е необятно следено и в централната администрация. Спомнете си да вземем за пример по какъв начин преди известно време бяха закупени суперлуксозни джипове за горските стопанства посредством търг, чиито условия водеха безпогрешно освен към един-единствен модел коли, само че и към един-единствен участник, който за шанс се оказа съученик на съответния министър. Тогава обяснението бе като при Хасково - България е дребна, все някой е нечий съученик.

На централно равнище обаче българският политически модел се развива, усъвършенства и надалеч надвишава обичайна шуробаджанащина. Вече не е нужно лицата, конфигурирани на основни позиции, да бъдат нечии родственици. А под маската на политическа активност те и завладените от тях държавни институции извършват много по-широк набор поръчки и задания с търговско-икономическа цел.

И отново за NBA

Накрая да се върнем на тематиката за „ дрийм тийм “. Излъченият от NBA " Dream Team " и до през днешния ден е считан за най-силния тим в историята на всички отборни спортове. Защото събира най-хубавите от най-хубавите. В „ дрийм тийм “-овете на българската политика (не единствено в хасковския) е в действие противоположният принцип - на строго негативния асортимент в интелектуален, културен и най-много в честен проект. На политическата сцена те наподобяват като неподготвени дилетанти, подочули оттук-оттам по нещо. Но повече не им и би трябвало. Защото също както тогавашните соцспортисти се представяха за студенти, военнослужещи, полицаи, миньори, металурзи и прочие трудещи се, и те единствено се показват за политици. А в действителност са предприемачи. Макар че и това е ненапълно реплика. Защото какъв предприемач си, в случай че усвояваш обществени средства „ на готово “ и под крилото на страната, откакто с машинация си отстранил конкуренцията. Също като при тогавашните олимпийски медали.