Автор Мирела КостадиноваИмето на Димитър Б. Митов, с неговия псевдоним

Автор Мирела Костадинова

Името на Димитър Б. Митов, с неговия псевдоним Деметриус, се появява за първи път във вестник „ Заря “ през есента на 1917 година под публикация отдадена на театъра. Тя е против нарасналата цена на билетите, което ограничавало визитите на театрални представления от страна на младежите. Авторът е едвам на 19 години, студент по лингвистика в Софийски университет.

След време въодушевеното му перо се насочва към театралното изкуство - рецензии за обособени спектакли, проблематични въпроси в храма на Мелпомена, очерци за майстори на сцената. Пише и за приятелите си артисти и режисьори – Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Георги Стаматов, Петя Георгиева, Никола Балабанов, Георги Донев, Олга Кирчева, Златина Недева, Стоян Бъчваров и други майстори на сцената, с които е в другарски връзки. Познава изявите им на сцената, техния съкровен свят, темперамент и метод на живот. По-късно, когато основава известния вестник „ Литературен глас “ открива графа „ Театрален живот “, а след това и графа „ Народен спектакъл “ – в тях показва живота на българския спектакъл.

През годините из под перото му се раждат голям брой публикации, студии, есета, рецензии, литературни портрети, предговори на огромен брой книги на наши и непознати създатели, с цел да стигне до „ История на западноевропейската литература “ в пет тома. Името му оказва се като книжовен критик с „ Писатели и книги “, алманах публикации, литературни портрети, скици, рецензии, писани в продължение на 20 години – от 1918 до 1937 година Текстовете са оповестени в разнообразни издания. И трите тома са отдадени на творби на български създатели и демонстрират литературния живот в страната по това време. Литературното му дело респектира. Превръща се в дълготраен редактор на вестници и списания.

В биографията му няма нищо неизмеримо. Роден е на 20 март 1898 година в Казанлък, само че счита за роден град Стара Загора. От там е неговия жанр. В южния град минават детските и юношеските му години. Родът Митови е прочут със устрема и дарбата си към изкуството и науката. Баща му Борис Митов е приключил естествена история в Белгия, преподавател, създател на научни издания.

Димитър Митов живее за първи път независимо през 1918 година, когато идва в столицата като студент по славянска лингвистика в Софийски университет. Започва и да работи в неотдавна появилия се книжовен седмичник „ Развигор “, редактиран от колоритния Александър Балабанов. Това съдействие е определящо в живота на младия критик и журналист. Развигоровци, измежду които са Елин Пелин, Тодор Боров и Д. Б. Митов, живеят със самочувствието на основатели на първия в Европа книжовен седмичник. Факт приет и от непознатия щемпел. По-късно литературният седмичник „ Развигор “ ще се трансформира в основа на основания от Митов вестник „ Литературен глас “.

Той написа още рецензия и за вестник „ Борба “. През студентските си години поддържа връзка с Христо Смирненски, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Крум Кюлявков.

След като приключва университета през 1923 година обезпечава прехраната си като библиотекар на Френския институт в София. По-късно 1924 до 1929 година е учител по български език и литература във Френския лицей. През 1925-1926 година е изпратен на специализация по История на западноевропейската литература в Париж, където учи в Сорбоната и Колеж де франс.

След специализацията си във френската столица, в продължение на две години, е редактор в книгоиздателство „ Иван Г. Игнатов и синове “, където завежда известната библиотека „ Бисери на международната художествена литература “, позната като „ Бисери “.
Митов е измежду положителните ни преводачи. Той владее добре френски език, който учи още в Старозагорската гимназия. Успоредно със заниманията в учебно заведение взема уроци при Еме Бакалова и прави първите си опити в превода на разкази и стихотворения. Баща му Борис Митов е френски ученик и постоянно вкъщи си приказват на езика на Балзак. Първите си преводи на по-кратки текстове прави като студент.

Още до момента в който завежда библиотеката „ Бисери от популярни романи на всемирната литература “ урежда издаването на редица бележити творби на международната класическа литература. Митов превежда: „ Дамата с камелиите “ и „ Тримата мускетари “ от Александър Дюма (баща), „ Вертеп “ и „ Нана “ на Зола, сборника с разкази „ Нантас “, „ Алберта “ от Пиер Беноа, „ Цивилизованите “ от Клод Ферер, „ Наполеон “ от Пол Армон и още доста други книги.

Едно от огромните каузи на живота му е авторитетният седмичник „ Литературен глас “, който основава. В него се отпечатват новини от културния живот у нас и по света. Димитър Б. Митов се трансформира в лице на изданието. В продължение на към шестнадесет години, с доста старания, без никаква поддръжка, без дотации и застъпничество той издава седмичника.

Във времето, в което се появява вестникът в страната съществуват още десетина седмичници, които съществуват за малко - година, две. За Митов по никакъв начин не е елементарно да устоя седмичен културен вестник, който разчита само на своите читатели. „ Литературен глас “ резервира самостоятелната си позиция и лице на литературно издание.
Идеята за основаването му се ражда през 1926 година в Париж. Митов е там в командировка. Непосредствено преди този момент той е редактирал „ Развигор “ заради отпътуването на проф. Александър Балабанов за чужбина. Тъкмо в Париж, където е със брачната половинка си Калина Малина, идва и химикът Асен Златаров. Почти всяка вечер са дружно. Златаров постоянно повтаря: „ Колко прекрасен вестник беше „ Развигор “, какъв брой хубаво би било да продължи делото му “.

Един ден Митов му споделил: „ Може би тая работа ще стане. Аз съм без работа. Библиотекарството няма да ми попречи, мога да поема редактирането на един вестник от вида на „ Развигор “ “.
След като Митов се завръща в България концепцията му цяла година стои неосъществена – няма пари. През това време управлява вестника на книгоиздателство „ Иван Г. Игнатов и синове “ - „ Литературни вести “. Изданието върви добре, само че Митов не харесва, че му се месят в редакторската работа и изобилства от реклами. Следващата година, след диалози с другари и сътрудници, взема решение самичък да издава вестник.
И в действителност в края на август 1928 година в столичен вестник е отпечатана новината за „ Литературен глас “. Две седмици по-късно, на 16 септември 1928 година, по софийските павилиони се появява новият вестник – „ седмичник за литература, изкуство и публични въпроси “. Той незабавно демонстрира на читателите добър усет, прелестни илюстрации и графично оформление, които се резервират от самото начало на неговото битие. В новото издание няма крещящи заглавия и жълти вести. Авторите вдъхват доверие и дават обещание правилно да означават тематиките и проблемите. На страниците му се появяват имената на престижи като Александър Балабанов, Асен Златаров, Антон Страшимиров, Михаил Арнаудов, Людмил Стоянов, Дора Габе, Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Андрей Николов, Борис Шивачев, Спиридон Казанджиев, Добри Немиров и други С всеки брой се появяват имената на нови забавни създатели.

Постепенно наличието му става все по-богато, употребяват се разнообразни жанрове, вкарват се литературни анкети, изявленията, допитвания до читателите. В един от броевете основният редактор Димитър Б. Митов написа: „ Новият сезон ни даде към този момент и дава обещание още да ни даде книги, които несъмнено ще развълнуват нашия четец. Обявено е към този момент, че ще излязат работи на видни по-стари и по-млади наши писатели. Очакванията са огромни, имената будят очаквания и сигурни сме, читателите не ще останат излъгани. Нови сокове бликат в българското племе, дано напрегнем всички сили, с цел да подкрепим делото на духа…Утеха и горделивост би трябвало да бъде за нашия публицист, че трудът му попада в чисти ръце, че вълненията му тревожат откровени сърца, а не плесенясали мозъци и преситени от снобизъм души. От младите се желае доста, всички очаквания са обърнати към тях “.

Във времето, в което се появява „ Литературен глас “ Митов е на тридесет години. Но той има задоволително знания в литературата – българската и европейската. Богата ерудция. Сътрудничил е на вестници и списания, взел участие е в художествения и културен живот на страната.
Читателите привикват да търсят вестника, материалите, създателите, рубриките, които се резервират от самото начало на неговото битие и внасят нюанс. Сред рубриките са: „ Книги и хора “, „ Музикален живот “, „ Театър “.
Една от най-интересните рубрики е с изявленията – „ Един час при… “, която води журналистът Христо Бръзицов. Той показва на читателите персони от духовния ни живот любопитно и забавно, нормално в домашна атмосфера.

Под рубриката „ Нашата анкета “, оповестена още в първия брой на вестника, редакцията се допитва до читателите за най-предпочитаните книги от нашата и непозната литература.
Рубриката „ Хроники “ пък е една от най-четените. Тя се намира на последната страница на „ Литературен глас “. В нея са поместени къси вести, които оповестяват любопитни обстоятелства за културния живот от целия свят.
За редактори на тези рубрики са привлечени Петър Динеков, който следи книжовния живот у нас, написа във всеки брой къси мнения и по-обширни публикации. Всяка сряда Динеков води рубриката „ Между книгите и списанията “, където наред с късите мнения и анотации, написа рецензии за нови отпечатани книги. Стефан Митов се занимава с въпросите на изобразителното изкуство. Музикалният критик Иван Камбуров е по въпросите на музиката.
Вестникът употребява материали и от непознатия щемпел, главно френския. Младият редактор е упорит – внася все нови рубрики, самичък води „ От сряда до сряда “. Привлича нови млади създатели и доста от тях вършат дебютите си таман в това издание. „ Страница на младите “ е една от рубриките, която се занимава с проблемите им. Обогатява вестника жанрово, слага настоящи проблеми.

Митов има куража да разгласява и дръзки публикации. „ Защо желая да емигрирам? “ от Людмил Стоянов дълго се цитира в писанията на българската журналистика и литературна рецензия. Авторът написа в нея: „ Пирамидата на публичния и държавен механизъм е така зле нагодена, че ония, които съумяват да се изкачат на върха, минават нормално през трупове и чупене на кости. Народът се третира като непознато „ население “, властта се разполага като в завоювана страна. Кой е насаждал това гражданско „ образование “, кому тежи тази страшна отговорност? Оттук ожесточението на всички срещу всички, неналичието на морал и човечност, изпъкване на утайката, на това, което има дълги лакти и извънредно безсрамие, дружно с всички несъгласия и неизлечими рани, които това състояние основава в публичния организъм “. Митов разгласява и други публикации на Людмил Стоянов, които са ориентирани срещу властта.
През втората година вестникът излиза в 6 страници, а на третата в 8. Има и обособени специфични броеве, които излизат в 12 страници. Подобрява се качеството на хартията и на илюстрациите.

С времето вестникът разгласява забавни пътеписи за живота в близки и далечни страни – от Испания, Албания, Гърция, Пага, Цариград. Появява се и графа „ Научен живот “, цяла страница, със публикации и известия, вести в областта на науката.
Митов посвещава страници на майсторите на перото: Любен Каравелов, доктор Кръстев, П. Яворов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Добри Немиров, Ал. Дзвигов, Никола Ракитин и други Представени са животът и творчеството на доста непознати писатели – наши и от международната история.
Последният брой на вестника е отпечатан на 29 март 1944 година Бомбардировките над София, пръскането на сътрудниците му из страната, където са евакуирани, неналичието на контакти поставят завършек на изданието. Митов е евакуиран във Вършец. Там получава посредством щерка си материали от София, които редактира. Но липсва хартия, с цел да се отпечата вестника. „ Литературен глас “ стопира да излиза. Той живее във време на богато и огромно литературно творчество, хора които са последователи на същинското изкуство.

През живота си Д. Б. Митов е сърдечен и добър човек, с възприятие за комизъм. Не губи усет към насладите на живота. Освободен е от предразсъдъци – следва простотата и истината. Прекалено обичал приятелите си. Сякаш не желал да вижда минусите им – в живота и творчеството. Отнасял се с грижа към тях. Казвал, че за него най-голямата добродетел е таман другарството. В края на дните си съжалявал, че в никакъв случай повече няма да ги срещне и да беседва с тях.