Автор Мирела КостадиноваИ днес нося в себе си летния спомен

Автор Мирела Костадинова

И през днешния ден нося в себе си летния спомен за къщата на художника Иван Енчев - Видю. Изнемощяла бабичка, която се разрушава. Паметна плоча припомня единствено, че той е основател на първата колекция на днешната Художествена изложба в Казанлък. Някъде далеко отекват ударите на камбаната на куленската църква „ Св. оракул Илия “. За този храм още като възпитаник той рисува икона. Пред очите ми изниква една от прелестните негови картини - „ Розоберачка “.

Иван Енчев - Видю е невероятна персона, същински актьор на житейската сцена, несравним човек. Рисува ребуси, картинки за деца, карикатури, илюстрации, портрети, етюди, натюрморти, пейзажи. През 1909 година прави илюстрациите на стихосбирката на Екатерина Ненчева „ Снежинки “. Той пее, свири на тамбура, танцува, създател е на редица нотирани от самия него мелодии.

Пише драматургични текстове, режисьор, сценограф, артист. Получава прякора си от прелестното осъществяване на облика на прислужникът Видю от комедията на Ал. Едрев „ На бърза ръка “. Също е стихотворец - из под перото му се раждат „ Ней “, „ Ода на ленивците “, „ На Микеланджело “. Пише прозаичност, има неиздадена автобиографична повест. Любопитен е към света, желае му се да може всичко. Има усет към старините, увлича се в археологията, етнографията и фолклора. По-късно ще го възпламени и фотографското изкуство.

По душа е безгрижник, който не цени парите, а и те постоянно се изплъзват всред пръстите му. Дават му дребни пари за труда. Често гладува, само че цени другарството повече от всичко на света. Всеотдаен е към хората. През целия си живот той гони оня отдалечен блян, който е убеден, че няма да доближи. Но тича да го хване…

Роден в Казанлък на 29 март 1882 година След време ще изрисува герба на родния си град, в който са преплетени знаците му – розата, а над нея река Тунджа, Тюлбето намиращо се до Тракийската гробница, изобразена е и Стара планина.

Родът на Видю е от известното казанлъшко село Енина. Баща му Стефан нямал обучение, само че бил образован, четял и се интересувал от света. Наблюдавал измененията във времето. Години наред си водел дневник и се научил да го предсказва.

Първоначално дребният Иван учи в родния си Казанлък, след това се записва в Педагогическото учебно заведение. Там му преподава литература писателят Антон Страшимиров. Той не един път му написа двойки, само че ученикът се възхищава от разказите на своя преподавател.

На 11 май 1901 година на театралната сцена показват „ Вампир “ от Страшимиров. Тя е с казанлъшки сюжет, разказан на писателя от неговата хазяйка Рада Киликчиева до момента в който е преподавател в града на розите. Видю написа в дневника си: „ Никоя друга пиеса не ме е покъртила дотолкоз, никоя пиеса до момента, откак съм човек станал, не е била в положение да изтръгне сълзи от очите ми – никоя, никоя. Да, само че тази? Ако бях могъл да притежавам перото, бих направил знамение в рецензията, само че недъгав съм… О, Страшимиров – цветущ си! Честит човек си на тоя свят! “ Видю създава корицата за Страшимировия разказ „ Среща “.

Сред учителите му в Педагогическото учебно заведение е и художникът чех Ото Хорейши. Той е забелязал гения на момчето, дава му да рисува гипсов модел, както и пейзажи с бои. По това време Видю прави буквите за имената на казанлъшките улици, които остават до 1945 година Само по изобразяване има петици и шестици. Дълбоко в себе си мечтае да следва в Европа „ живопиство “.

Момчето рисува ребуси за детските списания „ Младина “, „ Звездица “, за „ Светлина “, „ Мода и домакинство “ и други Прави и декори за представленията в читалище „ Искра “. Работи литография – прийом за печатане на картини, плакати и други изображения от специфичен камък, върху който те авансово се рисуват.

Посещава голям брой театрални представления – драмата „ Лихварят “, комедията „ Процесът “, „ Разбойници “, „ Жъртвите на Балкана “, „ Съвестта “. А по-късно обикаля улиците надълбоко разчувствуван. Участва в локалната театрална натрупа при читалище „ Искра “. Често репетира до разсъмване и се прибира в дома си по изгрев слънце. За представления и сказки продава билети. Не един път дава свои пари за направата на кулиси и пердета. Гримира актьорите. Участва и във вечеринки, където показва концертно изобразяване.

Чест посетител е в дома на композитора Емануил Манолов, с който са другари. Оформя партитурите му, само че и оказва помощ в писането на ноти. Прави афиши за концерти на певческото сдружение, както и за представянето на операта на Манолов „ Сиромахкиня “. Тя минава с триумф на казанлъшка сцена на 27 декември 1900 година Композиторът е безгрижник - върви по механите, пие и играе комар, а Видю се ядосва, че вместо това не е основал хор. Но таман младият художник е причина композиторът да се въодушеви и съчини мелодия за „ Опелото на Христос “. С него Видю написа още - „ Нощ “ „ Отклик от Балкана “ и други музикални произведения.

Двамата вървят и на топла минерална баня. „ Той, горкият, ще почине от кръст. Церих го, мачках го - оставих го отново болен “, написа Иван Енчев в дневника си.

Бащата на Видю го приканва да отиде да се запише, с цел да продължи образованието си и през идната образователна година в Педагогическото учебно заведение. Младият мъж добре знае за слабия си триумф. Макар че остарелият го заплашва, той е безапелационен: „ Каквото ще да става, няма и няма да вървя тая година, и няма “. Дори и Господ да слезе от небето, той не желае да остане там. Мечтата му е да учи за художник.

През това време рисува карикатури на свои съученици, не стопира участията си в театъра на „ Искра “, посещава представления и все му е „ крив света “. Здравословно не се усеща добре, постоянно има болки в корема. Вкъщи му се карат, че когато би трябвало да се свърши работа „ все тогава те заболява сърце “. Преследват го и натрапчивости, мисли за туберкулозата, която тогава върлува из страната.

В него не умира желанието да направи нещо положително за света и хората: „ Цял ден работих. Пришки ми излязоха на ръцете. Разсадих акацийките в една нова разсадничка; почистих всички тръне; разкопах към дръвчетата; направих две нови разсаднички – една за акацийките, а другата за цветята; посях и цветя “.

Видю прави Казанлъшкия музей при читалище „ Искра “. Петър Топузов е основател на музея. Младият художник самичък носи 6 остарели монети, икона, остарял пищов и 3 остарели учебника със славянски букви. Случайно дочува за мраморна глава, която се търкаляла в някакъв двор в Стара Загора. Още на другия ден потегля без пара в джоба, с цел да я прибере. Там срещнал Никола Милев, казанлъчанин, който работел като юрист. Обещал да занесе за музея доста старини. Срещнал и други казанлъчани подготвени да оказват помощ. После отива право при кмета, с цел да намери мраморната глава.

Първенецът е безапелационен, че при него няма старини, а и да имало - изпращал ги в София. След доста трудности Видю открива главата в двора на къща, търкаляла се до чешмата. „ Уф, тоя ли е камъкът, що дирих три дни аз? Нос изкъртен, уши – също, вежди, коси, брада. Не останах удовлетворен от нея “. Но нали по това ще се познае, че е остаряла. Наема файтон и се завръща с мраморната глава в Казанлък. Музеят последователно се обогатява и с други експонати.

Така минава една година. Родителите му не се съгласяват да учи в художественото учебно заведение, желаят да остане в Педагогическото в Казанлък. Дори докторът, който цери корема му го поучава да се дипломира в Педагогическото учебно заведение и тогава да учи по Европа, само че безусловно да се хване с инжинерство или да стане монтьор, или пък друго, от което може да се изкарват пари. „ Пфу…Какъв дурак, какъв късоглед глупец! Ето за какво ний, българите, сме прокопсали. Ето за какво. Защото вървим в Европа да изкарваме единствено затуй, че с това ще можем да си пълним джобовете, да си вършим положение. Защото не желаеме с това, що придобием от европейците, от учените, да принесем изгода на обществото, на родината си, а за пари, пари, за пари…Дураци! “

Конфликтите в дома му поради желанието му да учи в рисувално учебно заведение не стихват. Брат му отива боец, а татко му не може да го устоя по никакъв метод в София. Тогава Видю взема лист и перо и си прави сметка – за квартира 10 лв., за храна 25, за дреболии – 10. Всичко 45-50 лв.. Сигурен е, че и с по-малко може да изкара месеца. Прави сметка да му даде някой лев татко му, да вземе и от бай Антон и той да откри от някого. След голям брой разправии татко му склонява и го изпраща да се запише в Рисувалното учебно заведение в столицата.

В София намира квартира. В началото се храни с донесеното от Казанлък сирене и маслини, след това намира гостилница, в която постоянно не може да заплати. Пари му липсват и за дърва, мръзне, мъчно му е да чете и рисува. Столицата му харесва, впечатляват го файтоните, трамваите, електрическите лампи, къщите, в които има „ чешмя с канелка “ и кой когато желае, тогава я пуска.

През 1901 година постъпва в Държавното рисувално учебно заведение при проф. Петко Клисуров. Директор на учебното заведение е проф. Мърквичка. Увличат го лекциите на Антон Митов по История на изкуствата. Учи и при скулптора Жеко Спиридонов. По-късно ще издейства произведения от своите преподаватели за музейната колекция на „ Искра “ в родния си Казанлък.
Почти три седмици след идването си е захласнат от носталгия по атмосферата на родния си град. Поръчва да излеят едно ангелче с делфин за шадравана в читалището.

Започва да разгласява във в. „ Ден “ публикации за художници и музеи. Рисува за сп. „ Младина “, „ Трудолюбие “ и „ Просвета “, „ Жило “, „ К´во да е “.
Тъкмо в София прави план за килим в жанр сецесион за Министерството на търговията и земеделието, за който взема най-голямата премия - 150 лева С тези пари си купува кат облекла и съумява да разплати множеството си борчове.

Отдава му се опцията да разпространява освен непознатото, само че и българското изкуство посредством „ светливи картини “ (диапозитиви). В идващите повече от 20 години Видю пътува из цялата страна, с цел да фотографира всичко, обвързвано с културата и изкуството на българите.

През 1930 година той е подготвен с плана си „ Българското изкуство в светливи картини “. Със съдействието на Министерството на националното просвещение са направени 540 диапозитива върху стъкла, тематично групирани в 16 серии, които обгръщат от древността до съвремието българската архитектура, статуя, живопис, художествени занаяти и национални носии. Сериите се предлагат от просветното министерство за проявление във всички кинематографи в страната. Окомплектовани в ламаринени кутии, се оферират за потребление против невисок двуседмичен наем.

В столицата го заварва тъжната новина за гибелта на композитора Емануил Манолов. „ Ах, горкий Манолов! Как го обичах аз! Как за него осем месеца живях в оная дупка – литографията – и работих! Колко ми е благ! Бог да му успокои душата! “ Посещава жена му Параскева Домусчиева, която му дава да прочете писма на починалия си брачен партньор, беседват за неиздадените му песни.

Въпреки че гладът го преследва из София, не стопира да си купува на ниска цена книги. Сред тях „ Хамлет “,„ Макбет “ и „ Крал Лир “ от Шекспир. Посещава столичните театри - пристрастеност, която го преследва до края.

В София се допира до любовта на девойка Стоянова. Двамата се срещат в Докторската градина. „ Всичко се обясни нощес. Тя ме люби. Днес ще ме изпрати с букет “, написа Видю преди да тръгне за Италия с още 16 състуденти и проф. Митов. Момичето в действителност му признава любовта си, само че художникът остава леден към нейните усеща.

През 1906 година Видю отпътува в Мюнхен, сякаш да продължи образованието си на разходи на брат си. Изучава живописта на старите майстори в Пинакотеката. Две години по-късно се връща в Казанлък. Носи копия на картини от Леонардо Да Винчи, Рафаело, Веронзе, Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и други известни художници. Петнадесет от тях подарява на новоформиращата се художествена колекция в Казанлък. Повлиян е от символистите и от декоративизма на сецесиона.

В Стара Загора взе участие в конкурс за завеса на новия спектакъл, планът му не е утвърден. Талантът му е видян от Гео Милев. По-късно той го кани за художник на постановките „ Едип цар “ и „ Лудетина “. Сценографските си качества демонстрира и при постановката на М. Икономов „ На дъното “ от Максим Горки на сцената на читалище „ Искра “ в Казанлък. Той се изявява във всички области на културата ни.

През 1918 година отпечатва проучването си „ Стари и нови монументи в Добруджа “, което илюстрира самичък. Най-голямото му проучване е „ Български национален кръст “.

Работи като художник и откривател в Министерството на просвещението. Пише студии за църквите в Рилския и Гложенския манастир, също текстове върху историята на българското изкуство, както и известното управление „ Българското изобразително изкуство в светлинни картини “. Не стопира да рисува портрети, както и натюрморти.

През 1927 година излиза от щемпел краеведската му книга „ Розовата котловина и Казанлък “. Една година по-късно и известната на изкуствоведите публикация „ Изкуството на Казанлък “.

Непрестанните паники, бедността, забързаният ход, с който живее го довеждат до тежък инсулт. Той е изцяло неподвижен. И самичък. Брат му го прибира в Бургас. Видю се учи на всичко изначало – да приказва, да чете, да написа и рисува с по-малко засегнатата лява ръка. Опитва се да събере пръснатото си творчество, да подреди събираното цялостен живот. През 1933 година изпраща подаяние в Казанлък от няколко сандъка с книги. На идната година „ с изключение на сбирката от шевици из съвсем всички краища на България “, в „ Искра “ идва като подарък цяла сбирка национални украшения, гривни, пръстени, обеци, украси. През 1936 година към родния му град пътуват пет колета съпроводени с писмо. Иван Енчев се гласи да отиде самичък в „ Искра “ и да помогне в подреждането на музейната експозиция.

Но получава още веднъж инсулт, който е съдбовен. Отива си от света на 27 август 1936 година Погребан е в Бургас. До края на живота си попълня два албума „ Българска съкровищница “ и „ Златни страници “ с истински фотоси и подписи на писатели, художници, композитори, актьори, държавници, учени.