Зденка Тодорова: Никой не разкри тайната на старите камъни
Автор е на осем книги, два документални кино лентата за Цариброд и на стотици публикации, касаещи правата на българите в Сърбия. Има над 100 авторски излъчвания по ТВ СКАТ за българите в Западните околности. В момента приготвя за щемпел следващата си книга “Към Цариброд и за него”.
- Какво ново при Зденка Тодорова?
- Новото е, че написах и приготвих за щемпел новата си книга, която трябваше да излезе до края на тази година, само че протичащото се с Ковид епидемията и създалата се неподходяща епидемиологична конюнктура ме накара да се вслушам в моя интуиция и да отложа издаването й за началото на идната година.
- На каква тематика е новата ти книга?
- Това е историко-публицистична книга, една ненаписана история за Цариброд, един български град, даден по силата на Ньойския контракт преди 101 години на друга страна, тогава Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, от което през днешния ден е останала единствено Сърбия. В него преди време Алеко Константинов довел първата група български туристи, стотина души на брой, и ги завел до Погановския манастир и ждрелото на река Ерма. И написал един от най-хубавите си пътеписи “Какво? Швейцария ли?”. По време на Сръбско-българската война през 1885 година в Цариброд идва и Иван Вазов. И написа за военните дейности при Нешково над Цариброд.
През 1905 година посещава Погановския манастир и приканва българите от страниците на едноименния си пътепис “Идете, идете на Погановския манастир!”. Освен Вазов и Алеко, в Цариброд са идвали (а някои са работили в него) Константин Константинов, Георги Машев, Петър Димков, капелмайстор Тодор Наумов. В Цариброд на два пъти е идвал и Учителя Петър Дънов. За Цариброд е писал също и обитавал в него журналистът и издател на вестник “Български Западъ” Каран Дончев. За тези велики българи пиша в новата си книга “Към Цариброд и за него”.
- Повлия ли ти цялата тази обстановка с Ковид-19?
- Няма по какъв начин да не е повлияла. Отложих за неопределен срок всички прояви, свързани с последната ми книга - “Посланията на оброчищата”, не мога да не преставам с изследователската си активност, обвързвана с оброчищата и снимането на документален филм по книгата. Бяха анулирани всички лектории на Кръг Слово към НЧ “Славянска сказка 1889”, чийто началник съм аз. Но най-зле ми се отрази все по-трудното отиване до Цариброд поради ограничаващите ограничения. Няма превоз, няма влакове, няма рейсове. Няма никакви контакти сред българите от едната и другата страна на границата! Иначе от заболяването не се опасявам и не желая да мисля за нея, не желая да се паникьосвам, нито да чувам от заран до вечер новините за Ковид. Съобразявам се с защитните ограничения, само че си имам своя философия по тематиката.
Зденка е до дядовия й оброк в село Бребевница
- Как те трансформираха оброчищата?
- Много ме трансформираха. Аз работя върху тази книга повече от тридесет години. Събирах информация за оброчищата в Западните околности, Зайчарско, Пиротско, Трънско, Западна и Северозападна България от човек на човек, от село на село. Четях литература за този стародавен български бит - излизане на оброк, в който са съчетани култът към слънцето и към природата, към родовата памет и предците ни.
Разговарях със столетници, търсех изоставени оброчища из горите и полята, снимах ги, след това ги описвах в блокове и тетрадки, проучих ги и си давах сметка, че ще бъде мъчно най-малко един знак на старите каменоделци да разгадая. Но си струваше! Когато му пристигна времето, книгата излезе! Беше добре посрещната, добре оценена, доста търсена и това е най-важното за един създател. Книгата стартирам със стихотворението “Гирлянда от камъни” от последната ми стихосбирка “Преродени души”. В него споделям:
“Никой не разкри тайната
на старите камъни,
нито кой ги е поставил тук,
нито кой ги е поставил там
под сянката на остарелия дъб,
на върха на острия рид
към който не водят
пътища”.
- Това ли е тайната на оброчищата?
- Много са тайните на оброчищата. Навремето, като ученичка, написах есе за оброка в гумното на дядо ми, край който се събираше на Петковден целият Андасаров жанр. Похвалих се на баба, че съм получила отлична оценка и че един ден може би ще напиша книга за дядовия оброк. Тя ме загледа учудено, замълча и след това ми сподели: “Ще напишеш, в случай че ти се даде, в случай че не ти се даде, нищо нема да напишеш!”. Колко са били оракулски думите й! Оброкът е настоящ, семейството на дядо ми не го е изоставила до през днешния ден. Аз отидох през октомври да го закича с венец от прясно откъснати цветя в нашата градина.
И още нещо, дядо Есто Йотов, столетникът от царибродското село Пъртопопинци, по време на един диалог ми сподели “Оброците са мощ, мощ голема!”. Понякога, без да желая, стартирам в себе си да дублирам тези думи, които като че ли дядо Есто Йотов ми ги изпраща от някой незабележим свят. Затова не ми остава време да мисля за Ковид. Болести и епидемии е имало, ще ги има и в бъдеще. Но суматохата, стресът и страхът сигурно ще оставят провали върху доста хора.
- Ти си една от забележителните фигури на нашето съвремие. Какво, съгласно теб, ни пречи да изплуваме от посредствеността и безличието?
- Хората са се вторачили единствено в себе си и мислят единствено за личното си оцеляване. Навремето българите са живеели заедно в огромните си фамилии и родове. Уважавал се е най-старият член на рода, всеки си е знаел мястото. Хората са оцелявали във войни, бедствия, епидемии, политически рецесии. И не са се оплаквали. Днес всичко е промишленост и бездуховност. Предлагат ни се подправени вести, примитивизъм царува на всички места, сменена е ценностната система.
Отвратена съм от алчността на хората, която ражда примитивизъм, експанзия, безсрамие и лимитирано мислене за облекчаване само и единствено на личното си его.
Има, несъмнено, и изключения и аз разгадавам таман на тези хора, които не се поддават на пошлостите на актуалното потребителско общество, за което парите са единствената полезност.
Мирослава ПАНАЙОТОВА
- Какво ново при Зденка Тодорова?
- Новото е, че написах и приготвих за щемпел новата си книга, която трябваше да излезе до края на тази година, само че протичащото се с Ковид епидемията и създалата се неподходяща епидемиологична конюнктура ме накара да се вслушам в моя интуиция и да отложа издаването й за началото на идната година.
- На каква тематика е новата ти книга?
- Това е историко-публицистична книга, една ненаписана история за Цариброд, един български град, даден по силата на Ньойския контракт преди 101 години на друга страна, тогава Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, от което през днешния ден е останала единствено Сърбия. В него преди време Алеко Константинов довел първата група български туристи, стотина души на брой, и ги завел до Погановския манастир и ждрелото на река Ерма. И написал един от най-хубавите си пътеписи “Какво? Швейцария ли?”. По време на Сръбско-българската война през 1885 година в Цариброд идва и Иван Вазов. И написа за военните дейности при Нешково над Цариброд.
През 1905 година посещава Погановския манастир и приканва българите от страниците на едноименния си пътепис “Идете, идете на Погановския манастир!”. Освен Вазов и Алеко, в Цариброд са идвали (а някои са работили в него) Константин Константинов, Георги Машев, Петър Димков, капелмайстор Тодор Наумов. В Цариброд на два пъти е идвал и Учителя Петър Дънов. За Цариброд е писал също и обитавал в него журналистът и издател на вестник “Български Западъ” Каран Дончев. За тези велики българи пиша в новата си книга “Към Цариброд и за него”.
- Повлия ли ти цялата тази обстановка с Ковид-19?
- Няма по какъв начин да не е повлияла. Отложих за неопределен срок всички прояви, свързани с последната ми книга - “Посланията на оброчищата”, не мога да не преставам с изследователската си активност, обвързвана с оброчищата и снимането на документален филм по книгата. Бяха анулирани всички лектории на Кръг Слово към НЧ “Славянска сказка 1889”, чийто началник съм аз. Но най-зле ми се отрази все по-трудното отиване до Цариброд поради ограничаващите ограничения. Няма превоз, няма влакове, няма рейсове. Няма никакви контакти сред българите от едната и другата страна на границата! Иначе от заболяването не се опасявам и не желая да мисля за нея, не желая да се паникьосвам, нито да чувам от заран до вечер новините за Ковид. Съобразявам се с защитните ограничения, само че си имам своя философия по тематиката.
Зденка е до дядовия й оброк в село Бребевница - Как те трансформираха оброчищата?
- Много ме трансформираха. Аз работя върху тази книга повече от тридесет години. Събирах информация за оброчищата в Западните околности, Зайчарско, Пиротско, Трънско, Западна и Северозападна България от човек на човек, от село на село. Четях литература за този стародавен български бит - излизане на оброк, в който са съчетани култът към слънцето и към природата, към родовата памет и предците ни.
Разговарях със столетници, търсех изоставени оброчища из горите и полята, снимах ги, след това ги описвах в блокове и тетрадки, проучих ги и си давах сметка, че ще бъде мъчно най-малко един знак на старите каменоделци да разгадая. Но си струваше! Когато му пристигна времето, книгата излезе! Беше добре посрещната, добре оценена, доста търсена и това е най-важното за един създател. Книгата стартирам със стихотворението “Гирлянда от камъни” от последната ми стихосбирка “Преродени души”. В него споделям:
“Никой не разкри тайната
на старите камъни,
нито кой ги е поставил тук,
нито кой ги е поставил там
под сянката на остарелия дъб,
на върха на острия рид
към който не водят
пътища”.
- Това ли е тайната на оброчищата?
- Много са тайните на оброчищата. Навремето, като ученичка, написах есе за оброка в гумното на дядо ми, край който се събираше на Петковден целият Андасаров жанр. Похвалих се на баба, че съм получила отлична оценка и че един ден може би ще напиша книга за дядовия оброк. Тя ме загледа учудено, замълча и след това ми сподели: “Ще напишеш, в случай че ти се даде, в случай че не ти се даде, нищо нема да напишеш!”. Колко са били оракулски думите й! Оброкът е настоящ, семейството на дядо ми не го е изоставила до през днешния ден. Аз отидох през октомври да го закича с венец от прясно откъснати цветя в нашата градина.
И още нещо, дядо Есто Йотов, столетникът от царибродското село Пъртопопинци, по време на един диалог ми сподели “Оброците са мощ, мощ голема!”. Понякога, без да желая, стартирам в себе си да дублирам тези думи, които като че ли дядо Есто Йотов ми ги изпраща от някой незабележим свят. Затова не ми остава време да мисля за Ковид. Болести и епидемии е имало, ще ги има и в бъдеще. Но суматохата, стресът и страхът сигурно ще оставят провали върху доста хора.
- Ти си една от забележителните фигури на нашето съвремие. Какво, съгласно теб, ни пречи да изплуваме от посредствеността и безличието?
- Хората са се вторачили единствено в себе си и мислят единствено за личното си оцеляване. Навремето българите са живеели заедно в огромните си фамилии и родове. Уважавал се е най-старият член на рода, всеки си е знаел мястото. Хората са оцелявали във войни, бедствия, епидемии, политически рецесии. И не са се оплаквали. Днес всичко е промишленост и бездуховност. Предлагат ни се подправени вести, примитивизъм царува на всички места, сменена е ценностната система.
Отвратена съм от алчността на хората, която ражда примитивизъм, експанзия, безсрамие и лимитирано мислене за облекчаване само и единствено на личното си его.
Има, несъмнено, и изключения и аз разгадавам таман на тези хора, които не се поддават на пошлостите на актуалното потребителско общество, за което парите са единствената полезност.
Мирослава ПАНАЙОТОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ