Българската гора в пламъци: кога ще се научим да се пазим от огъня?
АВТОР: Доц. доктор Момчил Панайотов,
Доц. доктор Момчил Панайотов е учител по компетентност „ Дендрология “ в Лесотехническия университет. Занимава се интензивно с изследвания на планински гори, тяхната история и развиване, както и на въздействието на разнообразни фактори върху процесите в горите – климатичното вариране и рисковите климатични прояви. Любимите му обекти за работа са старите гори на Рила, Пирин, Родопите, Стара планина и Витоша. Той е ръководител на Българска асоциация по ски свободен и рисков жанр (БАССЕС) и е надълбоко зает с тематиката за образования по лавинна сигурност и попречване на лавинни произшествия. Част от софийски отряд на Планинска избавителна работа към БЧК. Един от създателите на отчета за Горски пожари към Националния профил на риска от бедствия в България.
Горските пожари в България се трансформират в деструктивна действителност, подклаждана от климатични промени, незадоволително добра поддръжка и липса на стратегическо мислене и ръководство. След 1990 година в България има наклонност на доста повишаване на пожарите, в някои години те са доста повече като численост и опожарена повърхност. Това са всекидневно годините със сухи и горещи лета. Вероятно и ние като общество, и постоянно сменящите се управленци, сме не запомнили за пожарите от предишни години: 1993 година, 2000 година, 2007 година и 2012 година За страдание в последно време следим зачестяване на огнените бедствия и то освен на тези в полските региони, само че и в планински, в това число дълго считани като “безопасни ” зони като доминираните от бук гори. Наред с вредите от пламъците за природата и биоразнообразието, става дума и за систематичните недостатъци, позволяващи на стихията да опустошава и да стига до тотално изпепеляване на вековни гори, както и до неспособност за дейно възобновяване и предварителна защита. Защо залесяването в пепелта не е толкоз просто? Какво не вършим, с цел да защитим гората и хората си? Има какво да се промени, с цел да опазим българската гора, значимо е да има и воля.
Пожарите не са единствено естествено злополучие – те са стрес тест по какъв начин управляваме, възвръщаме и ценим горите си
• Най-уязвими са иглолистните гори, изключително изкуствено основаните култури на дребна надморска височина при огромни гъстоти.
• При интензивни пожари се поврежда мощно почвата: умират огромна част от естествените микроорганизми, става податлива на ерозия при поройни превалявания.
• За разлика от степните и средиземноморските типове, които могат да се възвръщат бързо даже след съществени вреди, екосистемите в България не са приспособени към чести пожари.
• Засаждането на по-устойчиви растения след пожар от време на време не е въобще елементарно. Често тези типове не могат да оцелеят при влошената след огъня почва и среда. В планински региони може да отнеме от 70 до 100 години гората да възвърне предходния си образ.
• Въпреки това, всеобщата настройка у нас продължава да приема горите като безконечен склад за дървесина.
• Необходими са модерни системи за картографиране и оценка на риска, които да разрешат навременна предварителна защита и целенасочени дейности. Горите би трябвало да се ръководят като уязвими екосистеми, изискващи дълготрайни грижи, познания и политики, съобразени с климатичните действителности.
Пожарите трансформират ландшафта – от време на време за прекомерно дълго
Пожарите имат значително значение за екосистемите в природата, изключително за горските екосистеми. Някои видове екосистеми са естествено приспособени към по-чести пожари, да вземем за пример степни и прерийни тревно-храстови съобщества или избрани средиземноморски видове гори, както и някои борови гори в Северна Америка.
Но множеството екосистеми в България не са такива и това е значимо да се знае. Исторически пожарите в България не са били и не би трябвало да са доста чести. Дори типовете, които имат по-дебела кора и понасят сполучливо по-слаби пожари, постоянно не могат да устоят на по-силни пожари и умират или биват мощно повредени. А типове като елементарен бук,обикновена ела, смърч, даже да оцелеят в пожара, бързо по-късно умират – било то от съществено увреждане на тъканите под кората, която е тънка и нежна, или от в допълнение нахлуване на патогенни организми. Последствията нормално са доста съществени и мощно отрицателни, изключително при по-интензивни пожари. Загиват освен по-младите дървета, само че и по-старите.
При доста интензивни пожари се поврежда мощно почвата и с изключение на, че умират огромна част от естествените микроорганизми, тя става доста податлива на ерозия при поройни извалявания. Общият резултат от това е, че при по-често повтарящи се пожари дадена територия може да има изцяло изменен темперамент, изключително в случай че е стръмно и почвата ерозира. От терен, на който има хубави и добре разрастващи се гори, нещата бързо се трансформират към съвсем необитаем вид терен, на който се развиват малко типове и то в неприятно положение. Това е доста сериозна деградация, само че явно не се схваща от ръководещи и доста хора в обществото, които постоянно считат, че пожарите са просто събитие, което ще отмине и след това можем да съберем дърветата, да ги продадем, да се залесят фиданки и всичко да си е отново същото. Но може и да не стане по този начин. За страдание към този момент има места, на които пожарите са през 5 – 10 години, повтарят се и са интензивни. Там гората към този момент няма по какъв начин да се възвърне. Става едно тревно-храсталачно съобщество.
Най-уязвими са иглолистните гори, изключително изкуствено основаните насаждения (култури) на дребна надморска височина при огромни гъстоти. При тях пожарите елементарно прерастват от „ низови “ във „ върхови “. “Върховите пожари ” обгръщат короните на дърветата, горенето е доста интензивно, а разпространяването на пожара – извънредно бързо, изключително в случай че теренът е стръмен или духа вятър. Най-тежка е обстановката при огромни по повърхност хомогенни иглолистни гори, в които няма естествени загради, които да могат да забавят разпространяването на пожара. При неприятно стичане на събитията се получават големи, бързо движещи се, невъзможни за надзор пожари, които водят освен до пагубни загуби за природата, само че и до загуби на човешки животи, здания, уреди и друго имущество.
Печеливши от пламъците
При приспособените към чести пожари екосистеми (степни и прерийни тревни съобщества, средиземноморски видове гори, някои борови гори в Северна Америка) – даже когато надземната част на растенията е мощно наранена, те имат механизми за бързо възобновяване. При някои пораждат нови стъбла от живи коренища, от спящи пъпки в кореновите системи или наоколо до земята. Някои дървета, които са еволюирали в зони с периодически пожари, могат доста елементарно да образуват нови клони след цялостно изгаряне на старите. Пример са канарският бор, вечнозелената секвоя, някои дъбове в Средиземноморието. Други типове имат добре развити качества да се развъждат елементарно и бързо след пожари и на процедура даже печелят от това, че съперниците са починали, а техните семена се развиват бързо без основна конкуренция.
Суша в политическата воля
В България не се обръща нужното внимание на предварителната защита от пожари в горите. Има едно наследствено мислене, че пожарите не са толкоз фрапантен проблем за нас, че те са епизодично събитие и няма потребност от предпочитан фокус към тях.
Събитията тези дни го потвърждават – липсва профилирана авиация, тъй като доста политици – и то висши, са се изказвали през годините, че нямаме потребност от нея, че ще е непотребен разход или ще се употребява доста за малко и няма смисъл да се влага. Пропуснати са опциите тя да се заплати посредством европейски средства. На терен тези пропуски се виждат – поради неприятно или незадоволително съоръжение за наземно гасене, а най-засегнати в това отношение са горските чиновници.
Оперативно не се употребява и качествено модерно картиране на риска и приоритизиране на местата, в които незабавно да се насочат старания и да се вложат средства. Всъщност, като методика ги имаме, в това число и експертите, които могат бързо да ги създадат на национално равнище. Но най-малко досега липсва желанието това да се случи.
Пример за това е планът и отчетът „ Национален профил на риска от бедствия в България “, поръчан от Министерство на вътрешните работи, в който са оценени рисковете в обособени браншове, в това число и за горски пожари. Развити са сюжети, които другите виновни структури биха могли да проиграят, с цел да преценяват кое е работещо, кое не е, за кое имаме подготвеност, какво би трябвало авансово да се свърши за по-добра съгласуваност и дарба за реакция и така нататък Включително един от сюжетите припокрива на 90% това, което се случи тези дни при огромния пожар по западните скатове на Пирин. Но действителното прилагане на сюжетите като инструмент не се случва.
Друг план, разработващ сходни и по-добри модели, фокусиран върху рисковите пожари – с развити съставни елементи за приоритизиране на дейностите, е европейският план FIRE-RES. България взе участие с редица положителни модели за региона на Стара Загора, където има „ жива лаборатория “. За страдание, към този момент няма институционален интерес да се употребява този метод на национално равнище, въпреки на процедура той да е общоприетият международен модел.
В него се залага и на метод за справяне с едно от най-големите ни провокации – институциите на място да работят в действителност дружно, не всяка да гледа личния си интерес. На процедура обаче към момента има доста какво да се желае. В Родопите да вземем за пример тези дни бях очевидец на „ разчистване “ под огромно токово трасе – това е отговорност на енергоразпределителното сдружение, тъй като трасето е техен сервитут, само че наетата компания единствено е отрязала дърветата и ги е оставила на земята. Сега те съхнат, евентуално ще развият инсекти, които след това ще атакуван и прилежащи здрави дървета. А сухите корони ще са риск, в случай че възникне даже дребен пожар, да се разрасне бързо и да обхване близките гори. Според някои хипотези за огромния пожар над Илинденци от околните дни, обстановката при започване на пожара е била сходна. На доста места линиите, директно до пътищата, също не са почистени от шубраци и високи треви и това разрешава даже дребна искра или пренебрегнат от кола фас да провокира пожар, който бързо да обхване прилежащите територии. Сходна е обстановката и с някои железопътни линии.
Добре прочут факт е и че множеството пожари потеглят от аграрни територии и пасища и се трансферират в горите. Контролът върху множеството аграрни действия – от позиция на риска от пожари, е доста занижен и това носи отрицателни резултати, които всички виждаме, само че нехаем.
Възстановяване на опожарена гора: компликации и провокации
Възстановяването след пожари не е лесна задача. Често се търсят неточности, само че не се регистрира действителността. При мощно повредена почва да вземем за пример не може да залесим каквато и да е растителност. Логичният избор са по-устойчиви растения за бъдещето, да вземем за пример дъбове в ниските елементи, само че постоянно те не могат да оцелеят при влошената от пожара и климата конюнктура. Така се постанова да се залесява още веднъж с борове, които са по-непретенциозни, само че и по-рискови за пожари след това.
Може да се разчита и на естествено обновяване, само че това е добър метод единствено в избрани случаи. Тази преценка могат да я създадат експертите на място. При по-ниско интензивни пожари в дъбови гори възобновяване може да стане и по натурален метод задоволително бързо. В акациеви гори също – и вегетативно от корените, само че и семенно – този тип е добре приспособен за такива обстановки: бързо се възвръща горската конюнктура и се опазва доколкото е допустимо почвата. Няколко групи учени в Лесотехнически университет следят възобновяване при избрани пожари. Това ни дава опция да се поучим от предишни обстановки, да създадем заключения и формулираме рекомендации. В планинските региони да вземем за пример има зони, в които то е сполучливо, само че доста, доста постепенно. Може да отнеме 70-100 години, преди гората да възвърне най-малко отчасти предходния си образ. А в случай че е била наранена остаряла гора, която се е развивала епохи, нейното възобновяване още веднъж ще отнеме епохи.
Залесяването е “изкуство ” и са нужни познания и опит, както и средства.
Най-честите проблеми се дължат на липса на средства за развъждане и поддръжка след залесяването, липса на квалифицирани и опитни хора, от време на време и липса на задоволително количество разполагаем посадъчен материал, заради по-нисък потенциал на разсадниците. За да може да се реагира бързо след огромни бедствени обстановки е належащо да са налице разсадници, които да създават по-голямо количество фиданки от разнообразни типове. Но това е губеща активност, която изисква субсидии.
Пренебрегват са дълготрайните проекти за възобновяване, както и обезпечаването на средствата за това. За да се залеси обещано място в този момент, е належащо да се обезпечат средства за първите 5 години за развъждане, само че и за идващите 10, 15, 20 години. Това не носи директни доходи и по тази причина се подценява.
Необходими са доста съществени промени в метода, по който обществото гледа на горите и дейностите в тях и надлежно целия модел на ръководство на горите.
У нас продължава всеобщо да се счита, че горите са безконечен източник на дървесина и не схваща всички други потребни функционалности, изключително нуждата за тях да се заплати под една или друга форма. Това поражда основна и дълготрайна рецесия. Ясен образец са водоохранните функционалности на горите – всички желаеме да имаме чиста питейна вода, само че не сме склонни да платим на стопаните на горите за това. Всъщност, даже хората да са подготвени, политиците не позволяват този диалог.
Време е да се учим от огъня, освен да го гасим
За съответно ръководство на горите се постанова първо да разберем, че при пожарите се търпят големи загуби. Не се губи единствено дървесината (а тя не е дребна загуба), губят се или се засягат и доста други изгоди от горите, има косвени загуби на свързани браншове, а постоянно има и доста огромни следващи разноски за възобновяване. Всичкото това се заплаща от нас.
Същевременно липсва редовно събирана информация за тези последици и загуби. Това пречи на качествените оценки, само че потвърждава и общата индиферентност. Някои кметове не поставят старания за превантивни действия, тъй като не осъзнават, че огромният пожар визира освен горското ведомство, само че и туристическия бранш, евентуално вододайните функционалности и други бизнеси. А когато неприятното се случи всички чакат помощ с магическа пръчка. Но 70-годишното дърво не може просто да го замениш, на него му трябват 70 години, с цел да порасне още веднъж. Още по-лошо е ситуацията при някои редки типове, които изискват строго характерни условия, да вземем за пример старите гори.
Огромните вреди от пожарите тези дни, в това число и изгорели къщи и цели села, карат обществото ни да прогледне. Дано паметта ни не се окаже още веднъж къса и още наесен да забравим за казуса. Заради рецесията с пожарите сега всички виждаме да вземем за пример, че е била изцяло подценена така наречен контактна зона сред обитаеми места и гори (Wildland-Urban Interface). Когато тази зона е неглижирана, обрасне с шубраци, гъсти горички, няма разчистване в точния момент, няма просеки и изорани линии, доста елементарно пожарите навлизат в обитаемоте места и провокират съществени загуби.
Светът се е научил за потребността от работа в тези зони по сложния метод, ние наподобява не желаеме обаче да употребяваме непознатия опит и ще би трябвало сами да извървим този тежък път.
Постепенно се осъзнава също, че неприятната пътна мрежа в горите и изоставените аграрни земи пречи на ефикасните дейности по гасене. Почти нямаме и противопожарни просеки с нужната ширина в горите. Наложително е да се признаят проблемите и да се употребява опитът на други страни – най-вече средиземноморските. В Испания и Португалия има сериозен насъбран опит и заделени обилни средства – след десетилетия на доста съществени проблеми.
Нуждаем се от нов метод при планирането и ръководството на горите.
Подход, при който се прави оценка риска от пораждане и разгръщане на огромни пожари на база на модерни модели и се модифицира ландшафта (включително и горския) за понижаване на този риск. За осъществяването на тази смяна може да са нужни обилни средства, изключително когато би трябвало да се промени структурата на някои гори и да се извършат прочиствания, от които не може да се чака облага. Поддържането на противопожарните просеки в горите в положително положение също е скъпо мероприятие.
Необходимо е да се премине към по-динамични, модерни картирания на растителните запаси, тяхното положение и риска и да се дефинират предпочитаните зони за превантивни дейности.
Имаме какво да учим и на организационно равнище, даже от прилежащите на нас Турция и Гърция, както и от Испания, Португалия и по-далечните страни с опитни горски служби – като Съединени американски щати, Канада, Австралия, ЮАР, Чили. Те са извървели дълъг, само че сложен път и към този момент имат потвърдени сполучливи и работещи практики. По отношение на предварителна защита и на оперативни дейности по време на пожари те имат доста ефикасни тактики, съоръжение, непрестанно развиват и техника, и модели на деяние.
Пожарите не са просто естествена наложителност – те са признак – нуждаем се от смяна система за ръководство на горските запаси. От тук насетне фокусът ни би трябвало да не е единствено в продуктивността на горите, само че и в възстановяване на качествата им за оцеляване и бързо възобновяване при разнообразни рискови обстановки. Това би трябвало да се съобрази в дълготрайните проекти. Действията „ пост-фактум ” и отводът от учене от непознатия опит ни слагат в непрекъснат режим на рецесия. За да оцелеят горите в България – и с тях всички екосистемни услуги, които те обезпечават – би трябвало да гледаме на тях не като “склад за дървесина ”, а като комплицирани, уязвими и незаменими системи, които изискват грижа, познание и устойчиви политики. Не можем да си позволим да забравим това даже до идната есен.
