Анжела Димчева: Петър Андасаров прелисти времето
Автор: Анжела Димчева
В книжарница „ Тракия “ в София се състоя премиерата на антологичната книга на Петър Андасаров „ Прелиствам времето “ (изд. „ Захарий Стоянов “, 2021) – в нея са събрали най-известните и обичани стихове, които поетът е писал през последните 50 години. Читателите ще бъдат очаровани от тази просветлена, носталгична книга, с ненатрапчива метафоричност, песенен натюрел и горчив социално-политически дискурс, отразяващ тъмните страни на съвремието. В поетическите прозорчета ще забележим по какъв начин поетът вгражда естествени картини в интимни прекарвания, интерпретира живопис, музика и литературни аксиоми през дълговечната памет на народа ни, през личните си житейски тествания.
Събитието се водеше от издателя член-кор. Иван Гранитски, който очерта профила на създателя с думите: „ Андасаров е физически дребен на растеж, само че огромен като стихотворец, хиляди са неговите почитателки в провинцията, които идват на четенията, проведени от издателството. В книжарницата можете да видите 8 тома от неговите произведения, в които са събрани стихове от последните 50 години, есета, рецензия, изявленията. Той е един от последните полифонично надарени писатели, освен стихотворец, само че и неотклонен публицист, създател на стотици критически рецензии. Още от времето на Ботев и Яворов огромните ни поети са били и литературни анализатори. Андасаров има прецизен аксиологически взор, неговата оценъчна активност не е единствено естетическа, тя е и обществена. Неговият камертон не замлъква, открива нови гении, откликва на полемики в културната област. Неговата лирика не се поддава на реплика. Възхищавам се и на тяхното другарство с Евтим Евтимов, което удържа до края. Преди 50 години Владимир Свинтила написа: „ Поезията на Андасаров има акварелна същина: мекост, ефирност, сфумато, непрестореност, деликатност, прозирност “.
Боян Ангелов описа мемоари за запознанството си с Петър Андасаров при започване на 80-те, като акцентира: „ Няма да не помни, че той беше редактор на първата ми книга в издателство „ Народна юноша “. Той е артистът на Пиринския край – преди няколко месеца дружно с Иван Гранитски и Петър Андасаров бяхме в гр. Гоце Делчев – една цитадела на българщината. Благодаря на Петър Андасаров, че пази традициите на България и своя Пирински край “.
„ Петър Андасаров е изявен държавник, който не си трансформира мнението по отношение на конюнктурата и вятъра, духащ сега. Той умее да събира съидейници от разнообразни класи, което е необичайност в наше време “ – заключи проф. Ивайло Христов.
В авторския рецитал прозвучаха 10 стихотворения от новата книга.
На събитието участваха още десетки поети, художници, дипломати, измежду които бяха: археологът акад. Васил Николов, Евгени Кирилов – посланик и някогашен евродепутат, художникът Анатолий Станкулов, журналистката Валерия Велева, писателите Матей Шопкин, Иван Есенски, Атанас Звездинов, Стоян Райчевски, Васил Сотиров, Енчо Господинов, Венко Евтимов, проф. Ивайло Христов, Хайри Хамдам, Виктория Катранова, Владислав Кацарски, Елена Алекова, Илко Славчев и други
Из „ Прелиствам времето”
Петър Андасаров
Музика в бяло
На Васил Петров
Навън светлее дълъг сняг –
смехът на зимата това е.
Светът като в еленов впряг
пътува постепенно към безкрая.
И като че ли не снегът вали,
а бяла музика извира.
И цялата природа я боли
от хубост ефирна.
И няма край, и няма брод
симфонията снежна.
И стига ти за цялостен живот
безкрайната й деликатност...
_____
Такъв съм
На Анна
И заричане на цвят,
и плод безапелационен –
пребивавам в този свят
не постоянно обичан.
Защото съм подобен –
избран и откровен:
ласка съм на връх,
плесница за лъжа.
За религия лековерен,
измяна злопаметен.
За героизъм безмълвен,
само че не зад непозната популярност!
Проклятие на мъж
и бащин благослов –
предстоящ като дъжд,
горчив като обич
Не съм ви още споделил
На Валентин Караманчев
Аз бях еленов взор на детство беззащитно,
облегнато доверие върху огради сред къщи ниски.
Видяхте ме с душа транспарантна. И без да питате
поискахте да ме превземете, поискахте
да се превия двойно, да стъпите на мене –
небето на живота си с цел да прегърнете.
Да си хихикате, че са смалени
и растежа ми, и сянката по стръмното.
Но от върха на вашата машинация – споделям ви –
оная приказка, пристигнала до наше време:
Като лука в земята сме. И както да ни газите –
от ден на ден, от ден на ден растеме!
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал –
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми – и прекрасен, и огромен –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива...
* * *
Ти можеше, баща, ти можеше всичко:
като раница облак да метнеш на рамо –
да отведеш нашата улица нейде, аз да подтичвам
и от гурбет да се върнете празнично двама.
Ти можеше зима и пролет, лято и есен
да доведеш от планините – коне с буйни гриви.
Мрака да палнеш от прахан и кремък небесен
и да разчиташ ориста по стъпки на дивеч.
Ти можеше… но зад бялото видело
пътят към момента те търси и се не връща.
Само споменът като коня на пасажер умрял
с копитото рие и цвили пред нашата къща.
СЕГА
Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.
Аз съм другаде, другаде, другаде:
загубен елен измежду гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.
И пребивавам жертван, пребивавам с предусещане,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето сред нас…
Само за възрастни
Как да се върна? Как да отворя царските врати
на детски години?
Преследват ме мемоари, грижи обсаждат живота ми
като гарвани.
Обърна ли взор, назад ли потегли –
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема – замръквам, осъмвам –
от злословия и злоба заграден.
А съм извеждал от двора разсъмване. И на деня
съм отварял вратите.
До конче в ливади завързвал съм лято,
в копи от сено приспивал съм вечери.
И съм докосвал от било слънцето,
от него съм дърпал на облак ушите,
след това по билото вятър ме сграбчил,
пътя повел ме, отвел ме далече…
Как да се върна? Издухал е вятъра като глухарчета
всички години,
следите на кончето дъжд е отвлякъл,
небето не шепне с думи странни.
Обратно ли потегли – преследват ме грижи,
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема, обсаждат ме мемоари –
пътят обратно е заграден!
В книжарница „ Тракия “ в София се състоя премиерата на антологичната книга на Петър Андасаров „ Прелиствам времето “ (изд. „ Захарий Стоянов “, 2021) – в нея са събрали най-известните и обичани стихове, които поетът е писал през последните 50 години. Читателите ще бъдат очаровани от тази просветлена, носталгична книга, с ненатрапчива метафоричност, песенен натюрел и горчив социално-политически дискурс, отразяващ тъмните страни на съвремието. В поетическите прозорчета ще забележим по какъв начин поетът вгражда естествени картини в интимни прекарвания, интерпретира живопис, музика и литературни аксиоми през дълговечната памет на народа ни, през личните си житейски тествания.
Събитието се водеше от издателя член-кор. Иван Гранитски, който очерта профила на създателя с думите: „ Андасаров е физически дребен на растеж, само че огромен като стихотворец, хиляди са неговите почитателки в провинцията, които идват на четенията, проведени от издателството. В книжарницата можете да видите 8 тома от неговите произведения, в които са събрани стихове от последните 50 години, есета, рецензия, изявленията. Той е един от последните полифонично надарени писатели, освен стихотворец, само че и неотклонен публицист, създател на стотици критически рецензии. Още от времето на Ботев и Яворов огромните ни поети са били и литературни анализатори. Андасаров има прецизен аксиологически взор, неговата оценъчна активност не е единствено естетическа, тя е и обществена. Неговият камертон не замлъква, открива нови гении, откликва на полемики в културната област. Неговата лирика не се поддава на реплика. Възхищавам се и на тяхното другарство с Евтим Евтимов, което удържа до края. Преди 50 години Владимир Свинтила написа: „ Поезията на Андасаров има акварелна същина: мекост, ефирност, сфумато, непрестореност, деликатност, прозирност “.
Боян Ангелов описа мемоари за запознанството си с Петър Андасаров при започване на 80-те, като акцентира: „ Няма да не помни, че той беше редактор на първата ми книга в издателство „ Народна юноша “. Той е артистът на Пиринския край – преди няколко месеца дружно с Иван Гранитски и Петър Андасаров бяхме в гр. Гоце Делчев – една цитадела на българщината. Благодаря на Петър Андасаров, че пази традициите на България и своя Пирински край “.
„ Петър Андасаров е изявен държавник, който не си трансформира мнението по отношение на конюнктурата и вятъра, духащ сега. Той умее да събира съидейници от разнообразни класи, което е необичайност в наше време “ – заключи проф. Ивайло Христов.
В авторския рецитал прозвучаха 10 стихотворения от новата книга.
На събитието участваха още десетки поети, художници, дипломати, измежду които бяха: археологът акад. Васил Николов, Евгени Кирилов – посланик и някогашен евродепутат, художникът Анатолий Станкулов, журналистката Валерия Велева, писателите Матей Шопкин, Иван Есенски, Атанас Звездинов, Стоян Райчевски, Васил Сотиров, Енчо Господинов, Венко Евтимов, проф. Ивайло Христов, Хайри Хамдам, Виктория Катранова, Владислав Кацарски, Елена Алекова, Илко Славчев и други
Из „ Прелиствам времето”
Петър Андасаров
Музика в бяло
На Васил Петров
Навън светлее дълъг сняг –
смехът на зимата това е.
Светът като в еленов впряг
пътува постепенно към безкрая.
И като че ли не снегът вали,
а бяла музика извира.
И цялата природа я боли
от хубост ефирна.
И няма край, и няма брод
симфонията снежна.
И стига ти за цялостен живот
безкрайната й деликатност...
_____
Такъв съм
На Анна
И заричане на цвят,
и плод безапелационен –
пребивавам в този свят
не постоянно обичан.
Защото съм подобен –
избран и откровен:
ласка съм на връх,
плесница за лъжа.
За религия лековерен,
измяна злопаметен.
За героизъм безмълвен,
само че не зад непозната популярност!
Проклятие на мъж
и бащин благослов –
предстоящ като дъжд,
горчив като обич
Не съм ви още споделил
На Валентин Караманчев
Аз бях еленов взор на детство беззащитно,
облегнато доверие върху огради сред къщи ниски.
Видяхте ме с душа транспарантна. И без да питате
поискахте да ме превземете, поискахте
да се превия двойно, да стъпите на мене –
небето на живота си с цел да прегърнете.
Да си хихикате, че са смалени
и растежа ми, и сянката по стръмното.
Но от върха на вашата машинация – споделям ви –
оная приказка, пристигнала до наше време:
Като лука в земята сме. И както да ни газите –
от ден на ден, от ден на ден растеме!
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал –
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми – и прекрасен, и огромен –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива...
* * *
Ти можеше, баща, ти можеше всичко:
като раница облак да метнеш на рамо –
да отведеш нашата улица нейде, аз да подтичвам
и от гурбет да се върнете празнично двама.
Ти можеше зима и пролет, лято и есен
да доведеш от планините – коне с буйни гриви.
Мрака да палнеш от прахан и кремък небесен
и да разчиташ ориста по стъпки на дивеч.
Ти можеше… но зад бялото видело
пътят към момента те търси и се не връща.
Само споменът като коня на пасажер умрял
с копитото рие и цвили пред нашата къща.
СЕГА
Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.
Аз съм другаде, другаде, другаде:
загубен елен измежду гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.
И пребивавам жертван, пребивавам с предусещане,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето сред нас…
Само за възрастни
Как да се върна? Как да отворя царските врати
на детски години?
Преследват ме мемоари, грижи обсаждат живота ми
като гарвани.
Обърна ли взор, назад ли потегли –
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема – замръквам, осъмвам –
от злословия и злоба заграден.
А съм извеждал от двора разсъмване. И на деня
съм отварял вратите.
До конче в ливади завързвал съм лято,
в копи от сено приспивал съм вечери.
И съм докосвал от било слънцето,
от него съм дърпал на облак ушите,
след това по билото вятър ме сграбчил,
пътя повел ме, отвел ме далече…
Как да се върна? Издухал е вятъра като глухарчета
всички години,
следите на кончето дъжд е отвлякъл,
небето не шепне с думи странни.
Обратно ли потегли – преследват ме грижи,
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема, обсаждат ме мемоари –
пътят обратно е заграден!
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ